Какво не е журналистика

Събота сутрин. Дъщеря ми иска да знае как се прави журналистика, какво е да си репортер. Затова ще дойде с нас на протеста срещу шистовия газ – ще се опита да го отрази за домашното си вестниче “Мастилено петно”. Гледа как се ползва диктофончето, взема ми фотоапарата. Слуша обясненията на баща си за основните неща.

Подраняваме с петнайсет минути. Другите медии, оказва се, също. Само че, кой знае защо, те бързат да снимат, докато не са се събрали хора, и си тръгват. Ние с малката репортерка оставаме. Скоро на Попа няма място, не успяваме да намерим някои от приятелите, с които трябваше да се видим там.

Трудно е да се обхване всичко с фотоапарат, дори да си с ръст на възрастен. В 12 часа множеството прелива отвсякъде, но не е тълпа. Няма ги дежурните лумпени от дирижираните мероприятия. Хората са дошли, защото имат определено мнение и държат то да бъде чуто. И вярват, че това ще стане, защото са много, наистина много – като тръгват по “Граф Игнатиев”, запълват улицата открай докрай, дори от организаторите ни молят да забавим ход, защото към “Алабин” вече се е задръстило.

За истинския мащаб на шествието си даваме сметка, когато завиваме по “Цар Освободител” и виждаме широката маса хора – докъдето ни поглед стига. От много отдавна у нас не е имало протести с подобен мащаб – от зимата на 1997-а, струва ми се. Той е добра новина, на каквато не съм се надявала – масов граждански протест, именно граждански, не за пари и не от омраза. С подобен протест, пак екологичен, започнаха едни други събития преди двайсет и няколко години.

Когато подминаваме Националната галерия, вече е море. Дотолкова, че се налага да изминем няколко пресечки, за да се измъкнем с децата, все пак студът е сериозен, а шествието продължава вече два часа и половина. То продължава и без нас към парламента. Прибирам невръстната кандидат-журналистка и започваме да гледаме новини.

И откриваме, че проблемът с видимостта не е въпрос на ръст. Трите национални телевизии, например, са пропуснали да видят някакви си 5-6000 души на площада. Видели са стотината подранили преди уречения час. Или това е, както се изрази един полицай наскоро, “версията, която искаме да е вярна”?

Всъщност, в събота имаше две новини. Едната беше безпрецедентният мащаб на протестите. А другата – безпрецедентната наглост в изкривяването на реалността от страна на медиите (с бляскавото изключение на “Деконструкция” по БНР). И обяснявам на детето, че диктофоните и камерите не са журналистика, ако няма почтеност.
Извинявам се за баналния формат на тази статия. Ала ми се струва, че твърде дълго пропускаме очевидното.

От в. Култура

Прочети цялата новина

Свързани новини: