Във времето на глобализацията Тополовград е микрокосмос

Българският документален пълнометражен филм “Вляво от пътя Лондон-Калкута” ще бъде прожектиран премиерно на 15 март от 18.30 във Военния клуб в рамките на тазгодишното издание на “ София филм фест”. Авторите на лентата - режисьорът Михаил Мелтев, сценаристът Влади Киров, операторът Емил Пенев и продуцентът от “Две и половина” – Пенко Русев, очакват с нетърпение срещата със софийската публика. Лентата се завъртя на предварителна прожекция в Тополовград – града локация на снимачната площадка, защото екипът настоява творбата да бъде видяна първо от хората, които са нейни герои. Вечерта се превърна в празник за града, а аплодисментите бяха не само заради факта, че хората видяха самите себе си и живота си на екрана, но и заради вълнението и емоциите, породени от правдивостта и дълбочината на творбата.

- Да пожелаем на филма “На добър час”! Как да дешифрираме заглавието – “Вляво от пътя Лондон-Калкута”? Какво има там долу, встрани от магистралата, и защо точно това направление?
  Михаил Мелтев: Искахме да покажем живота и хората в едно населено място - Тополовград, който е и мой роден град . Когато профучаваме забързани по шосетата, дори не съзнаваме, че малките мъглявини, надничащи зад рекламните пана по пътя, всъщност са светещите прозорци на къщи, в които хора пишат своята уникална житейска история. И зад онези светлинки, там вляво от магистралата, ние се приближаваме, за да покажем цяла една житейска вселена. Във века на футуристичните координати и скоростните комуникации, решихме да спрем, да се замислим и да се вгледаме в света около нас. Искахме да покажем съдбите на хората там, да се опитаме да ги изведем от анонимността, да уловим техните терзания, мисли, да се опитаме да изградим правдиви техни портрети, един стоп кадър на реалността. В епохата на глобализацията, предприемаме стъпка в посока на деглобализация. Живеем във виртуален и маркетингов измислен свят, в който по-важно стана да кажеш, че правиш филм например за Барак Обама, отколкото - онова, което казваш в творбата си. Фокусираме се върху “маловажните” според днешните изкривени критерии неща, с желанието да покажем значимите житейски ценности, които загърбваме и пренебрегваме с бясната свръхзвукова скорост, с която живеем. Направлението Лондон-Калкута е едно виртуално изключение, от медийната манипулативна реалност, в която стойностите са разместени, а истинските човешки отношения са подменени и изкривени от студената и безчувствена виртуалност на образи и общуване.
  Влади Киров: Всеки човек е отделен космос. Ние събрахме в този документален кинороман много пътеки, които накрая се сливат в мечтата за една камила, за изчезналата доброта, за болката, за тъгата. Събрахме картини от спокойствието и красотата на един български град, искайки да върнем правото на всеки човек да съществува.

- Ще се съгласите ли с определението ми, че филмът е документално носталгично пътуване към нашето настояще?
  Вл.Киров: Героите във филма живеят свой живот, като че в паралелна реалност, която ние все пренебрегваме. Това са реално съществуващи хора, които носят тегобата на мъчителното живеене. Наред с философските въпроси за смисъла и за целите му. Посланието ни е, че има смисъл истински да се живее. Според правилата, усета и настройката на всеки. Във филма говорим за човешките неща - и за раждането, и за смъртта, и за това кое прави хората щастливи по своему, кое ги кара да се усмихват.

- Вградили сте цяла галерия от теми – за Тополовград, за бежанците, за емигрантите, за спомените и реалността, за носталгията. Коя от тях е водеща?
  М.Мелтев: Нашият живот днес е проекция на миналото ни. Уникалното за Тополовград е фактът, че се населява изцяло от бежанци, дошли от повече от 84 населени места от Беломорска и Източна Тракия. Всеки един град в страната носи тази душевна рана от балканските войни, това е националната ни историческа травма. Това са над 600 хиляди бежанци за 4-милионна България. И когато се питаме защо сме бедни, защо се мразим, може би, трябва да погледнем именно към темата за бежанците. Тази нишка се проектира върху една хилядолетна история, стъпила върху Египет, Византия, протраките. Смятам, че всички тези неща имат значение. Защото, ако един австриец израства пред “Белведере”, ние израстваме край неразровени или полуразкрити тракийски могили като “Палеокастро”.

- Кои са важните професионални постижения, реализирани чрез филмовата творба?
  Вл.Киров: Достойнство на филма е присъствието на световноизвестния учен Васил Добрев. Щастливи сме, че звездата на световната египтология присъства в български филм за първи път, и това е “Вляво от пътя Лондон-Калкута”. Имахме късмета да срещнем този знаменит човек, който е от Тополовград. След като го разпознах, светкавично настоях пред екипа да го заснемем. Осъзнах, че влагайки много любов и всеотдайност в лентата, като че имахме свръхбожествената благословия да случим и запечатаме значими срещи. Благодарен съм и че историчката Валерия Фол от БАН направи пред камерата ни своето разкритие, че в България има каменното изображение на крилато слънце, което се среща само в Египет.
  М.Мелтев: Много исках да покажем сблъсъка между душевната историческа обремененост на бежанеца и проекцията на продължаващата я ос – съдбата на техните деца, емигранти в Канада. Някой от тях искат да се върнат тук, а други – като че са привлечени от лъскавата реалност на новия свят, които преследват мечтата да сбъднат за себе си живота на звездите, който са видели в киното и телевизията.
  Вл.Киров: Преживяхме изключителен шок, докато снимахме двама от персонажите – бай Стоян и съпругата му Жасмина. Тези снимки лично за мен поставиха въпроса пред нас като творци – докъде имаме право да навлизаме в душата на човека? Докато снимахме, Жасмина преживяваше личната си трагедия отново, бе емоционално разтърсена и плачеше, но самата тя настоя: “Нека да продължим!”. После настъпи мълчание, защото бе изчерпана. Чрез нас, тя преживя своя катарзис. Важно е да знаем докъде имаме право да навлизаме в личния живот на хората? Нарушаваме ли границата, докосвайки се до най-съкровените им преживявания? И къде е тя? Този епизод се превърна в символ на умението, без да разрушаваме или нарушаваме личния свят на героите, да се доближим максимално близко и допустимо според човешката етика до техните души.

- Сценарно предпоставено ли бе представянето на членовете на “Племето на дъгата” или...?
  Вл.Киров: Това бе наше документално попадение. По време на снимките ни казаха, че в планината има странни хора, които се молят на луната и ние светкавично отидохме, за да ги заснемем. Сред тях бяха чех, българин, германци, австралиец, японец.
  М. Мелтев: Това е младежко движение, което счита себе си за наследник на хипи движението от 60-те. Смятат, че Земята е болна и умира, и че в даден момент ще се появи племе-спасител, към което те се числят – “Войните на дъгата”.
  В.Киров: Извън конкретиката на епизодите, разписани в сценария, бе важна рефлективността ни към откритията , които ни се изпречваха на пътя, защото те допринесоха за неговото естествено драматургично развитие. Това обогати творбата, сега тя има и своята многопосочност на универсален адрес към всякаква публика.

- Как днес аудиторията потребява киното? Липсва ли ви уюта и многообразието на киносалоните в столицата, които бяха закрити и изчезнаха, като някои от тях продължават да ни напомнят за себе си, със силата на гротесктните останки или опожарени фасади?
  Вл. Киров: Технологиите на разпространение на филмите се промениха рязко. Атмосферата на старите киносалони със скърцащите столове вече отдавна я няма. Самотата на гледането на филма вече е трансформирана в друго изживяване – чрез компютъра. Но в новия виртуален свят, този начин на гледане на кино е единствено равносилно на запознаване с творбата, но не и акцептиране в нейната цялост. Част от магията на киното е именно гледането на филмите в средата на киносалоните. Авторите на филмите и публиката, за която се правят филмите, като че ли днес е скъсана. Поне в моите представи.
  М. Мелтев: За всички визуални изкуства - с навлизането на интернет бе създадена една абсолютно нова перцепция и нов начин на консумиране на визуалните продукти. Вече има фестивали за филми за мобилни телефони, за iPad, за най-новите устройства. Проблемът с кината си остава. Имахме киноиндустрия, а днес имаме филми на парче, частно производство – самоделки. Приватизацията на киносалоните бе извършена, за да се обслужат определени частни интереси. По времето, когато аз бях председател на СБДФ, нашата позиция бе първо да се реши съдбата на киното, а след това то да се приватизира. На практика обаче се получи точно обратното. На цената на един апартамент се продадоха застроени площи от по 20-30 декара в центъра на София. Стойността на едно кино при приватизацията на „Кинефикация“ - София, беше на стойността на един апартамент – 80 000 лева. Киното го сравняваха с храм – ставаш, обличаш се, тръгваш, специално за него. Сега тази метафора се обезсмисля.
Комерсиализирането и опростачването на културните ни храмове е недопустимо! Още повече – киното да се приравнява към консумацията на останалите стоки.

Прочети цялата новина

Свързани новини: