Залезът на боговете (в журналистиката)

04/10/12 21:31
(http://e-vestnik.bg/)

Залезът на боговете (в журналистиката)

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

От Кримската война някога (1854), през Бейрут и Сараево до “вчера”, и до днешната драма в Сирия, т.нар. международна журналистика бавно губи битката за собствения си престиж.
Колко от днешните млади, амбициозни и самоуверени репортери знаят, че тази славна страница от историята на журналистиката започва през 1854 г., когато гръмовержецът “Таймс” изпраща Уилям Хауърд Ръсел в Крим да известява на читателите на най-престижния вестник в света какво се случва по фронтовете на малко известния дотогава полуостров.
Колко от читателите знаят за цената, която репортери и редакции плащат, за да бъдат първи в информационната битка с конкуренцията, с времето и с желанието на публиката да гледа днес в реално време как диша и живее планетата от Аляска до Патагония и от Дамаск до Бамако?

Елитната част от едно банално всекидневие

Преди години се смяташе, че международната журналистика е “черешката на тортата”, диамантът в короната на една професия, забулена в мъглата на митове и реалности, на слава и скандали. Пътят към признанието от колеги и читатели (слушатели, зрители) минаваше през „Международния” отдел на редакцията, през кореспондентството в чужбина, през репортажите от места, където се водеха войни, кръстосваха се интересите на великите или на регионалните сили, звънтяха брилянтни речи на дипломатически конференции и се стискаха ръцете на личности като Сталин и Чърчил, Громико и Шулц, Кофи Анан и Кондолиза Райс.
Славата беше свързана с изпитания и нерви, с битка за единствения телефон в хотела на Ханой или Сайгон, за единствения работещ телетип в Бейрут или телеграфна станция в Пном Пен.
Нямаше интернет, нито сателитни телефони, нямаше дори факсови машини. Имаше стари, изпитани “бойни” машинки “Хермес”, “Ремингтън”, “Ерика”, “Оливети” или поочуканата “Марица”, на която аз траках репортажите си от Бейрут или Дамаск през 1982-1983 г. И така тракаше “Марицата”, че се чуваше от Бейрут до Триполи…

Международните новини тогава заемаха редовно престижна част от първите страници на вестниците, от радио-и-телевизионните програми. Не само у нас, но и навсякъде по света. Кореспондентите бяха очите и ушите на света, много от тях бяха и “съвестта на планетата”, както теоретиците ги наричаха тогава. Дали съобщаваха от Москва или Варшава за дисиденти като акад. Сахаров или Лех Валенса, за зверствата на фалангистите и на ген. Шарон в палестинските лагери в Бейрут Сабра и Шатила, за апартейда в ЮАР и легендарния Мандела, за дипломатическите сблъсъци между две системи край тихите води на Женевското езеро, тези хора, обект на уважение и завист, на натиск от всякакви служби и началници, бяха нещо като “остров на боговете” в иначе тежкото блато на една не винаги лесна и благодарна професия.
Студентите са блъскаха с лакти кой да се добере до курса по „Международна журналистика” в едноименния факултет. Млади и стари дипломати опитваха таланта си в писането, с надежда един ден да станат нещо като Чърчил или поне като Строуб Талбът, съчетавайки силата на перото с мощта на логиката.
Тогавашните “богове” на международната журналистика не само известяваха и обясняваха какво става по света. Те директно влияеха на хода на събитията, формираха обществено мнение и дори диктуваха в някои случаи поведението на политици и генерали, внушавайки им идеи и публикувайки анализи, от които на политиците им настръхваха косите. Които имаха коси, естествено.
Това бяха гиганти на професията: Уолтър Липман и Джеймс Рестън, Александър Бовин и Ришард Капушчински, Дейвид Халберстам и ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 04/10/12 21:31 http://e-vestnik.bg/14417/zalezat-na-bogovete-v-zhurnalistikata/