Димо Райков: Време е да узнаем за българската Река на смъртта

04/12/12 23:11
(http://e-vestnik.bg/)

Димо Райков: Време е да узнаем за българската Река на смъртта

Димо Райков (вдясно) с най-продавания френски писател Марк Леви. Снимка: личен архив

Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели… На метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, е разстреляно немско семейство… Романът на Димо Райков „Реката на смъртта” (ИК „Хермес”) разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Една потресаваща истина, която и днес старателно се прикрива.

А фактите, макар и непълни, са ужасяващи: стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове” и „престъпници”…

Димо Райков е роден през 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница. Автор е на романите „Писма до мъртвия брат” (1993 г.) и „Пансионът” (1995 г.). От няколко години живее в Париж и създава триптиха „Париж, моят Париж…” (2006 г.), „BG емигрант в Париж” (2008 г.) и „55 тайни на Париж” (2009 г.) и сборника с разкази „Кестени от Париж”. Следват интервю с автора и откъс от романа.

- След цикъла „френски книги“ какво ви провокира да напишете „Реката на смъртта“ - роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?

- С обозначените от Вас като „френски” книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.
Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…

- Казвате, че романът ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?

- Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?
И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…

- Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?

- При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект? Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж. Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 04/12/12 23:11 http://e-vestnik.bg/14425/dimo-raykov-vreme-e-da-uznaem-za-balgarskata-reka-na-smartta/