Маркес, самотата и фалшиво-истинското му прощално писмо

Почина Нобеловият лауреат Габриел Гарсия Маркес, авторът на “100 години самота”, “няма кой да пише на полковника”, Хроника на една предизвестена смърт” и др. Допреди смъртта си 85-годишният колумбиец беше най-големият съвременен писател, всяко от книгите му беше събитие, веднага след публикуването й започваха да се печатат криминални пиратски копия и преводи на различни езици. Нямаше друг подобен писател в съвременния свят.

Магическият реализъм на Маркес омагьоса хората по целия свят.

За неговия роман “100 години самота” са изписани десетки книги-изследвания, неговите редки интервюта се превръщаха в събитие сред читателите.

След като се разчу, че писателелят е болен от рак на лимфите, през 2000 г. беше разпространено негово “прощално писмо”, което моментално изпълни медии, блогове и интернет сайтове по целия свят, на различни езици. Мина време и самият писател в едно интервю отрече да е писал такова писмо.

Но то се разпространява отново и отново и предизвиква възхищение у почитателите му. Дори да не е негово, при този тъжен повод, какъвто е неговата смърт, писмото тръгна отново из интернет, появи се и в различни медии.

Ето текста, за който ще остане мистерия кой е неговият автор и дали действително не е на писателя магически реалист.

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук:

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават…

Щях да спя по-малко и да мечтая повече. Защото за всяка минута, когато затваряме очите си, ние губим 60 секунди светлина…

Бих продължил, когато другите спираха. Бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха. И колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта…

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!

На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата…

Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане…

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам ...

Свързани новини: