Тъмната страна на европейската криза

На колко страни Германия ще трябва да отпусне спасително финансиране, за да изкупи вината си за Холокоста? Това е провокативният въпрос, поставен от Тило Сарацин, жаден за публичност бунтар, чиято книга от 2010 г. атакува политическия консенсус на разклатената от имигранти Германия и се продаде в повече от 1 милион екземпляра. Миналата седмица той се върна на местопрестъплението с нова книга, наречена „Защо на Европа не й трябва еврото“, припомня Марк Ленард. В широко цитиран пасаж той казва, че подкрепящите еврооблигациите са подтикнати „точно от този германски рефлекс, според който изкуплението за Холокоста и световните войни никога няма да е пълно, докато не предадем целия си обществен интерес и дори парите си в европейски ръце“.
Това заглавие се изкачи до върха на списъка с бестселъри и вся паника в уплашените пазари. Сарацин е нарцис, който се интересува повече от самореклама, отколкото от сериозен анализ. Но гледната му точка за Европа, както и начинът, по който политическата класа реагира на нея, ни разкриват много за това, как са се породили политическите действия в еврозоната, както и за тяхното евентуално развитие.
Запитване от миналата седмица ни дава последно доказателство, че Сарацин успешно анализира случващото се в момента с нацията. Над половината германци мислят, че страната им е ощетена от присъединяването си към еврозоната, докато 79% отхвърлят еврооблигациите като решение на кризата. Сарацин, който е бивш регионален политик и управител на Bundesbank, лишен от позициите си поради мнението си за имиграцията, не е човек, вършещ нещата половинчато. Книгата му нарушава не едно, а две германски табута, като свързва вината за Холокоста с въпроси за устойчивостта на еврозоната. (Тя е създадена като публично опровержение на аргумента на Ангела Меркел, че разделянето на еврозоната би довело до разпадане на ЕС.) Но въпреки или поради това, че Сарацин е толкова добър в отразяването на общественото мнение, установените германски политики се сриват върху себе си, за да погребат аргументите му. Пеер Стайнбрюк, бивш финансов министър (и евентуален кандидат за канцлер), описва мнението му като „нелепица“, докато сегашният финансов министър Волфганг Шойбле каза, че е „абсолютна безсмислица“.
Обезпокоителното е, че германските лидери сега се опитват да се държат към чуждестранните политици, които поставят под въпрос германската ортодоксалност, по същия начин, по който се държаха със собствените си популисти. Запитан кои са най-големите постижения на канцлера по време на кризата, един от доверените хора на Меркел отговори: „Бихме могли да научим неоконсерваторите нещичко за смяната на режима.“ Той може и да се е пошегувал, но жестокият начин, по който Меркел и Саркози използваха пазарите, за да сринат Берлускони и Папандреу, бе повторен в отношението към други лидери. Първо, Ангела Меркел се опита да пренебрегне Франсоа Оланд. Тя не само каза, че не е съгласна с гледната му точка относно фискалния пакт, но отказа да се срещне с него по време на предизборната кампания (изводът от изборите е, че може да провеждаш кампанията си на френски, стига да управляваш по германски). Сега те се опитват да превърнат в персона нон грата и Алексис Ципрас – лидера-бунтар на гръцката партия СИРИЗА, противопоставяща се на бюджетните мерки. Група европейски политици се опитват да подплашат до смърт гръцкия народ с надеждата гласоподавателите да изберат общоприетата партия „Нова демокрация“, която подкрепи пакета от бюджетни ограничения.
Моето усещане е, че този подход надали ще осигури мандат на „Нова демокрация“, но дори и да успее, това не би било желателно. Ако европейските лидери искат устойчиво споразумение, което да задържи Гърция в еврозоната, по-добре би било те да обединят партии като СИРИЗА в споразумение, отколкото да се обвързват с остарял режим, който вече загуби голяма част от доверието на гласоподавателите. Една от ирониите през последните няколко дни е твърдението, че Ангела Меркел е помолила гръцкия премиер да свика референдум за това, дали Гърция трябва да остане в еврозоната. През декември Ангела Меркел и Никола Саркози принудиха Георгиос Папандреу да напусне поста си, тъй като той предложи точно такъв референдум.
По онова време смятах, че ако се позволеше на политическия процес да се разгърне, това може би щеше да даде на Папандреу мандат да изпълни споразумението си с ЕС. Но чрез прекратяването на политическия процес и налагането на технократско правителство „Меркози“ причиниха трайни щети на легитимността на официалната политика в Гърция и създадоха условия за процъфтяване на популизма. Традиционният „период на Моне“ по време на европейската интеграция (кръстен на французина основател на ЕС, който се опита да превърне политическите въпроси в бюрократични) драстично стесни свободата за политически действия в държавите членки, без да създаде допълнителна свобода за действие на европейско ниво. Когато на политик като Франсоа Оланд, който получи мандат да предоговори фискалния пакт, или на Алексис Ципрас в Гърция се заяви, че „няма алтернатива“, това ще помогне на европейската общественост да прозре нещо ужасяващо: тези политици могат да променят правителствата, но не и политиките. Пазарите с право се страхуват, че ако лидерите не предприемат необходимите стъпки за интеграция, ЕС ще се срине. Но подходът за налагане на правила въз основа на твърдението, че няма алтернатива, всъщност рискува да породи масов бунт, който ще попречи на страни като Гърция да предприемат реформи.
Желанието на Германия да финансира европейския проект спомогна за продължаването на целия този процес. Но най-обезпокоителното в случая със Сарацин е, че се протестира дори срещу Германия, силата на проевропейските елити. Появата на Пиратската партия – сбирщина от интернет активисти без политическа програма – която в момента се радва на подкрепа в двуцифрено изражение на някои регионални избори, показва колко размита е станала германската политика. Надали нехаризматичният Сарацин ще се превърне в германския еквивалент на Герт Вилдерс в Холандия или Йорг Хайдер в Австрия. Но отказът на много политици да подкрепят идеята за европейска интеграция или да се ангажират с истинска политическа надпревара с опонентите си може да подготви почвата за някой също толкова нежелан кандидат за висш пост. Бихме станали свидетели на трагичен парадокс, ако вината на германците по отношение на екстремизма попречи на способността им да се справят с популистите в бъдеще.

Прочети цялата новина

Свързани новини: