Франция е основната пречка пред изхода от еврокризата

Две изказвания след четиристранната среща на върха в Рим между лидерите на Германия, Франция, Италия и Испания обобщават същината на кризата в еврозоната и показват защо решението остава далече. В отговор на исканията да се позволи на спасителните фондове пряко да рекапитализират испанските банки германският канцлер Ангела Меркел заяви: „При това положение няма да знам какво правят банките.“ На въпроса, дали е готов да приеме по-тесен политически съюз като цена за обединяването на дълговете, френският президент Франсоа Оланд отговори: „Не може да има прехвърляне на суверенитет, ако солидарността не се подобри.“ Накратко, дебатът е дали Германия трябва да подписва празни чекове и няма изгледи да бъде разплетен на форума на върха на ЕС тази седмица.
Еврозоната е на крачка от бедствието. Финансовата й система се разпада, доверието се изпарява, търсенето намалява, а депозитите изтичат от банките. Съществува международен консенсус по мерките за париране на непосредствената опасност - масово изкупуване на облигации от ЕЦБ, пряка рекапитализация на банките от спасителните фондове и създаване на единни еврооблигации. Но нито една от тях няма да бъде приета на срещата на Европейския съвет в сряда и четвъртък. В най-добрия случай лидерите може да се споразумеят за график за единен надзор над банките в еврозоната. Това е полезно, но съвсем не е достатъчно да задоволи пазарите.
Общоприетото мнение хвърля вината за тази задънена улица върху Германия. Ангела Меркел е критикувана от световните лидери, атакувана от пресата и осмивана по кориците на списанията за това, че неизменно казва „не“ на събирането на общ дълг на еврозоната, а вместо това се фокусира върху дългосрочни реформи. По нейно настояване голяма част от тазседмичната среща ще мине в обсъждания на предложенията на ръководители на Европейския съвет, Еврокомисията, ЕЦБ и Еврогрупата за банков, фискален и политически съюз. Атаките срещу Меркел са, че този дневен ред е съсредоточен върху предотвратяването на следваща криза вместо върху разрешаването на настоящата. Но идеята, че еврозоната може да има общи облигации без ясно споразумение за политически съюз, е опасна илюзия. Да се създаде фискален и банков съюз без политически, би умножило грешките, заложени от самото създаване на паричното обединение. Има една държава, която по традиция отказва прехвърлянето на суверенитет, което може да създаде дългосрочна стабилна основа на еврозоната. Става въпрос за Франция.
Тя никога не е проявявала желание да прехвърли част от суверенитета си на Брюксел. Франция предпочита междуправителствени, а не наднационални решения на европейските предизвикателства, което отразява дългата й история на централизирана държава. Ето защо еврозоната беше замислена най-вече по френски образец като обединение на суверенни нации. На теория планът не бе лош – правилото за отказ на спасителни планове и забраната за финансиране на страни от ЕЦБ трябваше да принудят държавите да управляват икономиките си разумно. За нещастие той не издържа проверката на действителността. Правителствата не управляваха разумно по време на бума и не желаят или не могат да се справят със слабостите си сега. Но ако Франция вярва, че отговорът на настоящата криза е паричен съюз, в който отговорността за дълга е споделена, тогава се налага нов набор от политически споразумения, съгласно които отговорността за вземането на икономически решения ще е също споделена. Междуправителственият модел, в който една валута се подкрепя от 17 суверенни държави, със сигурност е остарял.
Нищо в историята на еврозоната не подсказва, че предлагането на празни чекове от ЕЦБ или от спасителните фондове ще направи нещо друго, освен да спечели време, което ще бъде пропиляно, а не оползотворено за справяне с дълбоките структурни проблеми, възникнали от липсата на гъвкавост на трудовите пазари, неефективната бюрокрация и твърде скъпите социални системи. Гърция не изпълни много от реформите - условие по двата спасителни пакета. Опитът на Италия за реформа бързо загуби енергията си в момента, когато ЕЦБ предложи на банките евтини дългосрочни заеми, а Испания предложи единствено половинчата реформа на кредиторите си. Дори когато правителствата се опитат да бъдат праволинейни, гласоподавателите могат да са на друга вълна. Нито един кабинет не е преизбиран от началото на кризата в еврозоната. Новата управляваща коалиция в Гърция обеща да не съкращава нито един държавен служител въпреки ангажимента на предшествениците й за премахването на 150 000 работни места до 2015 г. Във Франция Оланд спечели изборите с платформа, която не направи отстъпки пред дълбоките структурни предизвикателства, и обеща да понижи пенсионната възраст от 62 на 60 години за някои категории, да въведе нова пределна данъчна ставка от 75% за гражданите с най-висок доход и да направи още по-трудна процедурата за уволнение на служители.
На този объркан политически фон няма смисъл Германия или ЕЦБ да се съгласяват с еврооблигациите дори ако приемем, че юридическите пречки са лесно преодолими. Пазарите няма да останат заблудени за дълго, ако няма здрав механизъм, който да гарантира, че страните се опитват да се справят с проблемите на дългосрочната си ликвидност и че загубите ще бъдат разпределени, ако се стигне до масово просрочване на задължения. Тези, които призовават за незабавни действия, може и да са прави, че загубите трябва да се покриват главно от кредиторите под формата на по-висока инфлация и фискален трансфер, тъй като алтернативата да се принудят гражданите на задлъжнелите държави да покрият разходите по корекциите е невъзможна от политическа гледна точка и вероятно ще доведе до срив на еврото. Но това не може да се реши скришом – разпределението на загубите е акт на нарушаване на правото на лична собственост. Само един наднационален орган с висока степен на обществено доверие може да реши например какво съотношение на загубите от срива на испанските банки трябва да се поеме от словашките пенсионери например вместо от инвеститорите, мениджърите и служителите на тези институции. Да се разпределят загубите по какъвто и да било друг начин, би било рецепта за дългосрочна политическа и финансова нестабилност. Оланд греши – дебатът за суверенитета не е периферен въпрос. Той стои в основата на дебата за солидарността. А Франция е най-голямата пречка пред решението на проблема.

По в. „Уолстрийт джърнъл“

Прочети цялата новина

Свързани новини: