Катрин Панкол отново на българския книжен пазар с „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“

„Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ излиза на 16 юли с логото на „Колибрли“. Това е дългоочакваната трета книга, обобщаваща модерната сага на Катрин Панкол, започнала с „Жълтите очи на крокодилите“ и продължила с „Бавният валс на костенурките“л „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“
е магнетично продължение на историята на Жозефин, Филип, Ортанс и другите герои, които преданата публика на Панкол вече познава добре. Тук техните лични драми, възторзи и перипетии произтичат от нова порция съдбоносни срещи и обстоятелства.
Катрин Панкол, една от най-популярните съвременни френски писателки,
посети България през декември 2010 г. и доказа на публиката, че призванието й е да разказва вълнуващи истории, а романите й, написани с неподражаема лекота, съпричастност и хумор направиха успеха й в България неминуем. Трилогията, продадена в 6,5 милиона екземпляра,която приключва с „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“, триумфира заслужено на международния литературен пазар!

Из „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“
Ортанс грабна бутилката шампанско и я обърна в кофичката за лед. И понеже бутилката беше пълна, разнесоха се странни звуци: стържене на стъкло в метал, скърцане на строшени кубчета лед, бълбукане и накрая рояк мехурчета, които се пукаха на повърхността, превръщайки се в прозрачна пяна.
Сервитьорът, издокаран в бяло сако и черна папийонка, недоумяващо вдигна едната си вежда.
– Това шампанско е отвратително! – промърмори на френски Ортанс и чукна с палец и показалец по дъното на бутилката.
– Като нямаш възможност да предложиш нещо марково, не значи, че трябва да поднасяш такава повръщня...
Грабна втора бутилка и продължи в същия дух.
Физиономията на сервитьора стана аленочервена. Шашнат, той не откъсваше поглед от бавно спадащото ниво на течността, очевидно питайки се дали да не бие тревога. Огледа се панически, търсейки свидетел на вандалската постъпка на девойката, която ругаеше, обръщайки бутилките с дъното нагоре. Беше се изпотил и разкрасеното му с гнойни пъпки чело лъщеше. Още един английски селяндур, който точи лиги при вида на газираната гроздова течност, реши Ортанс, прибирайки зад ухото си един непокорен кичур. Не я изпускаше от очи, готов да я хване за ръцете и да я обезвреди, ако реши да продължи вредителската си дейност.
– Какво си ме зяпнал, да ти дам ли снимка?
Тази вечер й напираше отвътре да говори на френски. Тази вечер изгаряше от желание да шокира, да смаже някой невинен, а това момче се оказа идеалната жертва. Има такива хора, иска ти се да ги ощипеш до кръв, да ги унижиш, да ги изтормозиш. Момче
без късмет, какво да се прави.
– Човек не може да е чак толкова грозен! Очите ме заболяха от пъпките, нацвъкани по челото ви. Примигват като светофар!
Сервитьорът преглътна, прокашля се и изквича:
– Я ми кажи, винаги ли си толкова гадна, или се стараеш специално заради мен?
– Французин ли сте?
– От Монтелимар.
– Нугата е вредна за зъбите... и за тена впрочем. Най-добре е да престанете да се тъпчете, иначе гнойните ви пъпки ще се спукат...
– Тъпачка нещастна! С какво си се нагълтала, че си толкова злобна?

Позор, оскърбление. Преглътнах страхотно оскърбление, от което не мога да се съвзема! Той се осмели. Под носа ми. Сякаш съм прозрачна. Беше ми казал... какво ми беше казал, я да видя... и аз му повярвах. Вдигнах си високо полата и взех стоте метра за по-малко от осем секунди. Оказах се също толкова тъпа, колкото този пъпчив загубеняк с физиономия на нуга халва.
– За да си толкова гадна, значи, си нещастна... друго обяснение няма.
– Добре, стига вече, падре Пио, успокой се и ми дай една кола.
– Дано този, който те е довел до това състояние, още дълго да те тормози!
– Блестящ психолог, на всичко отгоре! От кои си? От последователите на Лакан или на Фройд? Държа да ми отговориш, може пък разговорът ни да стане малко по-вълнуващ!
Тя пое подадената чаша, вдигна я, все едно се канеше да вдига тост, и се отдалечи с танцуваща походка, смесвайки се с гостите.
Ама и моят късмет е един! Французин! Плувнал в пот урод. Облечен както се полага – черен панталон, бяла риза, никакви бижута, зализана коса. Плащат му пет лири на час и се отнасят с него като с краставо куче. Или е студент, или се е измъкнал от трийсет и петте часа седмично бачкане и е дошъл да се напечели. Едно от двете. Само дето изобщо не ме интересува. Ама никак. Такъв не може да ме накара да хвърля триста евро за патъци! Дори връзките няма да си купя!
Подхлъзна се, едва не падна, успя да се закрепи в последния миг, изу обувката си и зърна розовата дъвка, залепнала на върха на лилавия ток на елегантните й червени обувки от крокодилска кожа.
– Само това липсваше! – възкликна тя. – Чисто новите ми обувки от „Диор“.
Беше гладувала цели пет дни, за да си ги купи. И беше нарисувала цяла дузина петлици за приятелката си Лора.
Ясно, това не е моят купон, разбрах. Ще се прибера, преди на челото ми да е запримигвал надписът: „Царицата на ябълките“. Впрочем я да си спомня какво ми каза той? Събота вечерта иди у Сибил Гарсън? Голямо, много голямо събиране. Може да се срещнем там. Тя беше изкривила устни в гримаса, но запомни датата и думите му. Да се срещнем, означаваше да си тръгнем заедно, под ръка. Предложението си заслужаваше да бъде обмислено. Бе на косъм да се изпусне и да го попита сам ли ще отиде, или с Чумата. Сепна се овреме – важното бе да покаже, че за нея Шарлот Брадсбъри не съществува, да я игнорира, да я игнорира докрай, – но още тогава започна да обмисля как да се окаже и тя сред поканените. Сибил Гарсън – иконата на таблоидите, издънка на най-висшата аристокрация, с вродена елегантност, с вродена арогантност – никога не канеше чужденки, за французи – забрави, освен ако не се казват Шарлот Генсбур, Жюлиет Бинош или са в компанията на Джони Деп. Аз, Ортанс Кортес, плебейка, супернеизвестна, бедна и на всичко отгоре французойка, просто нямам грам шанс. Освен ако не се пъхна в одеждите на наета за случая сервитьорка и не грабна подноса. По-скоро бих умряла!
Той беше казал, че ще се видим там. С други думи, явно имаше предвид себе си и мен, аз и той, аз, Ортанс Кортес, и той, Гари Уорд. Което предполагаше, че мис Брадсбъри се е изгубила някъде по трасето, че вече не е актуална. На мис Шарлот Брадсбъри са й дали пътя или сама е решила да си тръгне. Какво ми пука! Едно беше сигурно – пътят е разчистен. Дошъл е и нейният ред. В играта влиза Ортанс Кортес, пред нея се отварят вратите на лондонските партита, нощните клубове и музеите, галерията „Тейт Модърн“, за нея има запазена маса до прозореца в ресторанта на Музея на дизайна, откъдето се открива замайваща гледка към Тауър, очакват я уикендите в приказните имения, остроносите късокраки кучета на кралицата, които й ближат ръката в Уиндзор, кифлата с гроздов пълнеж, чаят с конфитюр и гъстата зърнеста сметана, на които бавно ще се наслаждава, приседнала под някоя леко избледняла картина на Търнър, деликатно поднасяйки чашата чай до устните си... А английската кифличка не се яде как да е! Измислили са цял ритуал: разрязва се напряко, намазва се обилно със сметана, държи се изискано с палеца и показалеца. Защото иначе, както казва Лора, веднага те отсвирват и хайде при селяндурите.
Прониквам у Сибил Гарсън, пърхам с мигли, отмъквам Гари и измествам Шарлот Брадсбъри. Ставам важна, прочута, международно известна личност, говорят ми почтително, получавам луксозно гравирани покани, обличат ме от глава до пети, изплъзвам се от папараците и си избирам следващата най-добра приятелка. Преставам да бъда просто някаква французойка, която се трепе, за да си създаде име, а карам по прекия път и се превръщам в Арогантна Англичанка. Твърде дълго се застоях в сянката на незнайните и анонимни дребни хорица. Няма да търпя повече да се отнасят към мен като към получовек, да си бършат ръцете в циците ми и да ме подминават, сякаш съм прозрачна. Искам уважение, почтителност, искам да ме забелязват, искам власт, власт.
И пак власт.
Само че преди да се превърне в Арогантна Англичанка, трябваше да измисли магическата дума, която да я вкара на частното парти, запазено за шепата щастливи избраници, заели страниците на тъпите английски таблоиди. Няма да е лесно, Ортанс Кортес, никак няма да е лесно. Ами ако сваля Пит Дохърти? И тогава не е в кърпа вързано... По-скоро ще се опитам да се промъкна незабелязано у Сибил Гарсън.
Беше успяла.
Пред № 3 на „Белгрейвия Скуеър“ се бе присламчила към двама англичани, потънали в разговор за киното. Последва ги, преструвайки се, че попива всяка тяхна дума, промъкна се заедно с тях в просторния апартамент с високи като на Кентърбърийската катедрала тавани, без да изпуска и дума от приказките на Стивън и Ник, които разискваха филма на Джейн Кемпиън „Ярка звезда“. Гледали го бяха на предпремиера на лондонския филмов фестивал и се надуваха, че принадлежат към клуба на избраниците, които могат да го разискват. To belong or not to belong – това, изглежда, беше девизът на всеки изискан англичанин. Задължително беше да „принадлежиш“ към един или повече клубове, към дадено семейство, училище, родово имение, изискан лондонски квартал, в противен случай направо не си заслужаваше да живееш.

Стивън следваше филмово изкуство, изказваше се за Трюфо и Кустурица. Носеше впити черни джинси, износени ботуши от изкуствена кожа, бяла тениска с дълги ръкави и черно елече на бели точки. Всеки път, когато ожесточено и категорично кимаше с глава, дългата му мазна коса се развяваше. Приятелят му Ник пък, чистичък и розов, представляваше пасторална версия на Мик Джагър на младини. И той кимаше с глава и се почесваше по брадичката. Вероятно си въобразяваше, че това страхотно го състарява.
Тя ги заряза и отиде да остави палтото си в една просторна стая, която служеше за гардеробна. Хвърли го на леглото, на което се трупаха изкуствени кожи, анораци в цвят каки, черни шлифери, оправи косата си пред голямото огледало над камината, като насърчително си мърмореше: „Идеална си, скъпа, направо си без грешка“. Ще налапа въдицата като чудодейната златна рибка. С елегантните обувки на висок ток „Диор“ и малката черна рокля „Алая“, която откри в магазинчето за маркови дрехи втора употреба на „Брик Лейн“, изглеждаше страхотно секси и същевременно суперрезервирана. Секси, ако пожелая, резервирана, ако реша, прошепна тя, изпращайки въздушна целувка на отражението си в огледалото. Все още не съм решила дали да го убия мигновено, или да поотложа екзекуцията... Ще видим как ще се развият нещата.
Нещата се развиха мълниеносно. Излизайки от импровизираната гардеробна, зърна Гари под ръка с омразната Брадсбъри, която точно тогава прихна високо, отметна глава, разкривайки бялата си гръд, и деликатно сложи ръка пред бледите си устни, за да тушира внезапно избликналата радост и да избегне всякаква вулгарност.
Гари я притискаше до себе си, прихванал я през тънката талия, ужасно тънката талия. Свел тъмнокосата си глава до тази на Чумата... Ортанс само дето не се спомина.
Едва не се върна да наругае огледалото, да си грабне палтото и да си тръгне.
Но се сети за усилията, които бе положила, за да проникне с взлом на това място, стисна зъби и се отправи към бюфета, където си изкара гнева на евтиното шампанско и на пъпчасалия сервитьор.
А сега какво да правя?
Да свали първия изпречил се насреща й горе-долу приемлив мъж и да зачурулика, увесена на ръката му? Прилаган безброй пъти трик. Изтъркана, патетична и жалка стратегия. Ако я приложа, Гари ще разбере, че съм стигнала дъното.
Не, не! Ще си придам доволния вид на необвързана млада дама, която не може да намери подходящия ерген, защото се цели много нависоко... Ще се усмихвам пренебрежително, ще се престоря на изненадана, ако се натъкна на проклетата двойка, и ще се постарая да открия в тълпата един-двама тъпаци, с които да се престоря, че съм увлечена в разговор, преди да се прибера вкъщи... с метрото.
Мери Дорси беше подходяща за целта. Тя бе от ония покъртителни моми, чиято единствена цел в живота е да си намерят мъж. Без значение какъв, само да го задържи повече от четирийсет и осем часа. А ако го задържеше цял уикенд, се чувстваше на прага на пълното блаженство. Обикновено момчетата, които Мери Дорси отвличаше в апартамента си на южния бряг на Темза, изчезваха много преди да разбере как се казват. Последния път, когато Ортанс я срещна на Бароу Маркет, където я бе замъкнал Никълъс, Мери й пошушна, ужасно е сладък! Ще ми го отстъпиш ли, след като му се наситиш? А ти видя ли какъв несъразмерен торс има? Прекалено е дълъг!, отсече Ортанс. Дреме ми. Дълъг торс, подобаващ израстък.
Мери Дорси беше безнадежден случай. Бе опитала всичко: срещи с непознати, всякакви партита за запознанства, по обяви, с евреи, с християни, с лейбъристи, с торита, с мръсници, с перверзници, по интернет... Готова бе на всичко, само и само да не кисне вечер сама вкъщи и да си похапва шоколадови бисквитки, ридаейки на финалната сцена на мелодрамата „Една незабравима любов“, когато Кари Грант най-сетне разбира, че Дебора Кер крие нещо от него под голямото бежово одеяло. Сама, навлякла избелял анцуг, в компанията на нахвърляните наоколо безброй измачкани хартиени носни кърпички, Мери ридаеше, искам мъж, който да повдигне моето одеяло и да ме отнесе в обятията си! И понеже вече беше видяла дъното на цели купи сладолед и на бутилка „Драмбуйе“, добавяше, цялата лепкава и с размазан грим на очите: „Не останаха вече такива като Кари Грант, край, няма такива... истинските мъже са на изчезване“, преди да се затъркаля на пода и дълго да циври насред смачканите хартиени кърпички.
Обичаше да разказва тези жалки сцени, които не я представяха в добра светлина. Твърдеше, че човек трябвало да се отврати от себе си вдън душа, за да може да продължи напред.
Споменът за един такъв разговор промени траекторията на Ортанс, която тъкмо се канеше да сложи ръка на рамото на Мери Дорси. Девойката се насочи към някакво русо, очарователно, смайващо създание.

Агнес Дейн. Самата тя от плът и кръв. Ето това бе момичето. Момичето с главно „М“. Беше на път да измести от модния подиум Кейт Мос. Рекламното лице на „Бърбъри“, „Джорджо Армани“, „Жан-Пол Готие“, момичето, което пее с рок групата „Файв O’клок Хироус“ и се появява на кориците на „Вог“, „Ел“, „Грация“. И тя беше поканена, много руса, много слаба, вързала много русата си и много къса коса с шал в наситено морскосиньо, с яркочервен чорапогащник и ослепително бели кецове, къса дантелена, пърхаща рокличка и възтесничко, изтъркано дънково яке.
Божествена!
А с кого разговаряше Агнес Дейн, широко и благоразположено усмихната, очевидно заинтересувана, въпреки че очите й шареха във всички посоки, търсейки други лапнишарани? Със Стивън и Ник, двамата любители на седмото изкуство, които й бяха послужили за входен билет.
Ортанс устремно си проправи път през тълпата, добра се до групичката и се включи в разговора.
По-съедобният от двамата, Ник, тъкмо разказваше как представял модели на Еди Слиман на парижката Седмица на модата. Агнес Дейн го попита какво е мнението му за колекцията на Еди. Ник заяви, че спомените от ревюто му се губели, но за сметка на това отлично си спомнял мадамата, която оправил под стълбището на някакъв парижки бар.
Тримата се разсмяха, Ортанс се насили да им влезе в тона. Агнес извади маркер от мъничката си червена чантичка и написа името на бара на белите си кецове. Ортанс я наблюдаваше смаяна. Замисли се дали отдалеч изглеждаше, че и тя е част от смеещите се младежи, и за да разсее евентуалното съмнение, направи крачка напред.

Прочети цялата новина

Свързани новини: