Пътешествие до Армения (част 2)

Това е втората част от пътеписа за пътуването до Армения. 

Първата част на пътеписа можете да прочетете ТУК.

 

29.08.2012 г.

Пристигнахме в Армения. Вчера, съвсем лесно влязохме на границата с Грузия при Вале и вече сме в Ереван. Ще останем тук около 3 дни и после продължаваме. Днес няма да караме, утре ще караме наблизо – към планината Арагатс. Нека да се върна малко назад, където прекъснах онзи ден.

Все още в Карс, минахме да видим арменската църква, която сега е джамия: 

 

За съжаление, сградата не е особено поддържана и единственото, по което се разбира че е джамия, са високоговорителите:

 

Трябва обаче да се отбележи, че информационната табела е относително коректна този път:

 

Карската крепост от двора на църквата:

 

После тръгнахме на север, по малко по-заобиколния път, покрай езерото Чилдир. Оказа се истинска находка.

Красиво, чисто, за разлика от Ван, пътят по северния бряг минава непосредствено по езерото:

 

 

Основната дейност в момента покрай езерото е събирането на сеното с ето такива машини:

 

 

 

Оттам нататък пътят се качва на много висок проход и после слиза в Пософ и най-крайните части на Турция към Грузия. Доста недостъпен район заради високия проход и големите наклони:

 

По този път вървят Ирански тирове. Много тирове. Не можах да разбера какво точно возят, но според мен гориво за Грузия. Заради големите наклони явно е доста опасно – имаше катастрофа с обърнат камион:

 

Границата с Грузия се оказа малък кошмар заради блокиралите компютри на турците. Отне ни около 3 часа с висене по опашки, нахални ирански тираджии, много опитни в пререждането:

 

В Грузия влязохме почти по тъмно. Спряхме в първия голям град:

 

Това е по пътя към грузинската Кападокия – скалните манастири при Вардзия:

 

В Грузия туризмът върви добре. Има доста туристи:

 

Ето ги и манастирите при Вардзия:

 

 

 

В Грузия, докато все още бяхме около Кавказ, беше зелено и с доста горички. Тук отново горите изчезват:

 

Ето ни в Ереван:

 

Като общо впечатление, засега мога да кажа за Армения, че прилича на Украйна в по-бедните ù части. Стари и разбити пътища, стари коли, бензиностанциите са малки и с всякакви “помпи”. Виждат се много изоставени индустриални постройки.

В Ереван, разбира се, е друго, макар че влязохме през едни квартали, приличащи на “Люлин”. Центърът обаче е уникален и изглежда по-добре от София. Вчера беше пълно и с ирански туристи с коли и автобуси. 

 

Имат си музикални фонтани. Голямо шоу 

 

 

 

 

30.08.2012 г.

Днес подобрихме предишния рекорд от Стелвио, като се качихме на 3183 м надморска височина с моторите:

Това е крайната точка на пътя към Арагатс – най-високият връх в Армения. 

Арагатс:

 

 

Манастира Гехард, съвсем близо до Ереван:

 

 

 

А в Ереван е хубаво, много хубаво. Градът в определени части е впечатляващ.

Музеят на геноцида:

 

Операта:

 

Оттук се вижда Арарат:

 

Газова инфраструктура:

 

Известният Каскад:

 

За съжаление, два дни градът и околността са с много лоша видимост – от влага или запрашаване, не съм сигурен, и Арарат не се вижда. Вчера се виждаше съвсем леко, но днес – не:

 

Арменско меню –  най-много водки. Имало и водка “Путинка”:

 

 

31.08.2012 г.

Моята идея беше да влезем през Горис и после да се върнем в Армения през Зодския перевал. Там обаче има проблеми. Дори и местните в Горис не ме съветват да ходим, а да не говорим, че 70-80 км няма асфалт и проходът е над 2700 м, пък и ще вали. За капак на всичко днес ми се скъса едната пружина отзад и сега съм я закрепил някак си, но извънасфалтовите приключения май ще трябва да приключат, за да можем да се приберем. 

Ето и днешните “приключения”:

Манастирът Кхор Вирап. Зад него се виждат и двата върха на Арарат, но сега нищо не се вижда.  От вчера около Ереван са паднали ниски облаци и видимостта е ужасна. За съжаление, нямахме късмет да видим Арарат от арменска страна. Всъщност виждаше се малко, но доста трябва да си поиграя, за да го изкарам мъничко:

 

Серьожа е писал тук 1953 г.: 

 

 

 

 

След като излязохме от ереванската равнина, навлязохме в планините. Лош път и Камаз-и – или миришат на феродо, ако се спускат, или бълват пушек, ако се изкачват:

 

 

От сутринта нещо ми чукаше в задната част на мотора и по неравните пътища се усещаше странно твърд, при положение, че преди два дена отпуснах пружините и компресията и стана прилично мек. Реших да видя има ли проблем и се натъкнах на това:

Скъсана лява пружина – около 7-8 см в по-разредените витки (пружините са прогресивни). Много лошо. Чудих се известно време какво да правим. В Ереван пружина нямаше да намерим – просто там няма мотори. От кола нямаше да стане.

Малко телефонни консултации и реших, че ще махна счупеното парче и ще го заменя с втулка. По този начин пружината ще върши някаква работа.

Първоначално мислех да се връщаме в Ереван, но това беше проста работа за стругар и дори някаква тръба трябваше да свърши работа. Разбрах къде е местният стругар, намерихме го след известно обикаляне, но попаднахме на отвратително отношение. Въобще не искаха да се занимават да извъртят една втулка…

Продължихме до следващия голям град. Там в един сервиз ми срязаха парче тръба с подходящ диаметър и загладихме малко ръба на скъсаната пружина.

Накрая от арменския тунинг се получи това:

 

Разтоварихме малко моя мотор и прехвърлихме багаж на Фейзъра. Сега е “харашо” – поне на усет нещата са добре. Дано да не се счупи пружината в скъсаната част, където е най-натоварена. Изглежда ще търсим най-мазния асфалт оттук нататък. Лошото е, че в Армения такъв няма много…

После продължихме към Горис:

 

Началото на прохода Воротан, единственият и най-важен път към Горис:

 

15 градуса и вятър на около 2400 м. Времето стана кофти, а така го дават и в следващите дни. Лошото е, че тук всичко е над 1600 м и студът и дъждът не са приятни:

 

Стана още по-студено, мъгливо и се стъмни. Тази пружина много ни забави, а трябваше да стигнем до Горис:

 

Горис се оказа много хубав град. Сгушен в нещо като дупка, само на 1600 м надморска височина, а околните върхове са над 3000 м. Градът си е известна туристическа дестинация сред арменците заради манастира Татев и е пълно с къщи за гости и хотели. Много е хубаво след такова тежко каране 70 км – бавно, тъмно и студено, да стигнеш до някакъв гостоприемен град. Намерихме много евтино и добро място за спане…

 

Вижте осветените скали. Горис е известен с тези скали. Те са от едната част на града. Естествено, имат си класическа арменска църква от предполагам поне няколко стотин години:

 

 

01.09.2012 г.

Карабах, Нагорни Карабах. Местните му викат Арцах, арменците – Карабах, руснаците Нагорный Карабах, а официално са се кръстили Нагорно-Карабахска Република. Ние може да му казваме Надолно-Нагорни Карабах. Караш нагоре-надолу и така много километри. 

Пътят към Карабах:

 

Карахме по шосето от Горис към Карабах – изненадващо добър път, около 90 км само завои. Единственият голям път, който свързва Нагорно-Карабахската Република с цивилизацията.

 

Първото нещо, което видяхме, е удивителна природна красота. Високи и ниски планини, хълмове, речни долини. Голи върхове и върхове, покрити с храсти и дървета, зеленина:

 

За пръв път на граница ме наричат “Dear friend”:

 

А границата е съвсем лесна – записват те в една тетрадка и това е. Не знам дали без визи щяха да ни пуснат. С арменска кола съм почти сигурен, че няма да има проблеми.

Първото село в Карабах, вече се виждат изоставените азерски къщи:

 

 

 

 

Пътят първо слиза от 1800 на 800 м, после се качва отново до почти 2000 и накрая слиза в Степанакерт:

Като гледах тези знаци по пътя, се чудех защо пък арменците не съберат пари и за другите си пътища…

В Степанакерт – столицата, те посреща танк. Някакъв паметник в чест на войната с Азербайджан, странно защо обърнал дуло към Армения. Нямаше слънце, та може и да бъркам, ще проверя по-късно. Може пък да мята снаряди и по Турция…

 

Степанакерт се намира в ниското, след като се мине планината, разбира се, заобиколен от други планини. Просто мястото е удобно за град:

 

А в Степанакерт нищо особено. Изглежда като обикновен провинциален арменски град. Само дето си има народно събрание:

 

Президентски дворец:

Има и правителство, но тая сграда не снимах. По пътя на обратно срещнахме я премиера, я президента с кордон от 15 коли. Явно са се учили в Москва.

Изглежда доста пари са налели и се наливат в града – асфалтират здраво и на места е направен съвсем прилично:

 

Музеят на падналия войн или нещо такова. Не работеше:

 

В Степанакерт обаче няма нищо кой знае колко интересно за гледане. Освен да си говориш с хората. Лошото е че в тоя край ни гледат като извънземни и комуникацията никак не върви… Местните основно ни подсвиркват от колите, снимат с фотоапарати и в зяпането си, докато карат, едва не ни блъскат. Мислех си аз да обикаляме с арменска кола, щеше да е по-добре… 

 

Иначе Нагорни Карабах според мен е много интересен и ако се продължи на север с минаване през Зодския проход, ще е още по-интересно. На север има и два големи манастира – Дадиванк и Гандзасар, които са популярни. Но както писах – отпаднаха от този маршрут вчера и трябваше да се върнем към Армения.

 

Ето така е по прохода в Карабах – цели 90 км. Но ако продължиш към Ереван са още над 100 км завои или пък към Мегри и границата с Иран – още 160 км завои. Тук всичко е планини:

 

 

Пълно е с подобни монументи с герои от войната с азерите:

 

Църкви, разбира се, има навсякъде:

 

На тези камъни им се вика хачкар (или качкар):

 

Отново изоставени къщи, точно на “границата” с Армения:

 

Завои, завои…..

 

Планини:

 

Отдавна не бяхме тръквали гумите по ръбовете:

 

 

За децата сме огромна атракция, но само се радват и гледат. Някои даже знаят думички на руски. Спомням си Югоизточна Турция – направо пипаха мотора и се опитваха да хвърлят разни неща. Добре, че Дъг ме беше предупредил за това им поведение:

 

Между другото, днес беше първи учебен ден и имаше много деца – нагласени и с книгите под ръка. Беше идеално за снимане, но нещо не ми се получават тези снимки. Трудно ми е, чувствам се наистина като паднал от небето тук, а когато снимам хора, искам да имам контакт с тях. Струва ми се че хората, ако не стреснати, то поне са твърде дистанцирани от нас. Макар че това е двупосочно – трябва да поработя върху вродената си стеснителност, ако искам да снимам хора.

По-рано през деня бяхме тръгнали към известния манастир Татев.

Това е Горис отвисоко:

 

Село:

 

Към манастира са построили грандиозен лифт, който се води най не знам какво си в света. Изобщо арменците много обичат да имат разни “най” неща. Вчера на Кхор Вирап ми обясняваха, че Арарат бил най-високият връх в света, ако се мери от нивото на равнината. Наскоро в Армения били намерили и най-старата кожена обувка в света.

 

Оказа се, че превозването с този лифт е доста бавно и се отказахме да чакаме, за да не губим от времето си за Карабах. Евентуално ще минем утре. Пътят към манастира е доста труден и само частично асфалтиран, лифтът е единственият вариант. Пък и тоя манастир е по-интересен от отсрещния хълм, където се стига само пеша след доста ходене…

 

Очаквайте продължение! 

The post Пътешествие до Армения (част 2) appeared first on OFFNews Новини.

Прочети цялата новина

Свързани новини: