С мерцедес из Африка (Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда) Част 2: Уганда (през Руанда)

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, а сега продължацаме към Руанда и Уганда. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 2: Уганда (през Руанда)

От Бурунди нататък вече нищо не беше както ние си представяхме и всеки ден трябваше да уточняваме и доутoчняваме какво по-точно следва, къде ще спим и какво ще правим през деня. За днешния 3-ти ден беше предвидено да минем в Руанда, да спим в Кигали (столицата) и да продължим към Уганда и езерото Буньони. Пътя до границата с Руанда не ни предложи нищо ново и различно освен гледки на ниви по хълмовете и нескончаема върволица от хора покрай пътя. Самата граница е едно градче, разделено от 2 бариери. Беше доста оживено в посока Бурунди-Руанда и не толкова оживено в обратната. До сега и шофьора и гида (конгоанци) бяха казали, че най-хубаво е да се живее в Руанда ?!? Колко било сигурно и как полицията била на място и си вършела работата, имало бизнес... Абе за същото място дето преди 15 години се клаха ли говорим ?! После се сетих, че те самите идват от място дето още се колят и реших, че това е причината да се радват толкова на Руанда. На границата обаче започвах да се уверявам, че и на бурундчани (а сега де ... така ли им се казва) май им харесва повече Руанда, отколкото собствената им китна, мирна и ужасно бедна страничка.

Гидът ни - едно дребно и много оправно човече, което говореше с всички сякаш са стари познати, факта, че бяхме единствените бели хора и може би това, че минавахме с визи за 60$ ни даде полуестествено предимство пред цялата опашка. 3-те страни – Бурунди, Руанда и Конго – имат споразумение и гражданите им преминават безвизово границите, а в Уганда си ги „цакат” по 50$ и изобщо не се трогват на мили конгоански погледи, тип котарака от Шрек. От страна на Бурунди ни прегледаха паспортите, хартийките и квитанциите от летището (справка част 1-ва), записаха ни една тетрадка голям формат с карирани листове! :D и „Сбогом, Гергино”, еее Бурунди де. В този един момент забелязах и паспорта на гида – един парцалив лист голям формат, на който ръкописно беше написано нещо и му удряха печатите където сварят. На шофЕра паспорт като паспорт. Стана ми интересно и разпитах. Оказа се, че шофьора собствено е доста богатичък конгоанец, приятел на Кенеди и му прави услуга да ни вози с Мерцедеса си – хем и той да пообиколи, хем да му покрие недостига на коли, хем и някой $ никога не е излишен. Та затова той си има нормален паспорт, че работел из цяла Африка – телекомуникационен инженер. Гида обаче си е бедно момче от Гома (пограничен град в Конго) и това бил следвоенния му временен паспорт (ако ме питат мен и първия в живота му, щото там гражданска война си има бая отдавна). Та, за да си изкара постоянен паспорт трябвало да иде до столицата Киншаса, което става единствено и само със самолет и е на 5000 км от Гома. Друг път, през джунглата просто не съществува! Нито по суша, нито по вода. Тези полети не ги изпълнява никой друг освен местна авиокомпания (кой ли пък друг иска да лети и каца там) и струват майка си и баща си, дори и от моя гледна точка. Та той няма много шанс някога да си извади паспорт. А сега да видим ще се оплакваме ли от нашите процедури и опашки тук ;-) [

Да се върна на границата. В м/уграничната зона си сменихме останалите парцали, наречени бурундски франкове за по-прилично изглеждащи руандски франкове ( и в Конго са познайте какво – конгоански франкове, бррр никаква фантазия значи, каквото останало след белгийци и французи това). И се запътваме към руандския граничен пункт. Тук гида ни започва да чупи ръце и се опитва да ни обясни нещо си за найлонови пликове и торби. Характера на комуникацията с него беше особена и не винаги го разбирахме от веднъж. Казвам особена, защото човека всячески се опитваше да ни угажда, но по-близко до рабополепно подмазване, отколкото да е професионално старание. Всяко нещо биваше завоалирано и казвано издалече, за да не разсърди евентуално белите хора. Отделно и английския му не беше изключително силен. Аз лично предпочитах начина, по който го правеше шофьора – директно и без увъртане си казваше нещата, както са. Ами така де. Та някак си с дружни усилия разбрахме, че в Руанда найлонови пликчета, торби, чували или каквото и де, не може да влезе. Да кажете нещо ?? Руанда!! И това с цел опазване на околната среда. По принцип напълно подкрепям идеята, обаче подребдата в раницата ми се крепеше изцяло да тези торбички и изобщо не бях подготвена да разопаковам и изхвърлям на граничния мост м/у двете държави. Решихме да се пробваме да видим ще минем ли метър. С разпечатани ел. визи с бар кодове се наредихме чинно на опашка, дойде ни реда и О, чудо – на тази граница има компютър вместо тетрадка голям формат, с карирани листове. Четец за бар кода нямаше, ама след като ни взеха 60$ не се интересуваха много от хартийката ни. Тук печата в паспорта май имаше някакво значение, но за всеки случай си запазих всичката бумащина. Следваше митническа проверка и тъй като изобщо не беше трудно веднага попаднаха на найлончетата ми. Една лоша кака само посочи раницата с красноречив жест – това така няма да мине. Яснооо, май наистина имат право, че в Руанда няма 6-5 и полицията и службите си вършат работата. По всяка вероятност съм имала изразително нещастна физиономия, когато безропотно се запътих към раницата, та каката отпусна лицеви мускули и ме загледа една идея по-мило. Пита за колко дни сме в Руанда, аз и казах, че сме транзит за 1 вечер към Уганда. Заклех се да си пазя всичките найлончета като зеницата на очите и да не загубя нито едно в страната им и тя смигна: „Айде от мен да мине, минавайте”. И така, честита ми мината първа сухопътна граница в Африка, навлизаме в

Руанда

Пейзажът като такъв по нищо не се различава от Бурунди, но все пак веднага след табелата “Welcome to Rwanda” се усеща някаква леко доловима разлика. Пътищата перфектни, много по-малко хора покрай пътя, повече автомобили и по-модерни колела. Имаше села, в който явно имаше ток. Чак леко се разочаровах от толкова много цивилизация. По обед спряхме в Бутаре (стара столица на Руанда) – красиво, подредено градче. Програмата предвиждаше спирка в националният музей. Аз срам, не срам си признавам, че не съм особенна музей- персона и шанса да се впечатля от поредния провинциален, африкански музей беше клоняща към нула. Обаче отпред имаше много красива градинка, беше идеалното място за почивка с цигара и бързо разхлаждане в климатизираната зала на музея. Та спряхме там, разгледахме експонатите – тук вече имаше малко повече артефакти от древността, възстановка на царска колиба от предколониалната епоха и малко по-нова история, но до около средата на 20-ти век. За геноцида си имаше отделен музей в Кигали, като към него май изпитвах по-голям интерес.

За обед седнахме в местна кръчма, прилична, а по местните стандарти пет звезди. Поръчахме си някак си и си изчакахме бирите и омлетите. Тук започнах да отбелязвам втора закономернсот - сервитьорите изобщо не винаги слушаха какво си поръчваме и още по-малко пък бързаха да ни донесат храната. Все пак за 2 омлета и 2 бири в празно заведение, не е съвсем нормално да се чака 1 час. Ма какво пък искам аз в тая жега по обед ;-)

Остатъка от деня премина в път към [geo_mashup_map]

Кигали

и надвечер бяхме там. На екватора както се сещате към 18:30-19ч. вече е сериозен сумрак и малко след това мрак. Повъртяхме се из града докато намерим хотела. Личеше си сериозния напън на държавата да превърне Кигали в красиво и подредено място, но за това повече в частта за Руанда. По едно време пак започнахме да излизаме от града посока летището. Не, че държах да спя в центъра на шумната и жива нощем руандска столица, но пък се надявах да не сме и в притеснително, изглеждащите покрайнини. Е тя надеждата умирала последна, ама фактите са си факти. Свихме в един кален сокак и се отзовахме в един заден двор на мотела ни. То много било хубаво тук и сигурно. Направих се, че им вярвам и се съгласих да остана там за вечерта, но разликата с хотела на брега на Танганайка беше очеизвадна. Заведоха ни в стаите ( 2 отделни вече). По коридорите се разминахме с няколко съмнителни „бизнесмена”. Размерите на стаята бяха 1 на 2 метра и вратата се отваряше на половина заради гардероба заемащ, незаетата от леглото площ. Баня ... абе да кажем имаше и дори ни увериха, че сутринта ще има топла вода. Чистотата на стаята ... айде по-добре да не говорим за това. Май най-много ме зарадваха решетките на прозореца, че бяхме на първия етаж. След „изненадите” в Бурунди и масата пари, които изсипахме на Кенеди за midrange accommodation, започвах да набирам пара. Аз не съм претенциозна, но ако съм дала пари ... най-мразя да ме правят на будала. Приела съм, че съм турист и ще бъде прецаквана, но малко по-елегантно моля ви се, ако обичате. Както и да е казахме си просто ще кажем, че следващия път не искаме да сме тук и ще е ОК.

Хапнахме си анансите и мангото, които бяхме купили в Бурунди за жълти стотинки и по-хубаво манго никъде другаде не намерихме. Пихме по бира в заградения бар на мотела и се прибрахме да спим.

На сутринта разбира се топла вода нямаше, та се къпахме със студена, закусихме отново вкусно, пихме прекрасно кафе и хайде по колите.

Минаването на границата Руанда-Уганда

беше лесно и без проблем, на двете места има компютри, стана бързо и с/у нови 50$ получихме правото да влезем в Уганда. Казах вече, тук и конгоанците си платиха, колкото и да мятаха белтъци и метани на угандийските граничари.

Уганда е различна

от останалите 3 страни – единствена от тях английска колония, доста развита като производства и износ и най-голямата от всички останали.

Като по-известни събития там, повечето хора са чували за Иди Амин или по-НЕизвестен като: „ Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на "Кръста Виктория", ордена "За заслуги", "Военен кръст", властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета "Макерере” (реф. “The last king of Scotland”).

Далеч по-малко хора според мен са чували за все още живия и създаващ грижи на официалните власти Джозеф Кони. В резюме: води въоръжена борба в северна Уганда претендирайки, че иска да установи управление, основаващо се на десетте божи заповеди. Дълги години обаче действията на LRA (Lord Resistance Army) са насочени предимно срещу мирното население – грабежи, отвличания, палежи и др. Xиляди деца са отвличани и превръщани в бойци или роби. Преговори за мир има на определени интервали от време, водят се в джунглите или по суданската граница и всички са наясно, че нито са постоянни, нито Кони ще се предаде, тъй като той и някои негови командири се издирват от Международния трибунал в Хага за военни престъпления. От друга страна силно препоръчвам книгата на Матю Грийн „Магьосникът от Нил”. Дава абсолютно безпристрастно описание на Кони, армията и борбите му – все пак нищо не е само черно, дори и в сърцето на Африка. Но всичко това се случва далеч на север, а ние сме доста по-надолу в мирна и спокойна част от страната.

Пътувайки от границата към

езерото Буньони

забелязваме, че е една идея по-бедно от Руанда, но не колкото Бурунди. Пътищата са зле, ( това е то да има тежкотоварен трафик) и езика вече е английски, а не френски ;-) Имаше огромни и ярко зелени чаени плантации – тук не ги бяха научили на следобедния чай със сладки, но пък в Англия си го пият и съответно имат нужда някой да произвежда и праща. Самото езеро се оказа едно доста международно туристическо курортче. Имаше много англичани, плажове, лодки, градинки. Настаниха ни в симпатични бунгалца с изглед към езерото. Ток имаше тук таме до 20ч. после го спираха, че бяха на генератор. Казаха, че може би, евентуално и топла вода ще има в общата баня. А мрежата за комари над леглото ми имаше дупки, през които и слон щеше да влезе, камо ли комар ;) Но мен това не ме тревожеше, по съвет на Юри Ворошанов (juriwaro.com) си имах спирали алетрин и спях спокойно като бебе. Това отново да мине към графа полезни съвети. Можете да си ги купите и носите от тук – спиралите на Райд, но внимайте с пренасянето чупливи са. Може и оттам да си купите, но след като се ориентирате от къде.

Имахме около час време да се настаним, да пием по един студен Nile (THE бирата за цялото пътуване) и да се поразходим, преди уговорената разходка с лодка по езерото. През това време успяхме да изгубим гида и шофьора. Докато се търсехме, спътника ми - наивно чадо европейско успя да спазари 2 „автентични пигмейски” маски от местния продавач на сувенири, че една и за мен :D Доста го майтапех после за „автентичните” маски, ама поне евтино ги взехме и за спомен от Уганда ми остана. Общо взето навреме се намерихме, повозихме се на лодката. Красиво езеро, прехрана за цялата околоност – къде лодкари, къде рибари ... всеки си намира как да оцелява. Мернахме отдалеч местния пазар както и най-различни други курорти по островчетата из езерото. Накратко това е приятно, спокойно, красиво и достатъчно европеизирано място, ако някой иска да иде в Африка, ама не съвсем Африка. След разходката, гида сподели, че не знае къде е шофьора, а той трябвало да го кара в града, където ще спят те за по-евтино. Така и така имал време още, да ни разходи и до махалите над езерото. Речено – сторено. Като ни опна на един баир, той напред като младо яре, ние отзад като парни локомотиви, че и слънцето не беше още залязло. Зор, пот, мъка ... по едно време наизскочиха една сюрия деца и едно малко по-голямо момченце. Радваха ни се, снимаха се с нас и бяха абсолютно първитe деца, които не си подхванаха от раз с „give me money”. Има една книга на Дамбиса Мойо – “Dead Aid”, в която с икономически аргументи се казва, че колкото и милиарди да се изливат в Африка, нещата няма да се оправят, докато генерално не се даде работа, образование и развитие за тези хора. Простото наливане на пари, не води до съществена промяна. Та и аз съм поддръжник на тази теория, но пък от друга страна континента до толкова явно е свикнал с „помощта”, че белите се разглеждат единствено и само като същества длъжни да раздават долари. Приятна изненада бяха тези деца. Оказаха се комуна за сираци, чиито родители са починали от СПИН и по-голямото момченце беше отговорника. За над 40 деца едно няма и 15 годишно дете и една жена, чийто мъж пък умираше от рак в същата тази комуна. Двора, в който живееха беше потресаващо място, кози и кокошки, ходеха в/у болния човек, дюшеците бяха в прахоляка и мръсотията, къщите бяха полусрутени ... от уважение не снимах прекалено откровенната мизерия, но поснимах все пак доста и най-добре вижте снимките. Много ни се радваха милите, там бели хора не ходели, по-нагоре имаше някаква по-официална комуна дето и сувенирчета се опитаха да ни пробутат, но в тяхната къща не идвали много чужди хора. Искаха да ни пеят и танцуват, включиха и нас в танците. Решихме за благодарност да им дадем пари или да им купим каквото искат от пазара. Избраха си да им купим продукти. Така имахме и шанса да идем с тях на местния пазар за сапун, брашно, захар и царевица. После искахме да им купим и по нещо сладко, та отидохме до супермаркета за местни :D Мястото представляваше абсолютно тъмна като в рог, кирпичена къща, която имаше вътрешен и външен щанд и двата с телено-дървена решетка. Децата казаха да влезем да видим вътре. Викам си какво пък ще гледаме толкова вътре, то нищо няма в тая тъмница. Такааа лиии ;-) В голяма грешка бях – вътре имаше 10-тина човека, около една маса и пиеха нещо като боза от общи метални канчета. Бира било, бананова. Молех се с всички сили, само да не ми предложат да я опитам ... чак толкова непретенциозна не съм ... Слава богу или им се свидеше или не се сетиха, ама ми се размина това „удоволствие”. Позволиха ни да ги снимаме, радваха се и викаха като малки деца на светкавицата, но въпреки всичко излъчваха някакво достойнство докато позираха.

Беше вече късно и решихме да се прибираме да хапнем и да пиинем по още един Nile. Тук гида каза, че все още няма ни вест, ни кост от шофьора и не знае какво ще стане утре, но ние да не се тревожим ... дааа бе успокоително звучи нали, да останем и без транспорт сега. А и ако можело да му приберем документите и парите при нас, че той щял да спи при приятели уж, ама за всеки случай. Какви приятели, какви 5 лева ?!? Честно не знам в коя нива или кой бардак спа милия, ама ми стана жал за него. Така завърши първия ни изпълнен с емоции ден в Уганда. Добре де, с леден душ завърши, но това са подробности :) Страната май ми допадаше. Мисля да завърша с това първата половина на частта за Уганда, за да не ви досадя мноого силно. Пък скоро и част 2 ще допиша, а кой знае може и 3 да излязат. Очаквайте продължението Още снимки от това пътуване: http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda# http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda# Автор: Меглена Атанасова Снимки: авторът Още снимки от Източна Африка: [nggallery id=62]

Прочети цялата новина

Свързани новини: