ФАРК и съдбата на латиноамериканските партизани

Франс прес

Преди половин век, след успеха на Кубинската революция през 1959 г., партизаните се нароиха из целия латиноамерикански континент; мнозина от тях претърпяха поражение, а други сключиха мир и получиха достъп до властта.

Следващата седмица колумбийските Революционни въоръжени сили (ФАРК) - най-отдавнашните бунтовници на латиноамериканския континент, ще разиграят на карта съдбата си на масата на преговорите с колумбийското правителство в Куба.

След началото през октомври в Осло на диалог, който цели да сложи край на 48-те години въоръжена борба, марксистите от ФАРК и правителството на Хуан Мануел Сантос ще се опитат да изготвят в Хавана дневен ред, който включва точка за политическото бъдеще на бунтовническата група.

“Единственият очевиден успех на групировката ФАРК се състои в това, че тя оцеля половин век. Това й дава тежест като събеседник на правителството. Но когато се стигне до извода, че никой от двамата противници не може да надделее, трябва да се преговаря. Така че настъпи часът да се поеме по политическия път”, казва салвадорецът Виктор Вайе, заместник-ректор на Университета за мира, създаден от ООН в Сан Хосе.

Около четиридесет бунтовнически движения се появиха в Латинска Америка през втората половина на 20 век през Студената война, главно в 60-те и 70-те години. Повечето отстояваха марксистко-ленинистките идеали и се вдъхновяваха от Революцията на Фидел Кастро в Куба.

Десетки хиляди души подеха въоръжена борба, подкрепяни от Хавана - съюзникът на Москва и въстанаха срещу диктатурите в региона, подкрепяни и финансирани от САЩ. Загинаха стотици хиляди, а раните остават отворени.

Диктаторите изчезнаха, няколко бунтовнически групи се разпръснаха, други изчезнаха или бяха победени от силите за сигурност, като перуанската Сендеро луминосо Сияен път , аржентинските Монтенерос Перонисткото движение Монтенеро , троцкистите от аржентинската Народна революционна армия или чилийското Движение на революционната левица.

В същото време някои стигнаха до властта с избори, а не с оръжие. Такъв беше случаят с бившия член на уругвайското Движение за национално освобождение Тупамарос - Хосе Мухика, сега президент на Уругвай, с Дилма Русеф, сега президентка на Бразилия, с Фронта “Фарабундо Марти” в Салвадор или Сандинисткия фронт в Никарагуа.

Последният е единствената партизанска групировка, спечелила военна победа срещу диктатурата на Сомоса през 1979 г., преди да загуби властта през следващото десетилетие след ожесточена контрареволюция, въоръжена от САЩ, а после отново да дойде на власт, но с избори.

“Има нюанси и степени на успех или провал на партизанските групировки. Но те оставиха наследство. Оспорвайки статуквото, те принудиха консервативните сектори да се променят, да направят отстъпки, да открият нови пространства”, казва Вайе, участвал в мирния процес в Салвадор.

Политици с прогресивни възгледи или близки до партизанските групировки също се издигнаха във властта, като Уго Чавес във Венецуела, Ево Моралес в Боливия, Рафаел Кореа в Еквадор, Олянта Умала в Перу, Кристина Кирхнер в Аржентина или Фернандо Луго в Парагвай. Последният обаче беше свален от власт от парламента през юни.

Тази разнородна смесица от повече или по-малко радикално настроени лидери извърши социални трансформации, които могат да послужат за пример на задъхващите се в социален и икономически план Европа или САЩ. “Тук има обновление, дължащо се до голяма степен на тласъка, даден от бунтовническите групировки и на техните идеали”, подчертава Леон Валенсия, бивш бунтовник, сега колумбийски анализатор.

Дали ФАРК ще тръгнат по стъпките на групировките в Бразилия, Уругвай, Салвадор или на някоя по-радикална левица като чавизма или сандинизма? За да успеят, ФАРК трябва да се съгласят на известни промени в принципите си, да се адаптират към днешния свят и към страна като Колумбия, която е в разгара на икономическия растеж и която се модернизира, смята наблюдателят.

БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: