АКО се вярва на заглавията в американските вестници, предричащи икономически бум благодарение на „революцията“, която ще предизвика добивът на газ и петрол от шисти, страната скоро ще се къпе в черно злато. Докладът от 2012 г. на Международната агенция по енергетика (МАЕ) „Перспективи за световната енергетика“ наистина обявява, че към 2017 г. САЩ ще изместят Саудитска Арабия от мястото ѝ на най-голям световен производител на петрол и ще стигнат до състояние „на самозадоволяване“ на нуждите си от енергия. Според МАЕ планираното увеличение на производство на горива от осемдесет и четири милиона барела дневно през 2011 г. на деветдесет и седем милиона барела през 2035 г., ще се дължи „изцяло на течния природен газ и на нетрадиционни източници“ (главно газ и петрол от шисти), докато залезът на традиционния добив ще започне през... 2013 г.

Тези горива се добиват чрез хидравлично разбиване (инжектиране под налягане на смес от вода, пясък и детергенти, с цел да се направят пробойни в скалата, от която да се тегли газ) благодарение на способа на хоризонтални сонди (позволяващи да се разбива желанияж геологичен пласт по-дълго време), но добивът им е съпътстван от масово замърсяване на околната среда. Експлоатацията им в САЩ обаче доведе до създаването на стотици хиляди работни места и има предимството да предлага изобилна и евтина енергия. Според доклада от 2013 г. „Енергийни перспективи: поглед към 2040 г.“, публикуван от групата „Ексон Мобайл“, след 2025 г. благодарение на шистовия газ американците ще станат нетни износители на горива в един контекст на силно растящо търсене на газ в света.

А ако „революцията на шистовия газ“ не предизвика очаквания оздравителен ефект за боледуващата световната икономика и просто надуе един спекулативен балон, готов да се спука? Слабото икономическото съживяване, както и неотдавнашните събития би трябвало да подтикват към предпазливост спрямо такива прехласвания. Така например, процъфтяващата до неотдавна испанска икономика, четвъртата сила в еврозоната през 2008 г., започна да се разпада от момента, когато балонът на недвижимите имоти, за който тя сляпо се беше закачила, неочаквано се спука. Политическата класа си взе малко поуки от кризата от 2008 г. и ето че пак е готова да повтори същите грешки с изкопаемите енергии.

През юни 2011 г. едно проучване на Ню Йорк таймс показа, че в медийно-индустриалната конструкция на „бума“ с шистовия газ вече има пукнатини. То разгласи съмнения, изказани от различни наблюдатели – геолози, адвокати, анализатори на пазара, относно последиците от пропагандата на петролните компании, които бяха заподозряни, че „надценяват умишлено и дори незаконно добива от експлоатацията и обема на находищата“ [1]. „Добивът на шистов газ от земните недра, пише вестникът, може да се окаже по-труден и по-скъп от преценките на компаниите, както показват стотици електронни съобщения и документи, разменени между индустриалци по този повод, както и анализът на данните, събрани от хиляди сондажи.“

В началото на 2012 г. двама американски консултанти бият тревога в Петролиум ривю, водещото списание на британската петролна индустрия. Те си задават въпроси за „надеждността и дълго¬трайността на американските залежи с шистов газ“ и отбелязват, че предвижданията на индустриалците съвпадат с новите правила на Securities and Exchange Commission (SEC), федерален орган за конрол на финансовите пазари. Тези правила, приети през 2009 г., позволяват на компаниите да изчисляват обема на своите резерви както намерят за добре, без проверка от независима инстанция [2].

За индустриалците надценяването на залежите от шистов газ позволява да прикрият рисковете, свързани с експлоатацията им. Освен това хидравличното разбиване не причинява щети само на околната среда. То поставя и един чисто икономически проблем, защото създава производство с много кратък живот. В списание Нейчър бившият съветник на британското правителство Дейвид Кинг подчертава, че запасите на един кладенец за шистов газ се изчерпват от 60 до 90% в края на първата година [3].

Без сянка на съмнение толкова рязък спад показва колко илюзорно е всяко очакване за рентабилност. Веднага след като запасите на газ на един обект се изчерпат, трябва веднага да се дълбае на друго място, за да се запази равнището на производителност и да се изплащат дълговете. Когато конюнктурата е благоприятна, възможно е подобно продължаване на дейността да подхранва за няколко години илюзията за изгода. Това обяснява защо добиването на шистов газ, лишено от дългосрочна перспектива, но със съблазнителен ефект в краткосрочен план, в комбинация със слаба икономическа активност, предизвика впечатляващо намаление на цените на природния газ в САЩ, които от 7-8 долара за един милион BTU (British Thermal Unit – британска термална единица) спаднаха под 3 долара през 2012 г.

Специалистите по финансови капиталовложения не са лекомислени хора. „Икономиката на хидравлично разбиване е разрушителна, предупреждава журналистът Волф Рихтер в Бизнес инсайдър [4]. Добивът поглъща лакомо капитала с впечатляваща бързина, като оставя на експлоатационното предприятие планина от дългове, след като производството спре. За да не допуснат сгромолясването да изяжда приходите им, компаниите трябва да изпомпват все повече, като подменят пресъхналите кладенци с нови, които утре също ще пресъхнат. Уви, рано или късно подобна схема се сблъсква с една стена – действителността.“

Геологът Артър Бърмън, работил за „Амоко“ (преди сливането на тази компания с „Бритиш петролиум“), споделя, че той самият е силно изненадан от „невероятно бързия“ ритъм, с който се изчерпват залежите. Дава за пример находището Игъл Форд в Тексас – „майката на всички залежи на шистов нефт“, като отбелязва, че „годишният спад на производството надхвърля 42%“. За да си осигури стабилни резултати, експлотационното предприятие ще трябва да пробива „всяка година почти по хиляда допълнителни кладенеца в същото находище. Това предполага разходи от 10 до 12 милиарда долара на година... Като се сумира всичко това, резултатът се оказва равен на сумата, вложена за спасяване на банковата индустрия през 2008 г. Откъде ще се вземат всичките тези пари?“ [5]

Газовият балон вече засегна някои от най-могъщите петролни компании в света. През юни м. г. Рекс Тилерсън, генерален директор на „Ексон Мобайл“, се оплака от ниските доходи, понеже спадът на цените на природния газ в САЩ е бил благоприятен за потребителите, но проклятие за компанията му, жертва на драстично намаление на приходите. Докато компанията „Ексон Мобайл“ твърдеше пред своите акционери, че не е загубила нито цент от газа, Тилерсън държа една сълзлива реч пред Съвета за външни отношения (Council on Foreign Relations, CFR), един от най-влиятелните мозъчни тръстове в страната: „Както вървят нещата, ще трябва да свалим и ризата от гърба си. Вече не печелим пари. Всичко е на червено.“ [6]

Почти в същия момент британската газова компания „BG Group“ се оказа впримчена „в едно обезценяване на активите си в американския природен газ, възлизащо на 1,3 милиарда долара“, синоним на „чувствителен спад на междинните ѝ печалби“ [7]. На 1 ноември 2012 г., след като петролната компания „Роял Дъч Шел“ регистрира три тримесечия с посредствени резултати със спад от 24% за годината, информационната служба на „Дау Джонс“ съобщи тази зловеща новина, силно разтревожена от „щетата“, нанесена на целия борсов сектор от прехласването по шистовия газ.

От чудотворния еликсир към паниката

МАКАР да е първопроходец в състезанието за шистов газ, и „Chesapeake Energy“ падна в клопката на балона. Смазана от тежестта на дълговете си, американската компания бе принудена да обяви за продан част от активите си – газови находища и тръбопроводи за 6,9 милиарда долара, за да изплати задълженията си към кредиторите. „Компанията свива малко платната, въпреки че генераленият ѝ директор я беше превърнал в един от лидерите на революцията на шистовия газ, вайка се Вашингтон пост [8].

Как така героите на тази „революция“ паднаха толкова ниско? Анализаторът Джон Дизард отбелязва във Файненшъл таймс от 6 май 2012 г., че производителите на шистов газ похарчили купища пари „надхвърлящи два, три, четири дори пет пъти собствените им фондове, за да придобиват терени, да копаят кладенци и да изпълняват успешно програмите си“. За да финансират треската за злато, е било нужно да взимат в заем астрономически суми „при сложни и сурови условия“, защото „Уолстрийт“ не прави компромис с обичайните си правила за поведение. Дизард обаче смята, че газовият балон ще продължи да расте поради зависимостта на САЩ от този предизвикващ икономическо напрежение ресурс. „Предвид краткотрайния добив от кладенците на шистов газ, сондажите трябва да продължат. Цените в крайна сметка ще достигнат високо, дори много високо ниво, за да покрият не само старите дългове, но и реалните производствени разходи.“

Не е изключено различни големи петролни компании да претърпят едновременно един и същ финансов провал. Ако тази хипотеза се потвърди, казва Бърмън, „ще станем свидетели на два или три фалита или гръмки операции на изкупуване и тогава всички ще си вземат шапката и капиталите ще се изпарят. Това би бил най-лошият сценарий.“

С други думи аргументът, според който шистовият газ ще предпази САЩ и цялото човечество от „петролния пик“ (ниво, над което комбинацията от геоложки и икономически изисквания ще направи добива на суровината непоносимо труден и разорителен), ще се окаже пълна заблуда. Много на брой независими научни доклади, публикувани напоследък, потвърждават, че газовата „революция“ няма да донесе отсрочка в тази сфера.

В едно изследване, публикувано в списание Енерджи полиси, екипът на Дейвид Кинг стига до заключението, че петролната индустрия е надценила с една трета световните резерви от изкопаема енергия. Запасите в съществуващите сега находища не надхвърлят осемстотин и петдесет милиарда барела, докато според официалните преценки те възлизат на около хиляда и триста милиарда барела. Според авторите, „ако все пак огромни количества изкопаеми енергии остават скрити в земните недра, наличните количества от петрол, годни за експлоатация по цени, които световната икономика може да понесе, са ограничени и обречени в кратки срокове да започнат да намаляват“ [9].

Въпреки съкровищата от газ, извличани от земята чрез хидравлично разбиване, намаляването на съществуващите запаси следва ритъм от 4,5 до 6,7% годишно. Кинг и колегите му отхвърлят категорично идеята, че шистовият газ може да разреши енергийната криза. Финансовият анализатор Гейл Твербърг напомня, че световното производство на традиционни изкопаеми енергии е престанало да нараства през 2005 г. Тази стагнация, в която той вижда една от главните причини за кризата от 2008 и 2009 г., може да се окаже предвестник на задълбочаване на сегашната рецесия – със или без шистов газ [10]. И това не е всичко. В едно свое изследване, публикувано след доклада на МАЕ, „Ню икономик фаундейшън“ (NEW) прогнозира, че петролният пик ще настъпи през 2014 или 2015 г., когато разходите за добив и снабдяване ще надхвърлят разходите, които световните икономики могат да отделят, без да нанесат непоправими щети на дейността си [11].

Но тези разработки не привлякоха вниманието нито на медиите, нито на политическите среди, зашеметени от рекламното многословие на енергийните лобисти. Това е достойно за съжаление, защото заключението им е ясно — шистовият газ не може да възстанови ничие благополучие и напомпва един изкуствен балон, който прикрива временно дълбока структурна нестабилност. Когато се той спука, ще предизвика криза в снабдяването и скок на цените, което навярно ще засегне болезнено световната икономика.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Методи Кръстев