В Рим и Вашингтон другото име на демокрацията е застой

Онези, които са живели в тоталитаризъм, познават силата на демокрацията. Но познават ли и нейните слабости? В САЩ и Италия виждаме два примера, които истински обезкуражават. Какво можем да научим от тях?
Независимо дали става дума за Рим или за Вашингтон, там другото име на демокрацията е: застой. Както в Италия, така и в Съединените щати се проведоха честни и свободни избори, но парализата на политическия лагер продължава. Ако италианските избори бяха тест за способността на демокрацията да коригира сама себе си, то той несъмнено щеше да е неуспешен. В състезанието между популизма и сериозните реформи, които са необходими за укрепването на италианската икономика, победител излезе популизмът.
Извършеното от италианския премиер-технократ Марио Монти влезе в разрез с традициите в италианската управленческа практика. Монти направи опит да коригира поетия от страната грешен курс - реформирайки пенсионната система, данъчното законодателство и пазара на труда. Това щеше да помогне на Италия да се модернизира и да влезе в съответствие с новите икономически реалности в Европа. А какви са те?
Близо 7 процента от световното население живеят на Стария континент, произвеждат 24 процента от всички стоки и услуги в света, но и създават 50 процента от социалните разходи в световен мащаб. Европейците срещат обаче все по-засилена конкуренция от страна на динамично развиващите се икономики - например Китай, Индия, Бразилия и Турция. Техният възход периодически намалява дела на Европа в световното производство. А това означава, че ако искат да запазят позициите си, включително и нивото на социалните си разходи, европейците би трябвало да станат по- конкурентоспособни и продуктивни. В противен случай те рано или късно ще са принудени да намалят облагите, с които са свикнали европейците. Въпреки готовността си да се изправи пред тези факти, италианският премиер Монти не получи и 10 процента от гласовете на сънародниците си. Италия със сигурност не би могла да се освободи от дълговия капан само чрез икономии. Нужни са и и нови инвестиции. Но държави като нея с толкова много задължения имат и по-малко възможности да стимулират икономиките си.
Провалът на Монти е почти логичен. А съпротивата срещу него идеше от консуматорския манталитет на голяма част от италианското общество. То и сега се надява, че може да употребява демокрацията като бутилка „Кока-кола лайт“: хем сладко, хем без калории. Точно по същия начин хората очакват да им се осигурят възможности за потребление, но без да пестят. Искат богата и щедра социална държава, но без да плащат данъци. Тъкмо в страни като Италия се проявява и една упадъчна форма на демокрацията, наречена ветокрация. При нея специализираните интереси - като тези на синдикатите или на банките - изземат ролята на държавата и пречат на всяка реформа, застрашаваща тяхната собственост. В Италия тези специализирани интереси са много силно изразени, понякога дори се предават по наследство от поколение на поколение. За да бъдат заситени подобни апетити, Италия увеличи дела на дълговете спрямо брутния си вътрешен продукт от 60 на 120% между 1980 и 1992-ра. Бившият министър-председател Силвио Берлускони в много отношения е нещо като рекламно лице на ветокрацията, а и на популисткото разбиране за демокрацията като диетична „Кока-кола“. На италианците би трябвало да им е ясно какъв е залогът. През 2003-та тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер успя /но все пак в ситуация на глобален растеж/ да приложи именно тези структурни реформи, които бе предложил Монти. За "награда" на следващите избори Шрьодер трябваше да се прости с поста си. Но десет години по-късно Германия е най-силната и най-конкурентоспособната икономика в Европа. Желаният положителен ефект от реформите по правило се проявява едва години по-късно.
Нерешеният бюджетен спор в Съединените щати е предизвикан от същите причини, както в Италия: късоглед популизъм вместо дългосрочни решения. Силата на американската демокрация е в това, че всеки има глас и може да отстоява личните си позиции. За съжаление обаче в момента явно липсва способността да се формира консенсус от гласове, поради което многообразието на интереси се изражда в какофония. Затова и демокрацията в Съединените щати е парализирана.
Както Европа, така и Съединените щати не могат да се изолират от глобализацията. И колкото по-дълбоко потъват в политическата парализа, толкова по-бързо ще ги застигне останалият свят. Правителствените кризи на Запад би трябвало да са поука за всички, които вярват, че съществува един вид гаранция за крайната победа на демокрацията. За разлика от годините на Студената война днес демокрацията наистина трябва да се доказва. Ежедневно и ежечасно. В противен случай шансовете й за успех са твърде ограничени.
По „Дойче веле“

Прочети цялата новина

Свързани новини: