Теория и практика на епиграмата при двете системи

[

Едва ли с нещо друго мога да се разгранича от българското население освен с гледището си за епиграмата. Българското население смята епиграмата за велик литературен жанр, а тя съвсем не покрива такива претенции не само заради късия си размер. Разбира се, имам предвид жанра по принцип, а не величието на своите собствени авторски епиграми – там сме на едно мнение с населението, дума да не става.

Цялото нещастие на епиграмата е, че тя изразява само крайния резултат от опита, а не и пътя, по който се е стигнало до него. А в стойностната литературна творба ние съпреживяваме съдбата на героя и на епохата му именно чрез патилата им, докато стигнат до въпросния краен резултат, все едно дали краят е комичен или трагичен. Иначе - без типажите, характерите, обществените колизии и авторовото послание - “Престъпление и наказание” щеше да си бъде едно обикновено криминале, а мадам Бовари – една от многото мадами, които си го търсят.

Българското население вероятно цени епиграмата толкова високо именно поради тоя неин недостатък, в който то вижда голямо предимство. Тъй като в българските държавни и обществени дела никога няма краен резултат, явно тъкмо за такова нещо, което не се интересува от друго освен от крайния резултат, е зажадняла българската публика, затова отдава на тая скромна литературна форма повече от дължимото.

За другите литературни термини българското масово народностно съзнание много-много не му сее на корена ряпа: кое е роман, кое повест, новела или разказ, да не говорим за структурализъм или постмодернизъм, но епиграма знае какво е. Дори знае кой пише епиграми: Радой Ралин. Голям зор ще видят бъдещите ни учени литературоведи, докато просветят публиката ни, че този човек легенда е бил един нормален многопластов поет, който е писал и епиграми.

Чунким сега им е по-лесно на същите учени, когато в същото народностно съзнание се е прихванал като нарицателен образът на Андрешко, да ни просвещават, че Елин Пелин е написал не само тоя разказ, ами е изобразил цялото българско село отпреди индустриалната цивилизация и в навечерието на нейното нашествие. Както и че Алеко Константинов не е автор само на “Бай Ганьо”, нито Вазов - само на “Под игото”. Между скоби, и от Ддядо Вазов има сума духовити епиграми, без които той пак си е Вазов, както Пушкин пак си е Пушкин и без епиграмата за граф Воронцов.

Българският читател, отдавна закален да разшифрова всякакви завоалирани подтекстове на още по-завоалирани манипулатори - както при соца, така и при демокрацията, тутакси ще заподозре, че авторът бие самохвален преграден огън: демек – неговите собствени епиграми, колкото и да са знаменити, за него те не са нещо кой знае колко значително, ехе, колко още по-велики и по-мащабни неща е написал той, а чрез тоя оперативен сатиричен жанр само мимоходом е благоволявал да отдаде нужната дан на ширпотреба. Де да беше така! Колкото и да е осъдителна една такава хитрина, тя все пак би била духовна дейност. А то всичко пак опира до пари.

Теоретиците на литературните жанрове безспорно са прави, като се отнасят снизходително към епиграмата, задето фиксирала само крайния резултат, а не се стараела преди това да обхване необхватното. Това го потвърждаваме и ние, жалките практици, като илюстрираме техните анализи и прозрения чрез емпирични факти от практиката. Дори, съгласявайки се с тях, следва да добавим, че то и резултат няма. Ето, в България вече трети пореден век се пишат епиграми, ако за начало се сметнат тия на Неофит Бозвели - и какъв е резултатът?

inspic=46656,right,200]Резултатът е нулев: Мати Болгария все така си плаче, огорчена от обществените раздори на чедата си. Ами оная епиграма на Стоян Михайловски, ...

Свързани новини: