За буквата и духа на културата

Макар че пиша този текст дни преди знаменателната дата 24 май, знам какво ще има в този ден по българските телевизии: репортажи от училищни манифестации, дечица, развяващи хартиени знаменца с образите на светите братя Кирил и Методий и с буквите на азбуката; анкети със същите дечица какво е за тях 24 май и знаят ли кои са Кирил и Методий; изказвания на абонирани за екрана „интелектуалци“ колко светла е тази дата; призив от същите „абонати“ да не забравяме духовността и че само тя ще ни спаси, че трябва да помним своето минало и да не забравяме чии потомци сме…

Изобщо, една претенциозна приповдигнатост, която за пореден път ще посочи, че кичът и пошлостта не прощават никому, никъде и никога, а на българските телевизии най-малко, пък било те излъчващи и на най-светлата бг дата, както обичат да казват.

Впрочем, знам не само какво ще има, но и какво няма да има на 24 май на екрана на българските телевизии, особено на частните.

Никоя от големите бизнес телевизии няма да обясни защо не продуцира предаване за култура, защо в разбирането си за култура стига най-много до Латинка Петрова и Мишо Шамара или до смъртта на някой от знаковите български артисти, когато работата на/по траура изисква траурни репортажи и физиономии, защо живата висока българска култура отсъства в техните студия за сметка на клиповете, рекламите и мощите на св. Йоан Кръстител, защо няма сериозна критическа оценка на културните случвания, а само елементарни информационно-клюкарски брътвежи, не надскачащи махленското и жълтото?

За всичко това няма и дума да се отвори на 24 май, но пък ще се дрънка колко е важна културата и как трябва да я има – все общи приказки, втръснали на хората, правещи българската култура тук и сега напук на телевизии, министерства, всичко и всичко…

Всъщност, това е общ белег на българските институции – да гледат на културата като наследство от миналото, не като събитие в настоящето. Обяснението е сложно, изисква доста повече доказателства и проучвания, тук ще го изложа само като хипотеза. Тази хипотеза, изречена с думите на апостол Павел, гласи: ние, българите, сме повече верни на буквата, не на духа на културата. И точно поради това я припознаваме повече като застинал артефакт от миналото, отколкото като протичащ процес в настоящето.

Културата за нас е история, не съвремие, затова и в Нощта на музеите единствената опашка, виеща се по змийски търпеливо в центъра на София, беше пред Археологическия музей. Тук мъртвата култура е повече култура от живата култура; това е и причината приживе на българските поети никой да не обръща внимание, но след като умрат, да ги обсипват с жалейки, съболезнования, некролози и възпоминания. Живият деятел на културата тук е невидим, мъртвият обаче го качват „високо, високо“.

Причината? Ами причината може би се крие точно в азбуката, която днес честваме. Културата, освен всичко друго, е и маркер, през който и благодарение на който се припознаваме. Тя е идентификационен механизъм, затова е важно къде ще открие онова, което я различава от други култури.

За българите това е, разбира се, азбуката, нашето „Аз, Буки, Веди“, с което сме дали „на вси славяни книги да четат“. За унгарците обаче това е езикът, този толкова труден език, за когото те се грижат и който посочват като свой идентификационен механизъм.

И докато езикът е жив организъм, който непрекъснато се развива и върви напред, азбуката е застинало образувание – нещо, което, след като вече се е случило, стои непоклатимо във времето и пространството. Да, вярно, Черноризец Храбър пише първоначално, че Светите братя са създали 38 букви, но – така или иначе – нашето културно призвание ...

Свързани новини: