Крайностите дебнат демокрацията

Демократичният режим се определя от характеристики, които в съчетание помежду си образуват сложна цялост. В нея те се ограничават и уравновесяват взаимно, защото, макар и да не се сблъскат фронтално помежду си, те имат различни източници и крайни цели. Наруши ли се равновесието, трябва да се бие тревога.

В етимологичен смисъл демокрацията е преди всичко режим, в който властта принадлежи на народа. На практика целият народ избира своите представители, които създават суверенно закони и управляват страната за определен период от време.
По това демокрацията се различава от традиционните общества, които се подчиняват на принципи, завещани от техните деди, или от абсолютните монархии, управлявани от крал по Божие право, където владетелите се редуват според принадлежността им към същия род.

В една демокрация народът не съответства на някаква „естествена“ същност. Той се различава от фамилията, клана или племето не само в количествено, но и в качествено отношение, където определяща е роднинската връзка, както и от всяка друга колективна цялост, дефинирана от общи черти като раса, религия или роден език. Народ са всички родени на една и съща територия, плюс хората, които те са приели. При демокрацията, поне на теория, всички граждани имат еднакви права и всички поданици са равни по достойнство.

Модерните демокрации се считат за либерални, когато към този първи основен принцип се добави и втори – свободата на индивидите. Народът е суверен – всеки избор, различен от този, би означавал той да бъде подчинен на външна сила, но неговата власт е ограничена − тя свършва на прага на индивида, който у дома си е господар.

Една част от живота на индивида се обуславя от държавната власт, друга е независима – личното развитие се е превърнало в легитимна цел на индивидуалното съществуване. В този смисъл не можем да подчиним живота в обществото на един единствен принцип, тъй като благополучието на колектива не съпада с благополучието на индивида. Връзката, която се създава между двете форми на автономия, суверенитет на народа и свобода на личността, предполага тяхното взаимно ограничаване – индивидът не може да наложи своята воля на обществото и обществото не може да се намесва в личния живот на гражданите.

Демокрациите се позовават също така и на определено разбиране за политическо действие. Тук те се опитват да избегнат две крайности. От една страна, за разлика от теокрациите и тоталитарните режими, те не обещават спасение на народа си, нито му налагат конкретен път, който да следва, за да го постигне. Изграждането на земен рай не влиза в тяхната програма, а несъвършенството на всеки социален ред се смята за неопровержим факт.

Но от друга страна, демокрациите се отличават от традиционните и консервативни режими, в които се смята, че едно наложено от традицията правило никога не бива да се поставя под въпрос. Демокрациите отхвърлят фаталистичното поведение на примиреност. Тази междинна позиция позволява различни тълкувания, но можем да кажем, че всяка демокрация носи в себе си идеята за възможно подобрение на социалния ред и за усъвършенстване благодарение на общите усилия.

Днес думата „прогрес“ буди подозрение, но идеята, която внушава, е неделима от демократичния проект. Резултатът е налице – жителите на демократични страни, макар и често недоволни от положението си, живеят в един по-справедлив свят, отколкото гражданите на другите страни. Те са защитени от законите, ползват се от солидарността между членовете на обществото, която помага на възрастните, болните, безработните, бедните. Могат да се позовават на принципите за равенство и свобода, дори и на този за братство.

Демокрацията се характеризира не само с определен начин на установяване на власт или с крайната цел на управлението, но и по това как се упражнява властта. Тук ключовата дума е плурализъм, тъй като, ...

Свързани новини: