В десетката: Протестът иска, но не може

Протестът се банализира, стана част от градския пейзаж и публиката започна да свиква с него като нещо обичайно. Мобилизацията на студентите, макар и напълно оправдана морално, се превърна почти от самото си начало в дежа вю. Студентите не можаха да убедят публиката, че вдъхват нов полъх на протестите.

Причините за това за многобройни, но в основата им е именно твърде дългото протестиране. Защото протестът е извънредно събитие и иначе не може да бъде. Извънредно събитие е и окупацията – на границата на мирния и немирния протест. Когато престане да бъде практикуван като извънреден (а това означава кратък и силен), протестът се банализира и влиза в съвсем други механизми, включително на „позиционни битки“, в които най-ефикасни и успешни се оказват манипулациите. Започнаха постепенно да надделяват партийни влияния и гражданският протест загуби нещо от своята непартийност или дори антипартийност, каквото и да означава това.

Ще се опитам да представя палитрата от различни очаквания на актьорите, които се опитват все по-очевидно да се възползват от протеста, ако не и пряко да го използват.

ГЕРБ очаква реванш, това личи във всяко изказване на лидерите му. Очаква триумфално завръщане във властта. Е, не чак триумфално, но завръщане, евентуално с подкрепата на някоя нова партийна група в парламента (дали ДПС, дали НФСБ, дали Реформаторския блок – не е много ясно, но всеки би свършил работа), след бързи избори. ГЕРБ наистина бързат с изборите, защото колкото по-дълго време пребивават в опозиция, за която нито са замислени, нито са подготвени, толкова по-бързо ще отслабва влиянието им в обществото и ще се засилват центробежните тенденции.

Партиите от Реформаторския блок, макар и да не бързат много, очакват при скорошни избори да се превърнат в парламентарна група. Понеже знаят, че няма да могат да получат дори относително мнозинство, се колебаят много, как да оповестят намерението си: кого ще подкрепят при евентуално бъдещо правителство – ГЕРБ, БСП, ДПС, „Атака“, НФСБ? Нито едно не изглежда възможно, тогава не е ясно как си представят едно бъдещо, но скорошно управление, различно от сегашното. По-скоро някои дейци в Реформаторския блок си представят, че времето се е върнало към 1990 или 1997 г., но съвсем не е така.

Партията на Николай Бареков бърза, защото се надява, че именно сега е дошло времето й – на най-радикално говореща партия, оспорваща това място на „Атака“ или на доскоро много активната РЗС. Бърза, защото надпреварата в радикалното говорене (а след това и действие?) продължава, тя е силно конкурентна, наддаването няма да има край. Представя си не толкова мнозинство (далече е от него), но участие във властта. Въпросът, както винаги, е с кого. Засега знаем, че не е с ГЕРБ.

Окупиращите университетите студенти искат (напоследък) оставката на кабинета и незабавни избори. Но нищо на казват по въпроса, как си представят бъдещото мнозинство и правителство. А онова, което се очертава като възможност, не е толкова много: правителство около БСП, правителство около ГЕРБ, нещо друго, което засега изобщо не изглежда реално като например „голяма коалиция“.

Да не изключваме и един от чудесно представените сценарии на Ивайло Дичев (http://www.segabg.com/article.php?id=672870) – парламент с крайно-националистическо и ксенофобско мнозинство. Това ли искат студентите? През 1997 г. беше ясно, кой би дошъл на власт след предсрочните избори, сега това не е така. Тогава? Отваря се широко поле за манипулации, включително за решаване на съвсем други въпроси, дори само отнасящи се до съперничество между преподаватели в университетите. Но окупациите не изглежда да искат тъкмо това – да станат инструменти за разчистване на вътрешни сметки.

Мирният протест, ако иска да остане такъв, може да постигне много неща, но не всичко. Протестите няма сами по себе си да прогонят „олигархията“ от ...

Свързани новини: