По онова време най-голяма радост изпитвах от моите два коня. Когато нямах какво друго да върша, всеки ден яздех на манежа или излизах с тях на разходка; правех го не защото конете все още се нуждаеха от школуване, а за да покажа на хората, че тези великолепни създания са моя собственост. Щом поемех гордо по някоя уличка или по-скоро щом конят се зададеше с танцова стъпка и простият народ зяпваше, възклицавайки „Вижте, това е Ловджийчето! Брей, какъв гиздав кон! Брей, какви гиздави пера!“ или „Боже какъв левент!“, аз наострях уши и ми ставаше драго, сякаш царица Никаула1 ме сравняваше с мъдрия Соломон, седнал в цялото си величие. Но аз, глупакът, не чувах какво казваха тогаз разумните люде или как ме одумваха моите недоброжелатели. На последните несъмнено им се искаш...