Новини (13.07.2014)

Моралът на златните души

http://e-vestnik.bg/20916/moralat-na-zlatnite-dushi/

Емил Григоров. Снимка: личен архив

С настоящия текст се обръщам към вас, колеги и приятели в България, с които имахме и продължаваме да имаме съществени разногласия по наболели напоследък морални и политически въпроси. Подавам ви ръка по начина, по който го правят джентълмените, преди да влязат в добронамерен и честен спор помежду си, тоест, не непременно за да сложим край на нашите разногласия, а за да ги изкажем максимално ясно и открито и в крайна сметка да им дадем облик на разумни несъгласия. Нямаше да го сторя, ако не вярвах, че този тип несъгласия противодействат успешно на двата най-разрушителни за демократичната общност емоционални комплекса: от една страна, апатията и резигнацията пред лицето на политическата действителност; от друга, политически оцветените презрение и ненавист.

През последната година първият от тези два комплекса сякаш бе преодолян на много места в страната – предимно в големите градове и най-вече в София. Това е хубаво. Не е хубаво обаче, че освободената емоционална енергия задвижи на пълни обороти мелницата на втория. И никак не е хубаво, че това стана в името на морала. Натоварен с несъответни на неговата природа представи и функции, той – струва ми се – придоби характер на някакво всичко, което на практика не означава нищо, или – в по-строг аналитичен ключ – означава нещо, за чието точно определяне никой от нас не би употребил предиката „морално“. Далеч съм от мисълта, че съзнателно е бил организиран и извършен атентат срещу смисъла на морала (и като понятие, и като явление), но това не прави усещането ми за неговата девалвация по-малко остро.

С риск да бъда причислен – според различните публично огласени опити за типология на критичните реакции спрямо протеста срещу правителството на Пламен Орешарски – или към „умниците“ (в ироничния смисъл на думата), или към „нарцисите“, или към „циниците“, или дори към „червените боклуци“, твърдя, че този протест отказа, пропусна или не успя да артикулира по рационално задоволителен начин моралната позиция, с която се бе идентифицирал. Поне така, както го видях аз от разстояние, в дискурсивен план, той се оплете в клишета, противоречия и паралогизми, а в практически план от един момент нататък започна да се възпроизвежда според далеч не безукорния от морална гледна точка принцип „целта оправдава средствата“.

От друга страна, намирам за предубедени твърденията на най-върлите му противници, че в него нямало нищо морално и нищо спонтанно; че протестиращите били изцяло мотивирани от икономически и партийни интереси; че той всъщност бил – ни повече, ни по-малко – опит за преврат, организиран и постоянно режисиран от интелектуални и бизнес кръгове, свързани с парламентарната и извънпарламентарната опозиция. Тези твърдения могат да бъдат лесно опровергани и с логически аргументи, и с емпирични данни: първо, не виждам защо икономическите и партийните интереси на дадена група хора трябва непременно да се схващат в отношение на изключваща дизюнкция спрямо идеи и вярвания от морално естество; второ, не само симпатизантите на опозицията намираха редица действия на настоящата законодателна и изпълнителна власт в България за морално неприемливи; и трето, достатъчно е човек да проследи количествената динамика на протеста, за да си даде сметка, че ако и да е имало опити той да бъде манипулиран, те са ударили на камък сред огромното мнозинство граждани, излезли на улицата в началото на миналото лято.

Според мен, най-същественият морален въпрос, свързан с този протест, се отнася не толкова до действителността на неговите морални основания и импулс, т.е. до това дали такива е имало или не, колкото до техния характер, а оттук и до собствено моралната им проблемност. Мисля, че в крайна сметка се получи сериозно разминаване между това, което основните говорители на протеста изтъкнаха като ...