Ноември ще дойде утре: разказ от Здравка Евтимова

Трябваше да виси час и четирийсет минути на Централна гара в тоя кучи студ. Ботушите й бяха с подметки, тънки като вестници, ръкавиците й тънки, с два лева в портмонето. Така било писано. - Така било писано – подсмихна се баба Марица – Вярно е. Но господ, тоя дето пуща снега и измисля циклоните за телевизора, ти е дал и молива, и хартията, будала Ано. Защото човекът е ученик на господа. Ти пишеш – в теб тефтера, в тебе мастилото, в тебе думите - каквото си изографисаш, такова ще го живееш. Стига си бляла, изтървала била влака - пак тъй било писано. Хайде де. Ако искаш да знаеш, Ано, господ никога не изписва на някого да седи сам и да дреме на гарата. Не господ е измислил самотата, а човекът. Момичето поклати глава, но старата не престана: - Затова се огледай. Все ще видиш някого. Спри се, опиши го с молива, дето господ ти е дал, и човекът ще дойде при тебе. Хайде започвай. - Като замисля за него, отслабвам – каза Ана, хилаво момиче, умно момиче, но радостта някак подминава умните, сигурно се плаши от ума. - Хайде де! – бръчките на старата се ядосаха. - Радостта не се плаши от нищо. Тя идва с дъжда, а като няма дъжд, напира още по-силно под изсъхналото небе. Ако успееш да зарадваш някого за една секунда, значи си направила нещо голямо, по-голямо от тебе самата. Ана беше забравила радостта. - Той каза, че ще дойде. Аз отидох на гарата и го чаках. Беше студено, какво друго да е в края на октомври? Докато чаках, падна слана. - И ти се уплаши от една слана! – изненада се възрастната жена. Лицето й беше кошница с бръчки, не кошница - есен беше лицето й. – Сланата е за това - да пада. Мъжът е за това - да каже, че ще дойде, пък не идва – но не се бой момиче, дървото не умира от сланата, освобождава се от листата, за да роди нови, по-силни, напролет. Жената става по- хубава, когато някой мъж не дойде. Сигурно не знаеш - за някои момичета пролетта идва през ноември. - Дай ми от твоето вариво, бабо Марице. Приятелки ми казаха, че помагало. Аз не мога да се справя…. Казах му: „Дамяне, чакам дете“. Той обеща – утре ще дойда, ще говорим. Не дойде. Аз нямам добра работа – днес могат да ме изхвърлят, утре също могат... - Та животът ти е дал най-хубавото – дете. Знаеш ли какво значи да имаш дете? То значи да дадеш на времето очи. С очите на твоето дете времето се разхожда из целия свят, всичко вижда и научава. Ана искаше да попита – „С какво ще го храня? Как ще продължи животът занапред? Във влака сутрин е студено, отвсякъде духа, вагоните са претъпкани на спирка „Метал“. Става й лошо, като я притиснат от всички страни, но това може да се изтърпи. Мисълта, че е сама, че до двайсети й остават двайсет лева - това беше страшното. - Само жената може да даде на света ръце, които опитомяват дните – детските ръце – продължи старата. – Той си отишъл, занесъл си калните обувки у дома. Ти толкоз ли си немощна, от едни кални обувки ли се плашиш, момиче? Гледам те - с телефона, дето държиш, имаш целия свят. Не виждам лъскави работи по дрехите ти. Не ти трябва нещо по тебе да лъщи, защото в ума ти е светло. Как си сама, като ще имаш чедо? Малкото е пътека, по която щастието идва при тебе. Хайде, взимай молива, Ано. Напиши живота си, дето господ ти е дал. Кошницата с бръчки на лицето й се отвори. То не беше усмивка, плетеница от грейнали черти и бразди беше. Ана си представи как есента се спира в очите на старата, за да се стопли. Искаше да й каже, че от приказките за времето няма смисъл, че есента е противен сезон. Тя знаеше къде бе отишъл Дамян. Щеше да го намери. „Върни се - щеше да му каже. - Върни се, идва ноември, най-тежко е, когато те напуснат през ноември.“ - Имаш късмет, че този човек те е напуснал – обади се кошницата с бръчки. - Не е вярно. Той не е лош човек – възрази момичето. То беше високо и тънко като поглед към небето на ноември, тъжно, уплашено хлапе в сиво палто, сиви обувки, сиви очи и сив панталон. - Тогава ще разправяш на дъщеричката ти, че баща й е много добър човек и цял ден мисли за нея. Все хубави неща. - Защо да лъжа? – измърмориха стреснатите сиви очи. Не се досетиха да попитат откъде старата знае, че ще е дъщеричка. – Не лъжеш. Учиш малкото да обича баща си. Който обича баща си, е много красив и времето му е силно. Момичето поклати глава. Сивото палто се сви, сивите очи се огънаха, не вярваха на баба Марица. До двайсети имаше много време и малко пари. Навън ставаше все по-студено, електрическата печка непрекъснато гълташе ток, плодовете бяха прескъпи дори на пазара под моста. Като носиш дете, трябва да ядеш месо, риба, яйца, не бива да вдигаш тежко. Небето избяга от това момиче, което беше дошло в София от едно малко градче, едно толкова малко и топло градче, в което ноември донасяше кошници от сребърни облаци. Там къщата беше на два етажа, макар че единият още не беше омазан. Баща й си отиде рано, майка й замина в Испания, а в магазина за хранителни стоки касите бяха тежки, клиентите намаляваха и сигурно съвсем скоро щяха да затворят нейния щанд. Какво оставаше на това момиче, освен тихото квартално кафене? Сутрин там също не беше топло, но лампите бяха силни и хубави, картината също. Момичето стана, извади от портмонето си банкнота, но старата жена не я взе. - Значи онова за молива и за очите, което ми разправи, не е истина - измърмори момичето. - Щом не ми взимаш парите… - сивите очи се смалиха, сякаш думите ги бяха стопили. - Разбира се, че е вярно – прекъсна го старата. – Ще ми донесеш парите, като станеш щастлива. Това скоро ще стане, помни ми думата. Ти вече си щастлива – носиш едно сърчице и трябва да го напълниш с радост и смелост. Щастието е като човека – крачи, крачи, пък му се прище да отпочине мъничко, затова се отбива при някого – уплашен, отпуснал се като тебе сега. Няма страшно. Като не вървиш толкоз бързо, не търчиш да се натикаш в метрото, а някак бавно се носиш, че и на бебето в тебе да му е добре – тогава щастието ще те настигне и ще тръгне заедно с тебе. То живее в следобедите на ноември. Без да ще момичето се усмихна. Лицето му изведнъж се промени, едно светнало за секунда лице със сиви очи. От сиви очите станаха сини. - Ето, вземи – протегна ръка възрастната жена. – Това е моето вариво. Щастието харесва миризмата му и остава при него. - Не е никакво вариво – възрази момичето. – Вода е. Видях те - наля я от чешмата, когато влязох при тебе. - Да, вода е - призна старата. - Вода е, на която се е усмихнало уплашено и отчаяно момиче. Усмивката е най-щастливото лекарство. Изпий тая вода и ще видиш. Не забравяй – не казвай „Така е писано“. То сигурно е писано, важното е как ще го прочетеш, Ано. Вземи си сега петте лева и след две седмици ела. Тогава ще ми донесеш не пет лева - едно шишенце боза ми донеси от 50 стотинки. Аз ще опека банички, ще похапнеш, че да му стане добре на малкото сърчице, което носиш. По улицата, по която беше пристигнал ноември в града, стана студено. Тънкото момиче в сивото палто си тръгна, сивите очи си тръгнаха, сивите обувки по-уплашени от преди. По едно време взе да се стъмва. Момичето спря, отвори шишето, което му беше дала кошницата с бръчки, и го изля в градинката на улицата. След две седмици – разбира се, че ставаше дума за най-банална случайност – на това място поникна някакво дръвче, и разбира се, че отново беше случайност – на това място, точно до река Струма, една занемарена градинка, която дори не приличаше на градинка, а на здраво утъпкана пътека, се появи висок тип със сиво палто, сив панталон, сиви обувки. Една възрастна жена, стара като земята, от която бе поникнало това дърво, излезе от блока. Тя ходеше с корави стъпки, макар че лицето й беше по-старо от стъпките. - Дамяне, познах те по сивото палто – каза тя на човека. – И нейното палто беше сиво. По сивите обувки те познах. Тя се казва Ана. Имаше двайсет лева до двайсети. Аз й опекох баница, трябваше да ми донесе боза, за да похапнем, но тя не дойде. Изсипа усмихнатата си вода тука и това дръвче взе, че поникна. - Ти си луда - заявиха сивите обувки. - Слушай, Дамяне. Най-хубавото нещо на света е човек да има дъщеря. Момичето носи палто като твоето сиво палто. То е тънко, студено й е. Носи сивите очи на дъщеря ти. Заради тебе е забравила, че може да се усмихва. Даже не можеше да говори. - Къде е тя? - Не знам – отвърна старата. – Само спомена, че е дошла в София от едно малко градче с хубава празна къща и много вятър на втория неомазан етаж. Ти знаеш къде е тая къща. Сивото палто извади шепа банкноти и понечи да ги даде на старите бръчки. - Не – отказаха бръчките. – След две седмици, ако ми донесеш вода, на която се е усмихнало твоето момиче, ела и ми я покажи. Може да ми донесеш шишенце боза. Застани ей под оня прозорец и извикай - „Бабо Марице“! Ноември дойде, такъв един дъждовен, както подобава на сериозен месец – само да садиш борчета и да окопаваш около ябълките. Беше студено, хората криеха ушите си в шапки. Момичетата носеха ръкавици. Около оня отъпкана градинка, която приличаше повече на пътека, по едно време се появи един със сиво палто, сив панталон и сива шапка. Носеше найлонов плик с четири шишета боза. Той застана пред олющения двуетажен блок и извика отначало тихо: – Бабо Марице! – никой не се обади. Той извика малко по-силно – Бабо Марице! - после страшно силно: – Бабо Мариц-е-е! Появи се някаква госпожа в дебело яке, с очила. - Какво пищиш, бе? Знаеш ли колко боза й носят на тая жена всеки ден! Такива гамени като тебе. Млъквай веднага! Сивото палто и сивите обувки вместо да се развикат, както очакваше госпожата в дебелото яке, се ухилиха така широко, така грамадно, че в усмивката можеше да се побере целият жилищен блок.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_638810.html

Свързани новини: