"Грехът на Малтица" има собствен поглед за Освобождението (откъс)

"В "Грехът на Малтица" няма безчинстваши орди, няма дипломатически совалки,няма казашки разезди, няма дори кървища освен една отрязана глава накрая. И тъкмо по това личи голямото майсторство на писателката. Тя има собствен поглед за известните на всички ни събития около Освобожденито, успява да събере в безжалостен фокус духа на онова време и да му предаде човешки измерения, разбираеми - далеч извън рамките на строгия исторически контекст. Защото нейната проза успява да превърне историческите понятия в морални категории. По моето скромно мнение "Грехът на Малтица" е най-добрия ни роман за Освобождението, който съм чел", пише Деян Енев за книгата на  Лиляна Михайлова. Книгата излиза на пазара от днес. Публикуваме откъс от "Грехът на Малтица" на Лиляна Михайлова , предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон": 1. Стъклото изтрещя. Жената сепнато скочи, закри главата си с ръце и се сгуши в коравата черга. Друга нощ поне чуваше приближаването им и можеше да се подготви за страха, но сега снегът беше погълнал шума на стъпките им. Най-често идваха, когато има луна. Студеният синкав бля­сък навярно им пречеше да заспят или им напомняше други такива лунни нощи, неотдавнашни, изпълнени с писък и смърт. Хвърляха все отляво, сигурно знаеха, че от тая страна е леглото ѝ. Прозорецът беше на втория кат, ала те го улучваха – всеки избираше камъка според силата си или според омразата си. Но тази нощ бяха хвърлили друго. Когато най-сетне смъкна длан от очите си, сред лунния квадрат върху пода тя видя нея­сен черен предмет. Откъм единия му край нещо матово лъще­ше, стори ? се, че това е куче, умряло или замаяно от удара, а лъскавото петно са зъбите му. Не изкрещя. Вече се бе научила да сподавя вика си навреме. В началото не смогваше да се сдър­жа и щом чуеха гласа ѝ, ония на двора се разсмиваха. Жената боязливо се прекръсти, после намери опипом стария нож под възглавницата, стисна го в подскачащата си ръка и зачака. Черната купчинка не помръдваше. В стаята ставаше все по-студено. През разбитото стъкло свирна вятър, гъстите тъмни коси около лицето на жената се раздвижиха. Ония долу постояха още малко и си тръгнаха. Тя чу как гласовете им се отдалечават и как някой събори ведрото върху замръзналите плочи край кладенеца. Издърпа чергата до бра­дичката си и затихна, вперила очи в страшната черна сянка. Не посмя да се надигне. Дори си помисли, че може би ще е по-добре, ако изчака светлината на утрото, но още след първата мину­та разбра, че не би имала сили да издържи така до сутринта. И изведнъж, решила да не протака повече ужаса си, а да го събере в една-единствена секунда, тя скочи и изтича по студените дъс­ки. В бързината си забрави да вземе ножа, само протегна ръце­те си напред, готова да души и да разчеква челюсти. Оставаше ѝ последната крачка, но преди да я направи, тя се спря. На пода, сред строшените стъкла, лежеше черен конски крак. Подковата мътно блестеше върху голямото мъртво копито. Жената отстъпи назад и в същия миг усети познатото хладно потреперване в утробата си. Винаги започваше така: от утробата ѝ на безспирни резки тласъци тръпките се пръс­каха в цялото ѝ тяло, разпъваха я и я люшкаха, сякаш някой невидим, но много силен човек държеше с две ръце раме­нете ѝ и я разтърсваше, за да изтръгне от нея признание за грехове, които тя никога не бе извършила. Трябваше да си легне – това беше последната мисъл в притъмнялата ѝ памет, да си легне час по-скоро, преди да е загубила посоката към леглото си и преди около нея да се е заключила онази черна пустош без звук и спомен за човешко лице, дълбока и тясна като гърло на кладенец. Едва призори треската свърши и жената наистина заспа, но тъкмо защото пристъпът бе отминал, младото ? тяло въз­върна сетивата си и минута по-късно студът я събуди. Тя се надигна. Главата ѝ тежеше, ала както и друг път подир така­ва нощ мисълта ѝ беше бърза и чиста, изострена от собстве­ното си току-що завършило бягство. През разбитото стъкло върху пода беше навалял сняг, кръгловърхите преспички сияеха от първата светлина на ут­рото. На метър от чистата им белота конският крак изглеждаше още по-черен и мъртъв, отколкото през нощта. Бяха го откъртили в най-тънката част на глезена, с един удар, как­то се пречупва чинар. Оголената розова кост стърчеше над свлечената кожа, а в дъгата на изхабената подкова имаше полепнали сламки. „Трябва да го изхвърля“ – помисли тя и се изправи. Но най-напред щеше да смени стъклото. Подир малко жените на ония щяха да затрополят долу с бакърите си около кладенеца и тя не искаше строшеният прозорец да зейне срещу очите им. Само един път беше допуснала това, след нощта, когато бяха хвърлили първия камък, и после вече никога не сгреши. Докато се обличаше, настръхнала сред ледената стая, нито веднъж не погледна конския крак. Отдавна, още в дет­ството си, беше чула, че каквато и да е, магията се разваля, ако човек не гледа към нея и особено ако не я докосне с ръка. Някъде в съседните дворища изкукурига петел. Утрото наближаваше. Жената пусна недоплетената си плитка и за­бърза навън. Познатият мирис на сено и ракия я ободри. Преди години, в горещото лято, когато започнаха да поправят полусъборе­ната къща, парите им стигнаха едва да пристегнат първия кат, горе заградиха само стаичката, а всичко друго оставиха за таван. Макар и да бързаше, жената внимаваше да стъпва от гре­да на греда, иначе долу върху варосания потон на кафенето се появяваха пукнатини – тъй я беше учил мъжът ѝ и тя пом­неше думите му. Тъмнината не я объркваше. Толкова нощи беше минавала оттук без свещ, че даже и да затвореше очи, само по броя на стъпките си можеше да разбере кога е стиг­нала до стълбището. Окачените хамути меко се блъснаха в рамото ѝ, бинлиците в ъгъла прозвъннаха. Ракиените бурен­ца бяха по-нататък, сега не личеше в дрезгавия полумрак, но денем, паднеше ли върху тях лъч през зирките на разместените керемиди, отдалеч се разбираше, че са празни, че го няма оня жилав тежък напор, от който дъгите им някога се издуваха навън – напрегнати и овлажнели. Друг път пред тъмния квадратен отвор на стълбището тя спираше да повдигне полите си, но сега забрави. Прогни­лите стъпала шумно заскърцаха под нозете ѝ. Бяха сковани набързо от стари дъски по времето, когато се поправяше къ­щата. В началото, докато горе спеше чиракът, неведнъж се бяха канили да ги сменят, а после, като взеха да идват ония непознати хора, дето понякога нощуваха в стаичката, мъжът ѝ нарочно остави стълбището такова, каквото си беше – да се вижда, че горе се ходи случайно и рядко, а истинският живот на стопаните е долу, в кафенето и в двете стаи зад него. Нарочно не ѝ позволяваше и да го мете, само я караше рано сутрин да го залее с вода, така набъбналите дъски не скърцаха и не можеше да се чуе, когато по тях се качва или слиза човек. Стъпалата свършиха. Всички посоки в двукатната къща почваха и свършваха все в тоя дълъг коридор: оттук се мина­ваше за стаите и за улицата, оттук през една малка вратичка можеше да се излезе на задния двор, а през друга – точно на срещуположната стена – да се влезе направо в кафенето. Иначе за гости кафенето си имаше и отделен вход откъм ли­цето на къщата, с три стъпала от бял камък и с къса плочеста пътека, която водеше до улицата. Вратичката безшумно се отвори под ръката ѝ и жената вдъхна познатия въздух на кафенето. Преди, в ранните су­трини, когато бе влизала да премете, най-много обичаше тъкмо тази първа глътка, пълна с мириса на угаснал, но неизстинал докрай оджак, с аромата на кафе и на тютюнев дим, който цяла нощ се е борил с дъха на чамовото дюшеме. Сега пак долови всичко това, ала то беше някак промене­но и чуждо, сподавено под паяжините и праха. Тоя мъртъв въздух я задушаваше, разстройваше я задълго и тя избягва­ше да идва тук, не би влязла и днес, ако не трябваше да взе­ме стъкло. Вадеше ги от долния край на големия джамлък с един ръждясал нож и нареждаше пирончетата на перваза, като че ли някога пак би се наложило да потрябват. Шест черчевета вече зееха празни, беше дошъл редът на седмото.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_648525.html

Свързани новини: