Когато човек следва мечтите си, нищо не може да го отклони от пътя

Самият аз съм учил в Художествена гимназия и съм се занимавал със скулптура, което ме е правило малко по-различен в очите на хората. Незрящите просто имат по-друга странност и затова са по-трудни за общуване. Но все повече и повече хората се стараят да дадат шанс и да видят през други сетива, не само през очите си, казва Филип Битраков по повод изложбата „Позитив“ на Диана Бонева. При тези луди за живот и в този смисъл различни хора ме отведе темата за хората с нарушено зрение, върху която художничката Диана Бонева работи от няколко години. Диана и Филип са партньори в артистичните си проекти и в живота – от близо седем години – и разказват за изкуството, ветроходството, пчелите и мечтите. Филип е роден през 1976-а година в София, а не на брега на морето, където днес пътищата го отвеждат често. Има щастливо детство с грижовни родители, които често го изненадват. „Майка ми винаги се е стараела да ме развива, да ми дава колкото се може повече информация за различните професии, за изкуство, за музика. Самата тя е психолог и е помагала на семейства да останат заедно. Тя също така е била редактор на писма от читатели и по този начин се е поставяла на мястото на хора във връзка, с любовни трудности, разделящи се хора с деца“, казва той, който е израснал и сред много цветя и животни: котки, водни костенурки, рибки, хамстери, папагалче, канарче и др. А на терасата в дома му растели най-различни бръшляни, мушката и борчета. Днес Фил, както го наричат приятелите, има пчели на своята тераса. И е неизбежно обвързан с природата. Завършва Художествена гимназия, след това следва Педагогика на изобразителното изкуство и се дипломира със специалност Архитектура във ВИАС. Успоредно с обучението си там работи по шест часа дневно като чертожник в „Летище София“. „Чертаехме ескалаторите на Терминал 2 и РВД. След това съм правил проекти за една-две самостоятелни вили, една реконструкция на къща в Симеоново, една реконструкция на музей заедно с баща ми, който също беше архитект… А напоследък работя като консултант-архитект в Музей на пчелата и в Био градина „Витоша“ в кв. Витоша.“ Ветроходецът Фил и морски клуб „Цар Самуиль“ Аз съм ветроходец по душа и обичам нещо да се клати под краката ми, да не е сто процента сигурно. И аз да се придвижвам като котарак върху движещата се лодка, споделя Филип Битраков. Имам капитанско свидетелство и моряшка книжка. Капитанското свидетелство ми дава право да карам лодка на мотор и с платна до 20 бруто тона. Моряшката ми книжка е от моята практика на морето с туристи – един цял сезон, четири месеца съм живял и работил през деня на ветроходна лодка с до дванадесет туристи между Равда и Несебър. Ходили сме и до Созопол. Имал съм плавания с приятели в Гърция – понякога туристически, понякога тренировъчни, разказва той. В момента Филип работи като лодководач в морски клуб „Цар Самуиль“ – клуб за морски приключения, отворен за хора с нарушено зрение и всички, които обичат да споделят опит и добро настроение. Клубът ползва две лодки на Съюза на слепите в България за тренировки. С едната от тях е участвал два пъти в Международната регата ТИД по река Дунав. Характерно за регатата е, че група от шест до осем човека в лодката всеки ден се спускат на различен етап от Дунав. Всеки път имат различен къмпинг, на който разпъват палатки и всеки път, когато слизат на брега, мястото е непознато. През това време се движи кола по брега с багажа и сухите дрехи, с някои запаси и ние през цялото време поддържаме връзка. Амбицията е тази година, щом ще го правим за трети път, да го направим с две лодки – те да се поддържат, да си помагат и този път да преминем румънския участък по Дунав до Черно море, пояснява Филип, който мечтае да заведе отбора и на плаване в Охридското езеро. Посещението в Охрид и остров „Св. Ахил“ ще бъде осъществено чрез социално предприемачество. „Голямо предизвикателство е, тъй като незрящите са изключително труден отбор и трудна група за свързване. Те не се чувстват много близки един с друг, подозират се…; не са група, която се чувства добре затворена сама в себе си. Но не може нито лодка само с незрящи да се движи, нито ние да си затваряме очите и да се правим, че няма такива хора. След като те обичат лодките и водата, защо да не бъдат заедно с нас?“, коментира лодководачът. И добавя: „Имаме желание да помогнем на хората. Имаме желание да им покажем, че те могат да се справят с много неща сами“. На въпроса ми как се е запалил, Фил отговаря просто: Беше просто попадане във вихър. Този вихър той описва в задължителния за плаванията дневник – всеки ден по пет изречения. Ние предполагаме, че това е увлекателно четиво. Изтощително е, защото климатът е променлив – понякога има насрещни ветрове, понякога излизат вълни в река Дунав и всички ние трябва да реагираме бързо и едновременно. Това, което ни помага е, че всички знаем, че един за друг се държим на лодката, разказва той. Изкуството Една от последните му рисунки е скица – проект за логото на морския клуб. „Постарах се да си представя как човек вижда черно-бяло и бяло-черно. Сигурен съм, че когато човек си спомня нещо – картина, осветена от слънцето, и затвори очи за миг и се опита да си представи по памет картината, остават най-светлите места, тези които слънцето е огряло най-силно. Ако си представим, че затвореният клепач е една сцена за картина или един екран за излъчване на филм, на фона на затворените очи остават най-активните, най-светлите части от пейзажа, който си спомняме. И в случая сега си спомням пейзаж с лодка, гребла, хора и морето с вълните и се старая да ги изобразя по възможно най-схематичен начин, така че да остане като негативен образ“, казва Филип. Позволявам си малка деформация в елипсата на виждане на всяко от двете очи. По този начин изобразявам как вижда човек с астигматизъм. Чували сме, че художникът Ел Греко е имал астигматизъм; в неговите картини присъстват светци, всеки светец е изрисуван с ореол и с дрехите си, но всички те са изключително издължени – изглеждат като високи, много слаби хора. И след време доказват, че художникът Ел Греко всъщност е имал астигматизъм. Не е знаел за това и начинът, по който е виждал, му е помагал да изобразява различно. Това го прави известен със собствения му стил. Освен тази деформация, той е имал изключително усещане за цветовете и по този начин е бил любим автор на публиката, разказва той. Тромпетът: разказът на Филип Музиката ме свърза с идейния създател на отбора. Винаги когато пътувам с лодка, аз си нося тромпета. Когато отивам на гости за малко – за два или три дни – винаги е бил с мен. В началото издавах ужасни звуци и приятелите ми ме отбягваха. След това започнах да улучвам верните тонове. Сега свиря в две групи – "Ас" и в друга група, в която съм стажант-музикант. Скоро ще имаме концерт с група „Ас“. Свиренето, което направихме с един китарист от екипажа, много помогна за това да се запознаем с чужденци и те да разберат, че ние правим рехабилитация на лодка, а не самоцелно плаване. Имаше момент, в който един от нашия екипаж се разбунтува и започна да създава смут сред другите членове. В този момент германските участници в регатата предявиха някаква петиция срещу нас – че на лодката ни се вика, говори се силно, хората имат сведения за безредие… И всичко това трябваше да го преодолеем много спокойно и тихо и да докажем, че на всяка лодка има неразбирателства – това беше първата година. Втората година нещата бяха по-познати на хората и участниците. Тази година сме решили да отидем в румънските ръкави на река Дунав. Имам среща с човек, който е музикант и владее румънски, ще ни трябва преводач, защото ще попадаме на лагери, на селища в румънската част на реката. Интересно, това е последният участък от реката, която минава през цяла Европа и там има рибарски селища, има запазени кътчета, които рядко могат да се видят на други места, например наколни жилища. Гледки, които описваме на екипажа; споделяме на глас това, което виждаме всеки ден. Но всички звуци, всички птици – това си е мед за ушите. Вечер се събираме около огъня и когато наоколо има тромпет и китара, започваме някоя тема. Понякога свирим през деня на лодката. А друг път сме прибрали всички инструменти и просто се борим лодката да запази правилната посока. Имаме гумирани якета и панталони за лошо време. Понякога свързвам работата в екипажа с четене на откъси от книги... Засега се налага да правим всичко – да носим платната, да връзваме въжетата… Иска ми се всеки от екипажа да напредне във връзването на възли, но ни липсват инструктори. Сега сме в търсене на още двама помощник-инструктори. Изглежда, че възрастните незрящи са по-смели и намират повече време за тренировки. Не всичко е до физическа сила. По-важно е да имат издръжливост и синхрон. Пчелите в живота на Фил Отварянето на кошера е като четенето на много интересна книга. Също както в книгата, в кошера има големи страници и всяка страница е една пита. Има празни, могат да са с мед, могат да са с малки пчели, които тепърва ще се излюпят. Когато погледна една пита в кошера, тя ми изглежда като написана на неизвестна писменост – защото има килийки, отворени и затворени. Има килийки с различен цвят. И когато се погледне отдалече, изглежда като нещо, което крие определен смисъл. Подредбата на празно и пълно, единица и нула… Езикът на пчелите, явно колкото по-добре е запознат човек с живота на пчелите, толкова по-бързо може да се ориентира какво става в кошера. И неслучайно първият кошер, който са измислили преди стотина години, се е наричал „книжен кошер“. Рамките на пчелите са били свързани с пантички и са се разгъвали на всички страни – почти като акордеон. Сега пак се отваря кошерът, поглеждаме пчелите в топло, слънчево време и може да преценим от какво имат нужда - дали се увеличава броят на пчелите в съответния кошер, дали са здрави… И защо да нямаме домашен любимец – кошер с пчели? В Ню Йорк това е напълно възможно. „Филипс“ разработват кошер за прозорец с футуристичен дизайн. Дори общината създава подпомагащи програми. В щата Мейн всеки, който иска, може да си закупи три кошера с огромно намаление и по телефона да си заяви урок по пчеларство в неговия двор. Защото искат да спасят пчелите. Страх от ужилване или страх от гладна смърт? Пчелите опрашват фуража и плодовете и зеленчуците. Ако няма пчели – няма храна за животните и за нас. Освен хляб, царевица и изкуствени храни. Деветдесет процента от всички видове цъфтящи растения се опрашват точно от пчелите. Другото важно нещо е, че в действителност много малко хора са алергични към ужилване от пчела. Може да се получи оток, човек да бъде леко в шок първите секунди след ужилването – защото то е като ритник от кон или от магаре, аз така го усещам. Но трябва да се приеме с благодарност – като лечебно ужилване, лечебно вкарване на пчелна отрова в тялото. Отровата се разнася в тялото и защитава ставите на човека, подобрява кръвообращението. Това, че пчеларят живее в близост до отворен кошер, му дава възможност да вдишва етерични масла, свръх чист септичен въздух, който може да лекува леки респираторни заболявания, може да помага за засилване на имунната система на човек. Затова когато човек отваря кошера, трябва да вдишва дълбоко въздух. Прегледите трябва да се правят за кратко и да се оставят пчелите на спокойствие да се развиват. Пчелите умират и заради пръскането в земеделието; има съмнения, че се дезориентират от лъчите от мобилните телефони; заради магистралите и замърсяването от камиони и леки коли; заради засаждането на растения, които не цъфтят – пшеница или слънчоглед, които се отглеждат за гориво – не за ядене, а в тези случаи контролът пада и има пръскане. Опасно е, защото отровата веднъж попаднала във водата в един град, може да предизвика смърт при пчелите от друг град. Трябва да има много строги закони за пръскането, както и за разпространяването на химически вещества за третиране на растенията. Според мен всеки земеделец трябва да има собствени пчели, за да изпита на собствен гръб това, което се случва. Или за да получи разрешение за земеделски производител, всеки такъв трябва да отглежда и пчели. Щом пчелите са на изчезване, значи трябва да има индивидуални плащания за всеки пчелар, който има желание и се интересува. Следва на стр. 2 От стр. 1 Диана Бонева е родена през 1977-а г. в Трявна. Като малка мечтае да тренира художествена гимнастика, спортни танци и конна езда, но това така и не се случило. „Детството ми премина в неизпълнени мечти и не толкова в игри, защото имах строги родители и повече наблягах на ученето“, казва тя. Завършва Тревненската школа, специалност Реставрация, минава през Шуменския университет, прехвърля се в Софийския, а след това записва и Керамика в Националната художествена академия. Нейно изразно средство в момента са пърформансът и инсталацията. „Защото по принцип много обичам да експериментирам. Записах Керамика, защото керамиката предразполага повече към експериментиране с материала. Но в един момент тази материя започна да ме ограничава. Имах нужда да изразявам идеите си, които са повече концептуални, отколкото материални. И затова се насочих към пърформанс, инсталация и видео. Още когато работех с керамика, си представях как съчетавам керамиката с мултимедия. Но пък тогава все още нямах никакви познания в областта на аудио-визуалните изкуства. Може би в един момент ще събера двата формата – мултимедия и керамика. Сега се занимавам с по-абстрактната част.“ Изложбата „Позитив“, 9 февруари – 5 март 2017 г. Както OFFNews вече писа, изложбата показва света през „очите” на трима души с нарушено зрение - двама от тях са родени без зрение, а един губи зрението в последствие. Диана Бонева разкрива отблизо живота им, пред нея те разказват за чувствата и мечтите си. Различните медии, които използва художничката, поставят героите и в позиция на активни участници в създаването на изложбата. Това води до обособяване на „портретите“ на трима от участниците – Галина Кръстева, Светослав Цветков и Богомил Кърков. Те въвеждат публиката в своят специфичен сетивен свят, който разкрива животът им като зареден с позитивна енергия, умения и опит.  „Всичко започна много отдавна, когато гледах едно предаване за деца, които четат Брайл. И оттогава ми остана едно запечатано усещане – как тези хора се справят, без да могат да използват зрението си. Винаги ми е бил адски интересен техния свят. Преди няколко години един мой приятел – фотографът Васил Танев, който тогава снимаше за Sofia Live – беше направил страхотен портрет на Галя. Невероятно излъчване – от една страна спокойствие и увереност, от друга – много силно присъствие. Тогава окончателно се запалих и си казах, че искам да направя нещо в тази посока. И се свързах с нея, тя беше първият човек, с когото се запознах покрай проекта. Комуникирахме основно по скайп, а после тя замина за Белгия. Реших да използвам само гласа и така се роди аудио инсталацията – нали те така общуват – без да имат зрителен контакт?“, разказва Диана. „Една приятелка ми каза: но аз искам да я видя! А аз й отговорих: най-вероятно и тя иска да те види, но не може“. Видео инсталацията представлява едно и също действие, снимано от две камери: вторият оператор е самият Светослав Цветков. Бай Слави, както всички го наричат, е с екшън камера на главата. В интрото в близък план той връзва възли, за което му помага неговата силно запазена зрителна памет. Бай Слави губи зрението си при промишлена авария. „Една сутрин се събуждаш и разбираш, че повече не можеш да видиш слънцето, всички предмети започват да те блъскат и целият свят е срещу теб“, казва той. Част от изложбата е и видео портрет на Богомил Кърков, който се ражда с увредено зрение, а също и звукова мишена – част от инсталацията, свързана с ехо локацията, която помага на незрящите да се ориентират и да добият представа за обектите в пространството. Диана практикува йога и се интересува от Източна философия и духовни практики. „Защото чувствам тези неща много близки до мен като светоусещане. Дори тази изложба, която направих, като концепция е свързана с квантовата теория. Използвах я, за да мога по научен начин да споделя своето мнение, че ние изграждаме света чрез мислите си. И квантовата теория по много интересен начин представя това“, споделя част от концепцията си авторът. Ето за какво още си поговорихме с Диана Бонева и Филип Битраков. - Разкажете ми за вашите пътешествия. Диана: Последното беше с Филип на остров Тенерифе. Беше в средата на зимата, когато там е около двадесет градуса. Усещането за паралелна реалност – едновременно си на две места; мястото, от което идваш, е студено и снежно, а в същото време се къпеш в океана и те вее топъл вятър. Много готино като усещане. Тогава за около седмица успяхме да обиколим невероятни места. Спуснахме се през един каньон на хиляда метра надморска височина и слизайки по него, стигнахме до океана. Беше страшно красиво и тогава за първи път се почувствах наистина малка сред надвесилите се скали. Много често съм го чувала като израз – как човек се чувства малък пред природата, но тогава за пръв път усетих страхопочитание. Въпреки че съм била на много места. Обичам скалното катерене. Обожавам скалите като релеф и изобщо обичам природата. -А как хора на изкуството като вас оцеляват? Филип: Аз гледам пчели, имаме си пчелин от десет кошера. С Диана заедно правим стенописи за интериори. Освен това вече водя практиката с лодка на хората, завършили капитански курс в една фирма. Общо взето работим нещо друго, за да финансираме нашите художествени проекти. За да си финансираме свободното изкуство, ние работим поръчково изкуство. И всякакви други неща. Диана: Аз преподавам Изобразително изкуство в една испанска гимназия и правя фото ретуш на снимки за онлайн магазини. - Какво мислите за живота в България? Искате ли да промените нещо, ако можете? Диана: Със сигурност искам да променя много неща. Със сигурност не съм аз човекът, който може да го направи. Но това не ми пречи да мечтая (усмихва се). Мисля, че животът тук е много труден, всички го виждаме, но аз съм един непоправим оптимист и упорито си действам в моята посока. И може би този проект (изложбата „Позитив“) донякъде също покрива този въпрос, защото чрез него искам да покажа, че тези хора са живо доказателство за силата на духа и за това, че когато човек следва мечтите си, нищо не е в състояние да го отклони от пътя. Аз вярвам в това, въпреки че понякога ми е много трудно. Но продължавам да работя в тази посока, определено. Филип: Искам хора на изкуството да завземат властта. Музиканти, диригенти, художници да бъдат разпределени във всички министерства и да им се даде много голяма свобода на въображението. - Къде бихте искали да живеете? Диана: Доскоро смятах, че тук ми е достатъчно добре. Защото аз съм човек, който винаги намира с какво да осмисли времето си. Но не ми достигат средства, за да го правя постоянно и да правя всичко, което искам. И си мисля, че ако имам повече финансови възможности, мястото ми отново би било тук, защото всичко, от което имам нужда, го има и тук. Но в последните години по ред причини стана много трудно и много пъти ми е идвало да си събера багажа, обаче не знам къде искам да отида, защото на много места ми харесва. Преди клонях към Азия, Индия, Тибет. Южна Америка също ми е мечта. Но да отида някъде и да остана – не е това. По-скоро си представям живота в безкрайно пътешествие, да мога да пътувам и нямам нищо против и тук да се връщам. Когато пътуваш, получаваш всичко, от което имаш нужда – така си мисля. Филип: Бих искал да живея в движение. Представям си живота по-скоро в движение. На голям кораб, в който има място за цяла гора и за градина с растения. „Диана за мен е ярък и светъл пример за човек, който си поставя цел и я постига. И понеже и аз съм художник, и тя е художник, аз разбирам работата, която тя прави. Не се опитвам да я разделям на съвременно изкуство или да речем, документално кино, или проучване със задълбочаване от гледна точка на художника“, споделя Филип. Съвсем скоро ще започне новият сезон за морския клуб и за отбора на Филип. Екипът търси финансиране, за да продължи да съществува това ветроходно приключение и за да стане достъпно за повече хора. А аз бих искала да не е толкова трудно и за всеки свободен човек – каквито са Диана и Филип – да има топло и вълнуващо място под слънцето.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_648758.html

Свързани новини: