Статията е дело на българската архитектурна група WhAT Association, съставена от Анета Василева, Жана Стоилова, Николай Ангелов и Христо Говедаров. Публикуваме я с разрешение на авторите. Оригинала можете да видите на сайта им тук.

По-късно, докато седеше на своя балкон и ядеше кучето, доктор Робърт Лейнг размишляваше върху необичайните събития, случили се в огромната жилищна сграда през последните три месеца. Сега, когато всичко се бе върнало в нормалните си релси, го учудваше как без някакво очевидно начало, без повратна точка, животът им бе навлязъл в друго, зловещо измерение. Със своите четирийсет етажа и хиляда апартамента, супермаркет и плувни басейни, банка и начално училище – всички те на практика изгубени в небесата – небостъргачът предлагаше предостатъчно възможности за конфронтация и насилие. Собственият му апартамент, гарсониера на 25-ия етаж, бе последното място, което Лейнг би посочил като арена за начало на схватките. След своя развод той бе купил тази безбожно скъпа килийка, свряна почти наслуки в извисилата се като планина фасада, специално с цел да намери мир, покой и анонимност. Затова бе странно, че въпреки всичките му усилия да се отдели от своите две хиляди съседи с техните тривиални ядове и разпри, съставляващи целия им социален живот, първото по-значимо събитие се бе състояло именно тук, на този балкон, където сега той клечеше край огъня от телефонни указатели и похапваше от печената задна четвъртина на немската овчарка, преди да се отправи за лекцията си в медицинския факултет.
Из „Небостъргач“, Дж. Г. Балард. Издателство Colibri

Страстната седмица отмина, но страстите около новия софийски небостъргач Парадайс тауър — не. Усещането е, че всичко вече е казано. В социалните мрежи се споделят статии, статуси и подписки, интервютата в сутрешните блокове са в разгара си, в професионалните гилдии се оформят лагери. И така трябва да бъде — по въпроса за софийските небостъргачи трябва да се говори още много и редовно. Защото Великден може и да е отминал, но тауърът ще стои дълги години на софийския небосклон. И няма да е сам.

Предисторията накратко

През 2016 г. проектът за нов работен устройствен план (РУП), който да позволи изграждането на 215-метрова кула до мол “Парадайс” в софийския квартал Лозенец, пристига за подпис на бюрото на новия главен архитект на София Здравко Здравков. Височината е базирана на вратичка в чл. 27, ал. 3 от ЗУТ и по-точно на тълкуването му от един заместник-министър преди 10 години, че имот, който граничи с 3 или повече улици може да бъде застрояван неограничено в плътност и височина, независимо какво предписва устройствения план на София. Този т.нар. “казус НИКМИ” даде зелена светлина на първите високи чудовища в софийското небе — трите небостъргача до НДК, и отвори кутията на Пандора за всички останали.

Проектът за “Парадайс тауър” е връщан за преработка неколкократно.

През декември 2016 г. Общинският експертен съвет по устройство на територията изисква обосновка на височината, силуета и трафика, който би генерирала такава сграда на това място. През януари проектантите представят исканото и експертният съвет пуска проекта.

На 22 февруари проектът минава без особени проблеми през Комисията по градоустройство към СОС (8 гласа за и 3 против) и е включен като точка в дневния ред на заседанието на общинския съвет от 23 февруари. Вследствие на острата реакция на няколко общински съветници срещу бъдещия небостъргач, точката отпада от дневния ред. Изборите естествено отлагат спорния казус, който обаче се завръща в дневния ред веднага след приключването им.

На 6 април, в рамките на едно бурно заседание на СОС, проектът е одобрен с гласовете на ГЕРБ, ВМРО и Атака. (Това заседание заслужава отделна статия, роман или поне фейлетон. В рамките на 3 часа, докато ядат солети, надвикват се и цъкат във Facebook, общинските съветници гласуват 67 (!) точки, включително референдума за Младост, съдбата на няколко важни културни проекта, ремонтирането на съблекалните на стадиона в село Негован, финансирането на нови спортни площадки в село Кътина и село Кубратово и… небостъргача “Парадайс тауър” в Лозенец. Записът от заседанието си струва всяка една минута, а обществото ни дължи много на общинския съветник Иво Божков, който излъчва наживо и нагледно ни демонстрира що е то демократична прозрачност и как тя трябва да се прилага у нас).

Сега, преди да кажем защо този небостъргач е проблем, трябва да си отговорим на няколко въвеждащи въпроса.

Защо по света се строят небостъргачи?

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Защо днес те НЕ са символ на прогреса?

И накрая:

Защо в България се строят небостъргачи?

И готова ли е София за небостъргачи?

Защо по света се строят небостъргачи?

В архитектурния свят сме свикнали да приемаме небостъргачите за триумф на строителната мисъл над ограниченията. Небостъргачите демонстрират, че човекът е способен да измисли конструкция, която да преодолее възможното, да предизвика природните сили, да стигне небето и, за разлика от Вавилонската кула, да оцелее за дълго.

Съвременният небостъргач става възможен в края на ХIХ в. благодарение на две технологични открития: металната конструкция и асансьорът. И се превръща в манифест на капитала, който изстисква максимума от едно парче земя.

И тогава, и сега небостъргачите се строят по три основни причини:

От необходимост. Защото няма достатъчно място и/или земята е скъпа (Манхатън, Япония, Хонг Конг)

От амбиция. Защото трябва да се направи невиждана досега сграда, която да вдъхнови, възмути, предизвика, но във всички случаи да развълнува света

От комплекс за малоценност. Защото трябва да се направи поредната най-висока сграда, която да покаже, че и ти си по нещо най- на света (Азия, Близкия изток)

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Независимо от горните неособено благородни причини, небостъргачите за дълго бяха символ на прогреса. Те предлагаха утопичен урбанистичен модел за вертикален град, град на бъдещето, който да събира в себе си всички функции, необходими на съвременния човек. Тази утопия бе в унисон с бурното технологично развитие на ХХ в., когато нищо не беше невъзможно и човечеството беше заето да завладява Космоса, да преодолява скоростта на звука с пътнически самолети, да мечтае за Plug-in Cities, Walking Cities и Clusters in the Air.

А когато в играта влиза и свободният пазар, небостъргачите започнаха да доминират небето в центровете на повечето големи градове по света. За добро или лошо.

Защо обаче днес небостъргачите не са символ на прогреса?

Всички високи сгради по света си приличат. В огромната си част те са безадресни кутии с най-разнообразна форма, които често нямат нищо общо с характера на града, в който се намират. Отделно, хората постепенно се умориха от утопични мечти. Идеалният град на бъдещето, в който всичко е възможно в една висока мегаструктура, се превръща в ужасяваща антиутопия, която никой не иска. Хората си искат павираните улички, редиците стари къщи, парковете, назъбения силует с църковни кули, малките площадчета, човешкия мащаб.

Днес истински прогресивната архитектура е онази, която им дава точно това – усещането за нормален живот. А истински успешният предприемач е онзи, който печели не от високи кули с неприлична форма, а от хоризонтални структури с богата и обмислена функция, които безконфликтно се вплитат в съществуващия град, без да го доминират или задушават.

И сега въпросът е:

Защо в София тепърва започват да се строят небостъргачи?

Честно, ние нямаме отговор на този въпрос. В София и около нея място очевидно има достатъчно. Земята не е скъпа (в сравнение с Манхатън или Токио). Шансът да построим най-високата сграда в света е пренебрежимо малък, а вероятността това да бъде невиждано архитектурно постижение клони към нула (и построените досега у нас небостъргачи го доказват).

Единственият възможен отговор е убийствено прозаичен – извличане на максимална печалба от минимален терен. Чак ни е срам да го напишем.

Всъщност така е било още в зората на небостъргачите, в развиваща се Америка в началото на ХХ век. После градските управи, под натиска на обществото, налагат редица правила с цел високите сгради да не пречат на нормалния градски живот.

През последните 15 години Лондон например въвежда поредица от мерки за контрол върху новостроящите се небостъргачи. Коридорите със защитени гледки са важна част от тях. Те ограничават разполагането на високи сгради на пътя на гледката от и към ключови за града забележителности като St Paul’s Cathedral, Tower of London, редица монументи.

Това обаче не помага особено на града. Днес английските архитекти с раздразнение наричат Лондон новия Дубай.

Кое не е решение на проблема с небостъргачите в София

Циркулират две основни групи от вероятни решения.

Първото твърди: небостъргачите се появяват на местата в София, където устройственият план на града е предвидил вторични градски центрове. Всичко е въпрос на градоустройство. Моделите, които виждате, са само разрешен застроен обем, може да не се застрои целият, може да поканим някой готин архитект да направи супер як небостъргач (примерно в Лозенец, в дупката до мола).

Вторични градски центрове обаче могат да се правят не само вертикално, това първо. И второ, шансът да получим висока сграда с хубава архитектура, дори и от стархитект, си е руска рулетка. Може да се окажем със сграда-икона, а може и да изхарчим много пари за пълен провал.

Другото решение твърди: Инвеститорите във високи сгради трябва да си платят по-високата социална цена. Трябва да плащат по-големи такси, трябва да предвидят обществено достъпни зони, трябва да облагородят средата около себе си, трябва да отделят в сградите място за детски градини, библиотеки и прочие.

Това се практикува в другия свят, действително (макар сп. “Ню Йоркър” често да излиза с подигравателни статии колко формално поредният инвеститор е отделил 500 кв м за недоослънчени общински жилища с ужасен отделен вход като за хора втора ръка). Има по-голям проблем обаче. Колкото и висока социална цена да е платена, тя ще облагодетелства много малка част от жителите на града. Останалите ще трябва да се примирят с (нескопосания) силует на поредния небостъргач пред прозорците си и да преглътнат поредната транспортна тапа в София.

Кое би могло да бъде решение

Първият вариант е създаване на система от защитени гледки (по примера на горепоказаните protected views в Лондон, Сан Франциско и др.) и правила колко и къде могат да се появяват високи сгради в София. Това автоматично води до ревизиране на зоните с неограничено по височина строителство от действащия устройствен план на града.

Вторият вариант е да се прецени дали София изобщо е готова за небостъргачи и имат ли те място в града ни. Какви са капиталите, които идват с тях, и доколко са ключови за икономическото развитие на града. София е град със собствен характер и, да си го признаем, без особена култура на високите сгради. Да я обсипем рязко с небостъргачи без наличието на градоустройствен и инфраструктурен капацитет, който да ги поеме, е като да пуснем шанхайски космати раци в Темза (по сравнението на един английски журналист). Ще изядат всички местни видове без остатък.

За финал

Tози финал не е оптимистичен. Съсипващо циничен е фактът, че Столична община сключи договор с датския урбанист и радетел за “човешки” градове Ян Гел, приветства с възторг неговите експерти в края на март и само една седмица по-късно гласува с мнозинство подробен устройствен план, с който разреши най-високия досега небостъргач в София. Наясно сме, че всичко е “законосъобразно” и администрацията в НАГ е нямала законен начин да спре тази строителна инициатива.

Но някой трябва ясно и отчетливо да каже кога един (лобистки) закон работи за града и кога за нечии съмнителни интереси. Една от добрите инициативи на новия главен архитект се нарича Визия за дългосрочно развитие на София. Искрено се надяваме, че тази Визия не е пореден трик за “приласкаване” на критиците на Общината и тяхното укротяване в комитети и анонимни работни групи. Защото именно Визията трябва да зададе правилата, по които ще се развива градът ни през идните десетки години. И това неминуемо включва глава за небостъргачите.

Само да припомним. Ян Гел не е против небостъргачите в южната част на София. Ян Гел е против небостъргачите въобще.