Политическият икономист Бенджамин Фрийдман някога сравни модерното западно общество със стабилен велосипед, чийто колела продължават да се въртят в резултат на икономическия растеж. Ако движението напред се забави или спре, стълбовете на нашето общество - демокрацията, свободата на личността, социалната търпимост и други, ще започнат да се разклащат. Нашият свят ще се превърне във все по-грозно място, характеризиращо се с борба за ограничени ресурси и отхвърляне на всички извън нашето непосредствено обкръжение. Ако не намерим начин да приведем отново колелата в движение, ние в крайна сметка ще се изправим пред пълен крах на обществото.

 

 

 

Такива колапси са настъпвали многократно в човешката история и никоя цивилизация, без значение колко велика на вид, не е недосегаема от слабостите, които могат да доведат до края на едно общество. Независимо от това колко добре вървят нещата в настоящия момент, ситуацията винаги може да се промени. Като оставим настрана събитията, които слагат край на видовете, като удар на астероиди, ядрена зима или смъртоносна пандемия, историята ни показва, че обикновено това са множество фактори, които допринасят за разрухата. Какви са те и кои вече са започнали да се проявяват? Не е изненадващо, че човечеството понастоящем е поело по един неустойчив и несигурен път - но колко сме близо до критичния момент, от който няма връщане назад?

 

 

 

 

 

 

 

Южноафриканска полицейска кола е запалена след протестите срещу неравенството през 2016 г. (Снимка: Getty Images)

 

 

 

Макар че е невъзможно бъдещето да се предскаже със сигурност, математиката, науката и историята могат да ни подскажат какви са перспективите пред западните общества за дългосрочното им съществуване.

 

 

 

Сафа Мотешарей, учен от университета в Мериленд, използва компютърни модели, за да придобие по-задълбочено разбиране относно механизмите, които могат да доведат до устойчивост или разруха на местно или глобално ниво. Според констатациите, публикувани през 2014 г. от Мотешарей и колегите му, има два фактора, които са от значение: екологично напрежение и икономическа стратификация. Екологичната категория е по-широкоразпространеният и признат път към възможната гибел, особено по отношение на изчерпването на природните ресурси като подземни води, почва, рибарство и гори - всичко това може да се влоши от изменението на климата.

 

 

 

От друга страна, фактът, че икономическата стратификация сама по себе си може да доведе до колапс, се оказва по-голяма изненада за Мотешарей и неговите колеги. При този сценарий елитите тласкат обществото към нестабилност и евентуален крах, натрупвайки огромни количества богатство и ресурси и оставяйки малко или нищо на обикновените хора, които са значително повече, но ги издържат с труда си.

 

 

 

В крайна сметка, тъй като отредената за тях част от богатството не е достатъчна, работническата класа претърпява срив, последван от крах на елитите поради липсата на работна сила. Неравенствата, които наблюдаваме днес в рамките на отделните държави и между тях самите, вече говорят за такива несъответствия. Така например, 10% от най-богатите в световен мащаб са отговорни за почти толкова общи емисии на парникови газове, колкото останалите 90%, взети заедно. Също така около половината от населението на света живее с по-малко от 3 щатски долара на ден.

 

 

 

И в двата сценария моделите определят един капацитет на натоварване – общ брой население, което ресурсите на определена околна среда могат да задоволят в дългосрочен план. Ако капацитетът на натоварване е прекалено надвишен, крахът става неизбежен. Тази участ обаче може да бъде избегната. „Ако ние вземем рационални решения за редуциране на факторите, като например неравенството, експлозивното нарстване на населението, скоростта, с която изчерпваме природните ресурси и замърсяваме (все напълно изпълними неща), тогава можем да избегнем колапса и да се стабилизираме на една устойчива траектория“, казва Мотешарей и допълва: „Но ние не можем да чакаме прекалено дълго да вземем тези решения.“

 

 

 

 

 

 

 

Един от най-важните уроци от падението на Рим е, че комплексността има цена (Снимка: Getty Images)

 

 

 

За съжаление някои експерти смятат, че такива трудни решения надхвърлят нашите политически и психологически способности. „Светът няма да реши проблема с климата през този век, защото в краткосрочен план е по-скъпо проблемът да се реши, отколкото просто да продължиш да действаш както обикновено“, казва Йорген Рандерс, професор емеритус по стратегия за климата в Норвежкото бизнес училище и автор на „2052: Глобална прогноза за следващите четиридесет години“. „Проблемът с климата ще се влошава още повече, защото няма да можем да изпълним това, което обещахме в Парижкото споразумение и другаде“.

 

 

 

Макар и това да е проблем за всички нас, най-бедните в света първи ще почувстват последиците от разрухата. Всъщност някои нации вече играят ролята на канарчета във въгледобивна мина относно проблемите, които в крайна сметка могат да разкъсат по-богатите държави. В Сирия, например, имаше изключително високи нива на плодовитост за определено време, което поддържаше бързото нарастване на населението.

 

 

 

Тежката суша в периода 2006-2010 г., вероятно повлияна в отрицателна насока от изменението на климата, предизвикано от човека, в съчетание с недостига на подпочвени води, парализира селскостопанското производство. Тази криза направи голям брой хора (особено млади мъже) безработни, недоволни и отчаяни. Много от тях заприиждаха в градските центрове, което предизвика затруднения за ограничените ресурси и услуги там. Съществуващото отпреди етническо напрежение нарастна, създавайки благоприятна почва за насилие и конфликти. Освен това лошото управление, включително неолибералните политики, които елиминираха субсидиите за вода в периода на сушата, тласна страната към гражданска война през 2011 г. и я избута в колапс.

 

 

 

В случая със Сирия (както и с толкова много други обществени колапси в историята) за това допринесе не само един, а множество от фактори, казва Томас Хоумър-Диксън, председател на глобалните системи в училище за международни отношения „Балсили“ във Ватерло, Канада и автор на „The Upside of Down“. Хоумър-Диксън нарича тези комбинирани сили тектонски напрежения поради начина, по който те полека се натрупват и след това внезапно избухват, претоварвайки всички стабилизиращи механизми, които иначе държат обществото под контрол.

 

 

 

Хоумър-Диксън казва, че извън сирийския случай, още един признак, че навлизаме в опасната зона, е все по-често прояваващото се явление на т.нар. от експертите ​​„нелинейност“ или внезапни неочаквани промени в световния ред, като например икономическата криза през 2008 г., появата на ДАЕШ, Брекзит или избирането на Доналд Тръмп.

 

 

 

 

 

 

 

Някои цивилизации просто изчезват – превръщайки се в исторически факти не с взрив, а с хленч (Снимка: iStock)

 

 

 

Миналото също може да подскаже как ще се развие бъдещето. Вземете например възхода и падението на Римската империя. До края на 100 г. пр. Хр. римляните се разпространили отвъд Средиземно море до места, най-леснодостъпни по море. Трябвало е да спрат там, но нещата вървяли добре и те решили да се разширят откъм нови граници по суша. Ако превозът по море бил икономичен, сухопътният превоз обаче бил бавен и скъп. През цялото време те надхвърляли възможностите си и увеличавали разходите си.

 

 

 

Империята успяла да остане стабилна през следващите векове, но последиците от разпиляването на усилията им в различни посоки ги застигнали през 3-ти век, през който бушували гражданска война и инвазии. Империята се опитала да запази основните си земи, въпреки че армията усвоила напълно бюджета си, а инфлацията се покачвала все повече, след като управлението девалвирало сребърната си валута в опит да покрие нарастващите си разходи. Макар че някои учени посочват за началото на краха 410 година, когато нахлуващите вестготи плячкосвали в столицата, това драматично събитие станало възможно благодарение на спираловидния упадък, продължил повече от век.

 

 

 

Според Джоузеф Тейнтър, професор по околна среда и общество в държавния университет в Юта и автор на „The Collapse of Complex Societies“, един от най-важните уроци от падението на Рим е, че комплексността има цена. Както е посочено в законите на термодинамиката, изисква се енергия, за да се поддържа всяка система в комплексно, подредено състояние, а човешкото общество не е изключение. Към 3-ти век Рим все повече добавял нови неща - двойно по-голяма армия, кавалерия, подразделени провинции, всяка от които се нуждаела от собствени бюрокрации, съдилища и отбрана, само за да запази статуквото си и да се предпази от връщане назад. В крайна сметка Рим вече не можел да си позволи да окуражава тези повишени комплексности. Фискалната слабост, а не войната, унищожила Империята.

 

 

 

Засега съвременните западни общества до голяма степен успяват да отложат подобни сривове посредством изкопаеми горива и индустриални технологии - хидравличното разбиване се появи през 2008 г., точно навреме, за да компенсира покачващите се цени на петрола. Тайнтър подозира, че това не винаги ще бъде така. „Представете си разходите, ако трябва да построим морски диги около Манхатън, само за да се предпазим от бури и нарастващи приливи“, казва той. В крайна сметка, инвестирането в комплексност, като стратегия за разрешаване на проблеми, достига до точка на намаляваща възвращаемост, което води до фалит и уязвимост на фискалната система. „Освен ако не намерим начин да платим за комплексността, както правеха нашите прадеди, когато все повече използваха изкопаеми горива“, казва той.

 

 

 

 

 

 

 

Протестна група в Аржентина на демонстрация срещу намесата на Съединените щати в кризите в Сирия и Венецуела (Снимка: Getty Images)

 

 

 

Отново правейки паралел с Рим, Хоумър-Диксън прогнозира, че рухването на западните общества ще бъде предшествано от връщане на хора и ресурси обратно към техните същински родни места. Тъй като по-бедните нации продължават да се разпадат в условията на конфликти и природни бедствия, огромни вълни от мигранти ще потекат от неблагополучните региони, търсейки убежище в по-стабилните държави. Западните общества ще реагират с ограничения и дори забрани за имиграция; стени, струващи няколко милиарда долара и дронове и войници, патрулирщи по границите; повишаване на контрола върху това кой и какво влиза; и по-авторитарни, популистки стилове на управление. „Това е един почти имунологичен опит на страните да подкрепят обкръжаващото пространство и да отблъснат натиска“, казва Хоумър-Диксън.

 

 

 

В същото време нарастващото разграничение между богатите и бедните в тези вече уязвими западни държави ще тласне обществото към бъдеща нестабилност отвътре. „До 2050 г. САЩ и Обединеното кралство ще се превърнат в общества, състоящи се от две класи, в които неголям елит ще живее добър живот, а мнозинството ще има понижаващо се благосъстояние“, казва Рандерс. „Това, което ще претърпи провал, е справедливостта.“

 

 

 

Независимо дали в САЩ, Обединеното кралство или другаде, колкото по-неудовлетворени и уплашени стават хората, казва Хоумър-Диксън, толкова по-голяма ще е склонността им да се придържат към идентичността си в групата - било то религиозна, расова или национална. Отрицанието, включително и на появяващата се перспектива за обществен колапс, ще бъде широко разпространено, както и отхвърлянето на факти, основани на доказателства.

 

 

 

Ако хората признаят, че проблемите изобщо съществуват, те ще прехвърлят вината за тези проблеми върху всички извън тяхната група, предизвиквайки негодувание. „Вие създавате психологическите и социалните предпоставки за масово насилие“, казва Хоумър-Диксън. Когато локализираното насилие най-сетне се разрази, или друга държава или група реши да нахлуе в чужда територия, ще бъде трудно да се избегне краха.

 

 

 

Европа, с непосредствената си близост до Африка, сухопътния си мост към Близкия изток и източното си съседство с повече политически нестабилни държави, първа ще почувства този натиск. САЩ вероятно ще издържат по-дълго, тъй като са заобиколени от буфера на океана.

 

 

 

 

 

 

 

Тежката суша в Сирия направи много хора (особено млади мъже) безработни, недоволни и отчаяни, което може да е факторът, довел до гражданска война (Снимка Getty Images)

 

 

 

От друга страна, западните общества може да нямат насилствен, драматичен край. В някои случаи цивилизациите просто изчезват – превръщайки се в исторически факти не с взрив, а с хленч. Британската империя е поела по този път от 1918 г. насам, казва Рандерс, и други западни нации могат да тръгнат по този маршрут. С течение на времето те ще стават все по-маловажни и в отговор на проблемите, водещи до тяхното бавно изчезване, също ясно ще се разграничат от ценностите, които днес толкова много почитат „Западните нации няма да претърпят крах, но безпроблемното функциониране и приятелската природа на западното общество ще изчезнат, защото ще се възцари несправедливост“, твърди Рандерс. „Демократичното, либерално общество ще се провали, докато по-силните правителства, като Китай, ще бъдат победителите“.

 

 

 

Някои от тези прогнози и ранните предупредителни знаци би трябвало да звучат познати, точно защото те вече са в ход. Въпреки че Хоумър-Диксън не е изненадан от последните събития в света (той прогнозира някои от тях в своята книга през 2006 г.), той не е очаквал подобно развитие на нещата да се случи преди средата на 2020-те години.

 

 

 

Западната цивилизация обаче не е загубена кауза. Използвайки разума и науката при вземането на решения, съчетани със забележително лидерство и изключителна добра воля, човешкото общество може да прогресира към още по-високи нива на благополучие и развитие, казва Хоумър-Диксън. Дори когато сме изложени на предстоящия натиск от промените в климата, нарастването на населението и намаляването на енергийните добиви, ние можем да поддържаме нашите общества и да ги подобряваме. Но това изисква да устоим на напълно естественото желание да станем по-малко отзивчиви, по-малко щедри и по-малко разсъждаващи, когато сме изправени пред такъв огромен натиск. „Въпросът е как можем да запазим някакъв човешки облик, докато преминаваме през тези промени?“, казва Хоумър-Диксън.