„Дворцовият преврат срещу Тодор Живков” е заглавието на най-новата книга на историка проф. Недю Недев. Той е автор на редица изследвания на историческа и политическа тематика, а написаното от него е плод на задълбочени проучвания, съчетани с умело изложение на фактите. На голям читателски интерес се радват книгите му „Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време”, „Българското масонство (1807-2007 г.), „Цар Борис ІІІ. Дворецът и тайният кабинет”, „Времена и герои”, “Александър Цанков”. За книгите си проф. Недев споделя, че са изградени върху уникален изворов материал, в което всъщност е и изключително високата им стойност и непреходност. Такъв е и неговият анализ за преврата срещу Тато, който дава отговори на въпросите кой създаде операцията по свалянето на държавния глава, както и каква е истината за ролите на Кремъл и САЩ. В навечерието на 105-ата годишнина от рождението на Живков „Телеграф” публикува откъс от книгата на проф. Недев.

 

Живков предприема на 22 ноември 1988 г. изпреварващ ход. Писмено си подава оставката. Свиква Политбюро и поставя въпроса за своето освобождаване. Постъпката му е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Знае, че оставката няма да бъде приета, но иска да се застрахова, да не изостане. Важното е да не изпусне инициативата. Цял живот е на гребена на вълната. Обкръжението разбира играта, хора като Милко Балев и Гриша Филипов дават тон. Един през друг го обсипват с хвалебствия. Но едно е да говори за оставка, друго е да я подаде писмено. Очевидно нещо го е накарало да се реши на такъв ход.

Че е театър – театър е. Но в метафората има важни неща. В Източния блок и в Москва се извършват големи промени. Чистката взема обемни размери. Отстранени са ветераните Громико и Лигачов, отстранен е дългогодишният посланик на САЩ Добринин, министърът на културата Демичев и стотици други. На 15 септември 1988 г. Михаил Горбачов е избран за президент на СССР. Той „връхлетя в нашия живот като комета”, ще напише по-късно Д. Волгогонов.

Промените засягат съюзните републики и съюзническите държави. Ръководствата на Полша, Чехословакия и Унгария са обновени. Живков чувства, че трябва нещо да направи, и разиграва комедията с оставката. След това кани Шарапов в родопския резерват „Карамуш”, ловуват, отдъхват и четат стенограмата от заседанието. Шарапов слуша, мълчи, държи се коректно. Месец-два преди това Горбачов е разкритикувал фантасмагорията на Живков за превръщането на България в мини Германия или мини Япония.

По-късно журналистите притискат Шарапов: „Каза ли ви Живков по време на тази среща, че възнамерява да си подаде оставката?

И преди Тодор Живков говореше, че не възнамерява с всички сили да се държи на мястото си, че преди година си е подал оставката, но тогава тя не бе приета. И сега говореше, че е готов да си подаде оставката, но го тревожи как ще продължат по-нататък събитията. Той предполагаше, че не трябва така бързо да си отиде, както всъщност беше нужно. Имаше определени колебания. Но, струва ми се, че главното в неговите разсъждения бе, че той бе разбрал – ако става дума за дълбоки реформи - че са нужни големи промени в самото ръководство. А това бе свързано с положението на самия Тодор Живков, заемащ най-важните партийни и държавни постове.”

 

Въпреки гощавките и лова съветският представител остава непреклонен. Той връчва справка на КГБ, че Огнян Дойнов е взел подкуп от Иран при сключване на търговска сделка. Това е потвърждение на обвинението, че под формата на модернизация обкръжението се обогатява. Живков извиква Дойнов и му показва писмото. „Не вярвам, зная, че е шантаж, но няма как да отговорим. Засяга се честта на Политбюро. Извинявай, ама трябва да си подадеш оставката!” Искането е изпълнено, показана е вярност към дружбата. Пред лицето на приближаващата опасност Живков решава се подсигури добре. От половин година, откакто е отстранен Чудомир Александров, генералният търси втори човек. Не измисля нищо освен прегрупиране във висшия ешелон. На 13 и 14 декември 1988 г. е свикван пленум. След Чудомир Александров и Стоян Михайлов са отстранени Огнян Дойнов и Стоян Марков. Привлечени са нови хора. 39-годишният Петко Данчев, роден в Правец, е издигнат за кандидат-член на Политбюро. Проявил се е като директор на Химическия комбинат в Ботевград. От 1986 г. е председател на Асоциация „Биотехника” в Пловдив. Най-важното решение на декемврийския пленум е намирането на втори човек. След отстраняването на Александров заседанията на Секретариата се водят от Йордан Йотов. За член на Политбюро и секретар на ЦК е избран Димитър Стоянов, който от 15 години е министър на вътрешните работи. Той за разлика от военния министър е показал безусловна преданост. Възложено му е да отговаря за работата на Секретариата. Отличителното му качество е верността. Живков не се излъгва.

 

Джуров се противопоставя

Човек търпи поражение, когато срещу него поставят собствените му изобретения. На 25 май 1989 г. печатът съобщава, че е договорена среща между Горбачов и Живков. На 1 юни „Правда” излиза с информация, че срещата се отлага. Това е обмислен ход. Моментът е тежък, България е обвинена в етническо прочистване. Изселническата вълна на турскоезичното население набира скорост и се надига като вълнолом. Горбачов дава да се разбере, че не иска да се ангажира.

След протакане и допълнителни консултации

все пак на 23 юни 1989 г. среща има. В българското съобщение са дават суперлативни клишета за единството на възгледите. Политбюро на ЦК на БКП изразява задоволство от готовността на другаря Михаил Горбачов да посети нашата страна по покана на другаря Тодор Живков. Дали има договореност, не знаем. Живков разпространява писмо до партийните организации, с което внушава, че има подкрепата на КПСС. Това не отговаря на истината.

Планът за отстраняването му вече е задействан, а той използва стари шаблони. Генералния изчаква КПСС да публикува на 30 юни съобщение за срещата и предприема поредната кардинална реорганизация. Назначава сина си Владимир за завеждащ отдел „Култура” на ЦК, което значи да ръководи интелигенцията. Това не е просто семейственост, а предизвикателство към взривоопасното напрежение. По традиция Първия демонстрира сила.

Станка Шопова, бивш първи секретар на ЦК на Комсомола, става завеждащ отдел „Пропаганда и агитация”, а Генчо Арабаджиев, баща на Румяна Бъчварова, е назначен за завеждащ „Средства за масова информация”. Така е сменен основният екип, който ръководи културната и идеологическата сфера. Георги Йорданов е освободен като председател на Комитета за култура. Създаден е нов Национален съвет за образование, наука и култура. За негов председател е назначен проф. Александър Фол, който бе един от най-доверените хора на Людмила Живкова. Петко Данчев е издигнат за първи заместник-председател на Министерския съвет. На него е поверено ръководството на икономиката, а на Стоян Овчаров – новата фирмена организация. Акад. Илчо Димитров е освободен от длъжността министър в Министерството на просветата. Тези промени са обсъдени и утвърдени от Политбюро на 4 юли 1989 г. На заседанието става инцидент. Добри Джуров, който много пъти е показвал трезвост и здравомислие, сега открито се обявява против назначаването на сина на Живков за завеждащ отдел „Култура”. Йордан Йотов по-късно дава следното обяснение: „Когато предложих др. Владимир Живков за ръководител на този отдел в Политбюро, др. Добри Джуров възрази категорично. И тъй като др. Живков в този момент не беше в заседателната зала, той ме помоли да му предам, че категорично възразява срещу това предложение. Аз направих това, но, както разбрахте, то не беше взето под внимание.” Тази категоричност свидетелства, че Джуров е решил да се противопостави на самовластието на Живков. Генералният не подценява постъпката му, но решава да изчака. Той се надява, че с приближаването на предстоящия партиен конгрес ще съумее да извърши кадрова трансформация, която ще засегне не само Джуров, но и хора като Андрей Луканов, Петър Младенов, Георги Атанасов. Сега се прави на хрисим, мълчи и не реагира. С Джуров по това време е разговаряно. Вероятно това е сторил Шарапов, разчитайки на предаността му към Съветския съюз и на почтеното му поведение. Важното е, че той по собствен път стига до убеждението, че с личната власт трябва да се свърши. Разбира, че са необходими реформи. Във висшите кръгове изказването му прави впечатление. То укрепва позициите на опонентите. Джуров е прав и за друго. Откритото противопоставяне го пречиства морално. Това разграничаване му дава нравствено основание за по-сетнешните действия.

Решение за действие

Началото на акцията за отстраняване на Живков поставят Петър Младенов и Андрей Луканов. Денят е неделя, 30 април 1989 г. Мястото – село Мала Църква, Самоковско, вилата на Андрей. Двамата са със семействата си и по традиция отиват за гъби. Закътани в дебрите на Рила, обсъждат положението и решават, че е дошло време за действие. Акцията има логическа връзка със събитие, станало в Москва. Пет дни преди това, на 25 април, Горбачов провежда пленум, който прави генералната чистка на старата генерация. Разбира се, нещата се вършат модерно, както изисква перестроечният курс. Сто души „по своя инициатива” подават прошение до ЦК на КПСС да бъдат освободени и пенсионирани. На техните места са кооптирани нови хора. Като се има предвид, че ХХVІІ конгрес на КПСС през февруари 1986 г. вече е сменил 55% от членовете на ЦК, можем да си представим в какви мащаби се разместват ръководните пластове. В заключителното си слово Михаил Горбачов заявява, че пленумът е „крупно политическо събитие”.

В подобна атмосфера се подема начинанието в България. Дали е самоинициатива? Трудно е да се отговори категорично на този въпрос. Но едно е безспорно: Младенов и Луканов решават да започнат действие за отстраняването на генералния секретар. Двамата са много близки. Заедно учат в Москва. Когато Андрей се жени за Лили Герасимова, Младенов им става кум. Луканов признава Младенов за старши и без колебание го приема за ръководител. Макар да съзнавах, че въпросът ми е нетактичен, все пак попитах Петър Младенов как е бил направен неговият избор? „Ситуацията бе сложна, висшият ешелон бе внимателно селекциониран, а част от него – дискредитиран. Имаше кандидати за власт, но нямаше желаещи да свалят Живков. Хората го познаваха добре и се страхуваха от него. Акцията можеше да се извърши в рамките на Политбюро. Андрей не беше член и ветераните нямаше да приемат избирането му за генерален секретар за нормално. Моето положение бе по-друго. Обстоятелството, че баща ми е убит като антифашист, че повече от 10 години бях член на Политбюро и от 18 години съм министър, правеше избора ми естествен. Недейте да мислите, че съм проявявал амбиции, властта със своята отговорност винаги ми е тежала. Зная, че имам опоненти и критици, но с оставката си като президент мисля, че показах, че не съм се стремил към властта.” Така отговори Младенов. Тук искам да отбележа, че имах много срещи с Младенов. Останал съм с впечатление, че той не е сантиментален, нито фамилиарен, но е честна натура, политик неинтригант, а човек почтен, бих казал и прям. Мисълта и душевността му са останали ведри и сърдечни. Представям си колко много го е мачкал безогледният Живков. Но събитията се развиват така, че Митко Григоров, Борис Велчев, Станко Тодоров и Чудомир Александров падат, а Петър Младенов остава.

 

Протекцията от Москва в лицето на Громико и другите велможи го спасява

Срещите, които имах, ставаха или в апартамента му на ул. „Велико Търново”, или в къщата, която той купи в селото на Димитър Жулев – Церово, Пазарджишко. Когато исках да го посетя, предварително се обаждах по телефона и той даваше съгласие, а превоз ми осигуряваше Гиньо Ганев, който се отнасяше към него с уважение. Пътувах два пъти до това село. Къщата бе двуетажна и солидна, дворът – голям и заграден с доста висок дувар. Говорихме с часове. Диалогът бе откровен и без умисъл за фракционност или някаква изгода. Младенов отговаряше на въпросите подробно, разказваше как е организиран превратът срещу Живков. Като министър на външните работи той бе почувствал силата на западната цивилизация и разбираше, че личният режим на Живков повече не може да издържи. Правело ми е впечатление, че при двата инфаркта, които получава, той заминава на лечение и операция в САЩ и даваше да се разбере, че поддържа контакт с американските лекари, които са го лекували.

Един от разговорите, които водехме, засягаше отношението към Русия. Това бе по времето на Горбачов и Елцин. Младенов заяви, че сега помощ от тях не може да очакваме и те не могат с нищо да ни защитят. Трябва да търсим партньорство със Запада. Това не означаваше загърбване на Русия, а отчиташе, така да се каже, опортюнизма на Горбачов. Това, което извърши Младенов, разруши старата система и откри пътя на демокрацията и ориентирането на България към САЩ и Европа. Българската общественост и досега подценява неговото дело и за особата му се ширят лакърдии, че е алкохолик и дал заповед да дойдат танковете. Това говори негативно не толкова за него, колкото за нашата суровост и нихилистичност. Много пъти съм се питал защо Младенов се увлича и става пристрастен пияч. И понеже съм мнителен, ми хрумват различни хипотези и фантасмагории. Един акъл ми казва, че ако даден функционер не може да се махне директно, защо да не му помогнем с порок и да бъде дискредитиран, па даже и омаскарен. Толкова крайно ми е отношението към личните и тоталитарните режими и съм убеден, че те са способни на всякакво коварство. Разбира се, това не е патент само на тях, не по-малко е вероломството и на квазидемократичните системи. Последния път, когато се видяхме в дома му, на масата имаше кана, пълна догоре със сок от лимон и портокал и той пиеше само от него. След като написах работния вариант, Младенов го прегледа и нанесе върху текста ценни бележки. Затова съм му много благодарен.

Нека се върнем към темата. В Мала Църква е съставен план, който е добре обмислен. Главната идея е да се спечели болшинство в Политбюро. Броят на хората е ограничен. Външни лица не се привличат. Разчита се на техническото съдействие на специалните органи. Когато генералният бъде изолиран, ще се предизвика сблъсък. Диктаторът ще бъде отстранен. Лесно е да се каже да бъде изолиран, но е трудно да се осъществи. Тесният състав на Политбюро, който е най-висшият орган, стои зад него. Това са членовете на Политбюро и секретари на ЦК: Милко Балев, Димитър Стоянов, Гриша Филипов, Йордан Йотов. Да се атакува Живков, значи да се елиминират тези хора, а това никак не е просто. Живков има в ЦК и Министерския съвет верни кадри. Двамата опоненти си дават сметка, че е необходима борба, защото Живков няма намерение да слиза от сцената. Годините му са много, но той е силен, енергичен и изглежда, че държи всичко в ръцете си. Налице са сведения, че Начо Папазов е в течение на плана. За него споменахме, че е председател на Контролно-ревизионната комисия. Той поддържа връзка с Виктор Шарапов, улеснен от факта, че е председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Вън от подозрение, необезпокояван, той е активен и разговаря с някои от членовете на Политбюро. Планът едва ли е бил писан, но е ясно, че е грижливо подготвен интелигентно изпълнен. Той предизвика интерес едновременно като апаратна операция и концептуално начинание. В него се предвиждат мащабни реформи, без да има яснота накъде вървят нещата. Линията е солидарност с Горбачов, на чиято поддръжка се разчита.

Сензационно

От дистанцията на времето, както казах, някои са склонни да омаловажават това, което замислят двамата реформатори. Начинанието може да се разбере само ако се разглежда в контекста на времето и ако се отчита силата на апарата и мощта на държавната машина, контролирани от генералния секретар. По тези въпроси има многобройни публикации. Разследването на журналиста Тома Томов и спомените на съветския дипломат Валентин Терехов предизвикаха навремето интерес. Въпреки сензационния им характер тяхната познавателна стойност за историческите изследвания е ограничена и неубедителна. Интересно защо Костадин Чакъров, автор на „Вторият етаж”, употребява суперлативи. Според него „Мемоарите” на Терехов са „точен преразказ на тези събития”. Още повече, съвпадали с неговите записки, водени „през последните месеци, седмици, дни, часове и минути”. Йерархичната позиция на личността и нейната роля в събитията са от значение за стойността на мемоарите й. Нито Терехов, нито Чакъров са в центъра на акцията. И двамата може да са записвали външните прояви, но скритите действия не са им известни. Чакъров например не е бил в течение на задкулисната дейност на опонентната група. За да не бъда голословен, ще приведа пример от мемоарите на Терехов: „Бе разработен такъв план: да се покани Живков в Москва, а в същото време някой от съветското ръководство да проведе в София пленум на ЦК на БКП, който ще вземе решение за оставката на Живков”. Като чете тези редове, човек има чувството, че се е върнал 40-50 години назад, но и в Сталиново време нещата се правеха грижливо. Нататък става по-сензационно, но и по-несериозно. Луканов и Терехов се вдигат от Черно море, където съставили плана, и отиват в Пловдив. Защо – не е ясно. Пренощуват в къщата на Министерството на външната търговия. По телефона викат да дойде при тях полковник Алберт Одинцов, помощник на представителя на КГБ в България ген. Владилен Николаевич Фьодоров. „В Пловдив – заключава мемоаристът – заговорът бе окончателно уточнен.” Спирам се на този епизод не защото е мистериозен, а за това, че в него са ангажирани Андрей Луканов и служители на КГБ. Наивно, бих казал, опростено е да мислим, че такъв опитен човек като Луканов ще се захване с примитивни ходове и с подобен талант да сваля Живков. Това начинание не бе персонално, а екипно, то не бе дело на средните звена, а на върха. Смяната е операция, извършена от висшите фактори на БКП (не без значението на ръководители на КПСС), а не от КГБ. Наистина ген. Владилен Фьодоров и шефът на КГБ Крючков знаят за операцията, но те имат помощна, а не ръководна функция. Акцията се командва от Петър Младенов.

Ролята на Горбачов

Когато става дума за ролята на Горбачов, нещата не бива да се опростяват, тъй като за модела на перестройката са характерни друг тип взаимоотношения между комунистическите партии, доста по-различни от времената, когато емисарите на Сталин са осъществявали партийни преврати в чужбина. Георги Атанасов – министър-председател, анализира събитията в публикацията си „Десети ноември: преврат или поврат”. По неговите думи „не може да се подценява... ролята на партията”, обществеността и напиращата като ураган атмосфера. Авторът засяга позицията на Живков и разглежда новата вълна от кадрови размествания, които целят укрепване на неговите позиции: „Промените, които се извършиха в Министерския съвет на 4 юли 1989 г. и в отделите на ЦК на обстановка на задълбочаваща се криза в икономиката, на изолация, в която изпадаше страната по повод на изселническия поток към Турция и политическото напрежение в обществото – такива решения бяха опасни със своите възможни последици”. Промените са направени в отсъствието на Тодор Живков и Петър Младенов, които са в Смолян на среща с дипломатическия корпус. По-късно там отива и Георги Атанасов. От заседанието на 4 юли 1989 г. отсъствали: Пенчо Кубадински, който бил изпратен на посещение в Пхенян. Там се провежда световен младежки фестивал. Ким Ир Сен се обажда на Живков и иска той да отиде, за да осигури престижност на форума. Живков отговаря, че е болен и обещава да изпрати заместника си Димитър Стоянов. Младенов и Атанасов виждат, че приказките за либерализация, демокрация, подмладяване и освежаване са камуфлаж, фразеология. На дело върви старата, консервативна, сталинска практика на лична преданост, самовластие и произвол. Те са изправени пред вековечния въпрос: Какво да се прави? Да мълчат, или да действат? Ситуацията е непоносима, но и променена. Решават да не изпускат момента. По време на приема двамата водят съдбоносен разговор. „Именно по този повод вечерта след споменатите промени двамата с Младенов разговаряхме. Това стана в Смолян, където той замина предварително във връзка с посещението на дипломатическия корпус. Посрещна ме с думите: „Какво става в София? Това, което слушах, ми прилича на преврат”. Разговаряхме до късно през нощта. Изводът ни бе, че обстоятелствата налагат да се предизвика организиран сблъсък в Политбюро и Централния комитет с оглед Тодор Живков да се изведе от ръководството.” За да ръководиш, трябва да те признават. А затова са необходими природни качества. Не казвам, че Младенов е вожд, но сплотеността около него е факт. Георги Атанасов не само го приема, но и лично го предлага. Но трябва и още нещо – екип от съмишленици. Силен е онзи ръководител, който може да го подбере. Обединени, Добри Джуров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Начо Папазов, Пенчо Кубадински и Продан Стоянов са по-силни от Тодор Живков.