От 13 юни до 13 юли 1878 г. се провежда Берлинският конгрес, който завършва със сключването на Берлинския договор. Съществува разбирането, че Великите сили, разбирай Западът – Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция и Италия, “посичат” Санстефанска България с подписването му. Това, според мнозина, става без участието и въпреки желанията на Русия. Формулирана по този начин тезата трябва да потвърди и засили мита за безкористното отношение на империята, оглавявана по това време от Александър Втори, към току-що освободената България. 

Това е популярна пропагандна теза, която далеч не отговаря на историческите факти. Санстефанското примирие е подписано от Русия с ясното разбиране, че краят на процеса няма да се различава съществено от уговореното на Берлинския конгрес, няколко месеца по-късно.

Само няколко месеца след подписването на Берлинския договор пратеник на САЩ в Константинопол е Хорас Мейнард. В свое писмо от 21 октомври 1878 г. (получено в Америка месец по-късно, на 29 ноември) до Държавния секретар Евартс той описва българите като “трезви, благочестиви, чисти, мирни, трудолюбиви и сръчни в занаята си” хора, които, подпомагани от “американските мисионери, създадоха училища и постигнаха значителен напредък в своето образование и начетеност.” Според писмото му българите се стремят към политическа автономия.

Понататък в доклада си Мейнард коментира Берлинския договор:

“…Прочула се със скръбта и кръвта на децата си България е впечатляваща за цивилизования свят. С договора от Сан Стефано тя бе превърната в автономна провинция, принадлежаща към Високата порта, с граници, простиращи се от Дунав до Егейско море и включваща почти цялата територия, на която основната популация е българска, с изключение на плодородния полуостров между Дунав и Черно море, наречен Добруджа, който по свои собствени политически причини Русия взе за себе си.

Берлинският конгрес промени всичко това и всъщност направи още нещо, ограничавайки България между Дунав и плодородната Добруджа на север, Черно море на Изток, Балканите на юг и Сърбия на Запад – дълъг и тесен къс земя, най-малко плодородната, обитавана от този земеделски народ, формирайки още по-ограничена провинция на юг от Балканите, отделена от България с кордон от турски военни постове, поставяйки я под по-големи политически ограничения, която провинция нарекоха Източна Румелия; оставяйки останалата територия, обитавана от тази раса, заедно с Македония и онова, което можеше да остане от Епир и Тесалия, след поправянето на гръцката граница, под пряката администрация на Високата порта.”

Мейнард докладва в САЩ, че  руската армия по това време, месеци след Берлинския договор, все още е окупирала целия регион и няма намерение да се оттегля скоро. Освен безспорния принос за защитата на населението, пратеникът на САЩ в Константинопол коментира влиянието на руската армия сред местното българско население по следния начин: 

“Приятелите на България с болка разбират, че сред селяните с прост и чист семеен живот войската внася шокиращо по размера си пиянство и безнравственост. Освен това, голяма част от българската младеж е отклонена от производствените дейности и е въоръжена като военна сила…”

Руският високопоставен дипломат, историк и публицист Сергей Татишчев коментира Берлинския договор по следния начин: 

“В България обхватът на дейността на руския императорски комисар, назначен за очистване на земята от руските войски, беше ограничена за срок от десет месеца… С прекратяване на военната окупация трябваше да се прекъснат всички връзки, свързващи България с държавата-освободителка, а княжеството да влезе с нас в същите отношения, както и с другите участници в Берлинския конгрес.”

Друга част от описанието на Татишчев свидетелства за дълбокото и целенасочено проникване и влияние на Русия в България, което определено не е в интересите на България и Австро-Унгария и Великобритания:

“Българската армия, не само че беше съхранила органичната си връзка със своята майка – руската армия, но стана нейна съставна част, приемайки в редовете си много руски офицери, унтер-офицери и признаваше властта на военния министър, генерал на руска служба, назначен от господаря император.” 

Русия не се противопоставя нито на свикването на Берлинския конгрес, нито на решенията му, защото той съответства на имперските ѝ интереси. Сключеният след срещата договор не бива да се разглежда извън контекста на тайното Райхщадско споразумение от 26 юни 1876 г., с което се подготвя Руско-турската война от 1877-1878 г., като реванш за загубената Кримска война. Страните се споразумяват да не допуснат създаването на нова “голяма славянска държава”. Постигнатото съгласие между Австро-Унгария и Русия допринася и за решението на Източния въпрос в руската дипломация. То изцяло съответства на интересите на Руската империя в България и на Балканите. 

Особено важен е и един по-малко коментиран факт – тайното споразумение между Великобритания и Русия от 18 май 1878 г. – само месец преди Берлинския конгрес.

То съдържа следните условия:

“Разграничаването на България на юг ще бъде изменено по такъв начин, че тя да бъде отдалечена от Егейско море… Западните граници на България ще бъдат поправени по такъв начин, че от тази провинция да бъде изключено небългарското население. Западните граници на България принципно не трябва да преминават линията, минаваща примерно от Нови пазар [в днешна Сърбия] към Курча Балкан [днешен Серес]... България ще бъде разделена на две провинции, а именно: едната от тях на север от Балкана ще получи политическа автономия при княжеско правителство, а другата, на юг от Балкана, ще получи широка автономия (например, по образец на автономията, съществуваща в английските колонии) с губернатор-християнин, назначен със съгласието на Европа, за срок от 5 до 10 години…”

Решенията на Берлинския конгрес се вземат с участието на Руската империя. Тя присъства като сюзерен в българския обществено-политически живот чак до Съединението. Тайната и явна руска дипломация по отношение на България, видимо от Райхщад, през Сан Стефано, Лондон до Берлин, повдига темата за устойчивия завоевателен интерес на Русия към Балканите и България. 

В Сан Стефано Русия прави голяма заявка – логично действие при пазарлък. В Берлин руската дипломация получава исканото.