Facebook, на който хората отделят по 50 минути дневно, обещава на потребителите си: „Безплатно е и винаги ще бъде безплатно“. Звучи като измама. Но това е само едно от предложенията, които задръстват интернет: потребителите на YouTube, например, поглъщат по 1 милиард часа видео всеки ден. Тези „безплатни обеди“ си имат своята цена – проблемът е да се изчисли колко точно е тя. Това, че потребителите не плащат в брой за много дигитални услуги, освен за достъпа до интернет, затруднява икономистите, които не виждат в това нормални сделки. Икономиката на безплатното е нещо различно.

За разлика от традиционните търговци, фирми като Facebook и Google карат своите потребители да произвеждат стойност. Информацията и снимките, които се качват в социалните мрежи, привличат други потребители. Търсенията в интернет, предпочитанията и харесванията се използват за алгоритми, които да предугаждат какво искат хората.

След като си купил „Манифест на комунистическата партия“, какво ще кажеш и за един „Капиталът“?

Широкото разпространение на безплатните услуги донякъде се дължи на историята. В първите години на интернет потребителите свикнаха да получават нещо срещу нищо. Те си нямат представа колко струват техните данни – след като дигиталните компании имат достъп до милиарди хора, то стойността на данните на един човек е миниатюрна. Всъщност недостигът не е ограничение в дигиталния свят както е във физическия.

Данните са неизчерпаеми и преносът им е супер евтин. През 1993 г. MCI Mail взимаше по 50 цента от хората за първите 500 знака от цифровото съобщение и по още 10 цента за всеки следващи 500 знака. Интернет свали цената до нула. Таксуването няма смисъл, когато крайната цена е толкова ниска.

Потребителите може да не плащат нищо, но компании като Google и Facebook все пак имат постоянни разходи, които трябва да покриват: инженери, сървъри и т.н. За да правят пари, те изстискват клиентите си индиректно, като взимат пари от фирмите, за да поставят подходящата реклама пред очите на потребителите. През второто тримесечие на 2017 г. Facebook са изкарали по $4,65 от всеки от потребителите си, като са обсипвали екрана му с реклами и спонсорирани постове. (За сравнение – само 8 цента са дошли от директно плащане, предимно за купуване на разни неща във видео игрите)

При липсата на цени, за икономистите е много трудно да сметнат какво получават хората в замяна на техните данни. Според някои, то никак не е малко. Изследване на Ерик Бриньолфсон, Феликс Егърс и Авинаш Ганаменени от Масачусетския технологичен институт предложило на група хора определена сума пари, за да се откажат от фейсбук за месец. На базата на отговорите, те изчислили, че средногодишната стойност на потребителя е около 750 долара. Опростена анкета от същото изследване (без предлагане на пари) стига до извода, че хората оценяват безплатните търсачки на около $16 600 годишно, картите на $2 800, а видеото на $900.

Това звучи като прекрасна сделка за потребителя, но създава и проблеми. Да вземем данъците. Професионалистите нямат право да избягват данъците, когато продават своите услуги възмездно. Защо тогава потребителите да не бъдат облагани, когато им се плаща за техните данни под формата на услуги?

Статистиците също се мъчат в този свят без цени. БВП се измерва основно със сделките на пазарни цени. Проучване на Ленърд Накамура от Банката на Федералния резерв във Филаделфия и Джон Самюълс и Рейчъл Соловейчик от Бюрото за икономически анализи използва сумата, похарчена за реклама, за да изчисли приблизително неотчетената продукция и стига до извода, че БВП на САЩ през 2013 г. е на практика с $19 повече от официално обявения.

Защитниците на личната неприкосновеност също са притеснени. Потребителите са много по-благосклонни към „безплатни“ оферти, отколкото към платени, чиято цена е съвсем малко над нулата. Когато Amazon предложи за първи път безплатни доставки до Европа, поръчките нарастнаха – но не и във Франция, където по погрешка фирмата е „хващала“ по 10 цента. Според защитниците на личната неприкосновеност, безплатните оферти поощряват необмислени решения и карат хората да разкриват повече за себе си, отколкото биха направили при други обстоятелства. Изследователите говорят за „парадокса на личната неприкосновеност“ - хората казват, че ги интересува, но действията им не го потвърждават.

Икономиката на „безплатното“ създава проблеми и за антимонополните институции. Доминиращото положение на пазара може да бъде описано като способност за вдигане на цените над нивата, на които биха били при конкурентен пазар. Когато няма цени за сравняване, а изборът е на един клик разстояние, компании като Google изглежда работят в убийствена конкуренция. Да се мисли така, обаче, е наивно. Потребителите са в много по-голяма степен пленени, отколкото предполага ниската цена на преминаването им от една фирма към друга.

Google, например, разполага с дял от 90% при търсенето в интернет в повечето страни в Европейския съюз и Комисията наложи глоба от €2.4 млрд. за това, че компанията дава предимство на своите онлайн магазини пред останалите. Услугите на Google може и да са безплатни, но защитниците на конкуренцията решиха, че пазарната мощ ограничава избора на потребителите. При липса на цени, липсата на конкуренция се проявява по различен начин: изисква се повече информация от потребителите, отколкото те биха искали да предоставят, а в противен случай ги задръстват с реклами.

Няма такова нещо като свободна размяна

Няма единно мнение за това дали икономиката на „безплатното“ се нуждае от регулиране и от какво. В книгата си „Кой притежава бъдещето?“ Джарън Ланиър предполага, че минималното заплащане за полезни данни може да поправи друг проблем – неправилното разпределение на работната сила. Ако фирмите плащаха на хората за полезни данни, вместо да засмукват всички следи, които те оставят в интернет, тогава цените биха подтикнали хората към по-продуктивна онлайн дейност. Други защитават по-строги регулации, които да позволят на хората да плащат за освободена от реклами и профили версия на социалната мрежа. Нито едно от двете не ни очаква скоро, защото всеки от двата варианта би създал други проблеми. Но и в двата случая хората поне ще започнат да пресмятат колко всъщност струва „безплатният“ обяд.

...

Анализът е публикуван в последния брой на списание "The Economist". Преводът е на Клуб Z.