Българският началник като такъв

 

Започва работният ден. Жи Пе-то влиза в голямата зала с компютрите. Всички му се радват. Някои дори тихичко подпяват по гласа на вървежна песен, „Жи пееее“ – подпяват. „Жи Пе-то спира пред всеки трима-четирима души и вдъхновено пита „Как сте, върви ли, има ли някакви грижи“. Ама наистина пита вдъхновено. Сякаш искрено. А у такива като мен – недоверчиви отколешни българи, се вмъква съмнението, че тук има някаква преструвка. Не може пък да е толкова искрен, мърмори то. Съмнението.

Защото Жи Пе-то е началник. Всъщност Жи Пе идва от Жан-Пол. Французин. Началник, не знам дали го споменах. Супервайзер или нещо подобно. Супервизьор по френски.

Наистина е супер това Жи Пе.

Завършил е психология. Което увеличава съмнението. Не е искрен – пак си подхваща то – това е психологически пиниз. Държи се готино, за да накара подчинените да работят.

Но, от друга страна, пък и другите началници – чужденци, които съм имал – елзасец и белгиец, без да са завършили психология, също бяха готини. Значи не е до това кой какво е завършил. Може би е до курсовете. В чуждестранните корпорации всички – и началници, и подчинени, но особено началниците, минават задължително курс по психология. В който им се казва, че и началниците, и служителите трябва да бъдат щастливи, но особено щастливи трябва да бъдат служителите. Защото когато са щастливи, работят по-добре. Служителите.  Изследвано е, правени са проучвания, доказано е. А за да бъдат служителите щастливи, началниците трябва да ги насърчават. Да им казват добри думи. Да ги подкрепят. Да им помагат. Пък ако не се справят – тогава вече може да се освободят от тях. Учтиво и възпитано.

И веднага за българските началници.

Българските началници не казват добри думи на служителите и подчинените си. Работил съм поне на десет места, та знам. Не ги подкрепят. Особено в началото, когато служителите имат нужда тъкмо от подкрепа, българските началници не ги. Поради една явна според мен причина. Те искат служителите им да са нещастни. Обяснението на това нашенско си началническо мировъзрение е българско и просто. Когато хората работят, те са нещастни – „Работа ли е, не ми я хвали“, казваме ние, българите. От което началниците по аристотеловски донякъде правят следната мисловно-разсъдъчна врътка. „Ако се щастливи, значи не работят. И за да работят, трябва да са нещастни.“ Следователно значи българските началници дават всичко от себе си и правят каквото могат, за да бъдат служителите им нещастни. А това те го могат. В това направление ги бива. Тук са изобретателни. Абе истински творци са в това отношение.

В друго не ги бива. Нали се сещате в какво. В работата не ги бива. В началничеството.

И сега ще кажа нещо, което за българските началници ще прозвучи като светотатство. Като оскверняване на най-скъпото, най-милото и най-съкровеното им. Като гавра със светаята светих на височайшото им положение.

В чуждестранните корпорации, или поне в трите, в които работих известно време, началниците работят повече от подчинените си. Повече.

Да, правилно прочетохте. Повече.

Подчинените – как да е, ще намерят начин и време да влязат тайничко в личната си поща, във фейса или в гугъла и да се позабавляват малко в работно време. Да изиграят някоя компютърна игричка примерно. Да пратят съобщение на познати, приятели и гаджета. Началниците не могат да го направят. И не смеят. Те работят.

Знам, че това българските началници няма да го повярват. Подчинените също няма. В световната конспирация ще повярват, в кимтрейлса ще повярват, в рептилиите ще повярват, в триенето на лотарии ще повярват, в зодиите и в гледачките ще повярват, ама в това, че началниците трябва да работят повече от подчинените си – не. Никога.

Че защо съм аз началник, ако ще работя, дълбокоумстват нашенските началници. Че кой ще се пъне да става началник, ако ще работи повече.

За повече пари, би трябвало да бъде отговорът. Не знам колко точно са получавали чуждестранните ми началници, тия работи не се споделят, но предполагам, че поне пет пъти повече от мен. Поне. Но при българските началници нещата стоят малко по на терсене и малко наопаки.

И не че те не искат повече пари. Искат, ех, как искат. Но сякаш за тях има нещо по-важно от парите. Дето викат днешните, имат друг един „приоритет“.

Значимост. Това за тях е по-важното.

Да се види, да се почувства, да се разбере, да се знае, че той, началникът, е началник. Че е главен. Че е отгоре. Че се възвисява над другите. А това няма как да стане чрез повечето пари, които получава, защото дори по нашенско тия работи са вече тайна. Но има други начини да се види, да се почувства и да се разбере кой в едно българско учреждение или предприятие е началник.

Шири се в отделна стая – ето един показател. С климатик, плазма и други някакви допълнителности, тоест екстри. Като в оня разказ – на Чудомир ли беше или на Алеко, дето старши архиваторът имал един звънец, дето младшият го нямал, и затова младшият се пукал от завист, пък старшият се самооблащавал от величието си и час по час звънкал със звънеца с нужда и най-вече без.

Подчинените на началника – тия, дето работят, могат да се гъчкат като прикя в долап (това не знам как го измислих), за началника има отделна стая, където да се шири и да може спокойно да не работи. В което донякъде има някакъв разум. Нека си се шири, та да не се пречка. Само че той не може спокойно да не работи, въпреки че се шири. Защото му е скучно сам със себе си. Хваща го съклет. От една страна. От друга страна, се опасява, че някой може да си помисли това, което всички си мислят – че не работи. И той започва да се пречка. Да надзирава. Строго и намръщено. Да взисква, както казваха в казармата, чиито адети все още се предават от поколение на поколение. Подчинените го псуват умствено. И него, и работата. И тя не върви или върви зорлемски, прави са ония психолози с щастливите или нещастните служители.

Френският ми началник Жи Пе-то (Жан-Пол) и елзаският ми началник Яник не се ширеха в отделни стаи. (Яник държеше да е елзасец, а не французин или германец. Дали пък не поради тайни сепаратистки уклони?) Но те въобще не се ширеха. Сядаха си редом с другите на някой компютър и о, ужас, о, светотатство с българския началнически светоглед, работеха.

Когато помолиш Яник да ти помогне, а това се случваше често поне с новите служители, той веднага рипваше и помагаше. Без да роптае. Усмихваше се дори. С леко стеснителна усмивка. Само да му помахаш с ръка и той дотърчаваше да помага.

Още една невъобразима за българските началници странност. Наистина невъобразима. И французинът Жан Пол, и елзасецът Яник, и белгиецът (неговото име забравих) бяха стеснителни. Тяхната стеснителност още повече впечатляваше, сравнена с българското началническо високомерие. Първично, необосновано и противно високомерие.

Които бяха сломили и такива могъщи образувания като американските корпорации. Защото нашенските супервайзери отказваха да следват корпоративното правило – ако служителят помаха с ръка като знак, че имаш нужда от помощ, супервайзерът да дотърчи да помага.

Ние да не сме келнери, че да търчим като ни помахат, обосноваваха те началническата си гордост. И могъщите американски корпорации се бяха предали. Бяха признали българското началническо своеобразие и справедливите му взисквания. Не караха българските началници да се стараят като чуждите (за отглеждането на един супервайзер се влагат доста средства, такива не се заменят лесно).

Все пак могъщата корпорация си е могъща корпорация с правила. Българските суперзвайзери също си седяха пред компютрите до обикновените служители, макар и малко по-встрани и по-башка (не може пък хептен да се принизят до тях). Навели глави и вперили поглед в екраните, уж не гледат умните си телефончета, а работят. И служителят трябваше, напук на корпоративните правила, да отиде до тях и да ги моли за помощ.

И се започваше. Захващаше се. Чаканото, въжделявано, бленувано тържество, заради което съответният началник се е бъхтал, да кажем, едно три, четири или пет години яко бъхтане.

Първо идваше изразът на неизмерима досада, затова че си го обезпокоил. После идва изразът на неописуемо презрение, затова че не знаеш това, което той знае след три, четири или пет години яко бъхтане. Следва изразът на неподражаемо величие от това, че благоволява да снизходи да ти каже това, което си го попитал и което е длъжен да ти каже. Следва изразът на неизразимо задоволство от това, че след три, четири, или пет години яко бъхтане, е постигнал такъв забележителен успех – да бъде супервайзер, макар и на най-ниско равнище.

И не че могъщите чуждестранни корпорации не надзирават и не гледат кой какво прави. Надзирават и гледат най-внимателно. При грешки чисто и просто удържат от заплатата или не дават допълнителни възнаграждения.

Но не обиждат хората. Не обиждат човека. Не го обиждат. Не го унижават. Българските началници обиждат хората и ги унижават. Понякога дори без да го забелязват. Просто не могат без това. Знам, че всеки ще се сети за някакво изключение. Но нека подминем изключенията, за да подхванем обобщенията.

Първо: Българите, според социологическите проучвания се чувстват нещастни. А се чувстват нещастни, защото са такива. И затова са си виновни самите те – не лошите управници, избрани от самите тях, не турското робство, без което сякаш не могат, защото им е национална гордост, нито международното положение, създадено нарочно, за да ги тормози едва ли не.

Второ: То е въпрос на култура. Начин на живот, навици, привички, отношения между хората, които се предават от поколение на поколение. Застоялост, тоест консерватизъм, която дори новите условия не могат да променят. При соца две поколения не произвеждаха за ближния си, нито за мющериите, за да изпълнят плана. Хората не усещаха колко са зависими един от друг и не си даваха сметка, че трябва да се държат добре един към друг. Работниците и служителите зависеха не от производството, услугите и продажбите, а от връзките и благоразположението на началниците.

Едва напоследък покрай големите търговски вериги, където касиерките биват заставяни да казват на всеки мющерия „добър ден“ и „хубав ден“, продавачките в малките дюкяни започнаха също да поздравяват. Учтивост, която се пренесе и в учрежденията, и въобще между хората сякаш. Или поне между по-възприемчивите от тях. Но продавачите ще спрат да си подреждат стоките например, за да обслужат клиент, който смирено чака до тезгяха чак след едно поколение. Може и след две.

А държавните служители ще започнат да се държат учтиво с данъкоплатците, които ги издържат точно никога. Съвсем никога и невър даже.

Освен например, ако сегашният министър на вътрешните работи не уволни незабавно началника на КАТ. Затова, че всекидневно измъчва стотици и хиляди хора с всякакви видове документи за даване и получаване по всякакви продължителни и безсмислени опашки. Само че сегашният няма да го уволни. И бъдещият няма. Никога.

Та другите хора може да поприхванат нещо от съвременните човешки отношения в развитите страни, да се стреснат, да се съпикясат и да се очовечат. Държавните служители обаче – никога.

Мога да кажа откъде знам, че това никога няма да стане, но засега дотук.

Аре.

 

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2018/05/14/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%bd%d0%b0%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d0%ba-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d1%82%d0%b0%d0%ba%d1%8a%d0%b2/

Свързани новини: