Иван Вирипаев: Чехов, Путин и краят на либерализма

Какви са проблемите на съвременна Русия, Иван Александрович? Ние, българите, винаги се отнасяме към нея крайно сериозно: Русия – това са поне Пушкин, Толстой, Чехов. И като споменах Чехов: мисля, че Чеховският Лопахин сякаш олицетворява съвременна прогресивна Русия – човек, който с цялото си съществуване, с постъпките си (понякога безпощадни и страшни) и с цялата си страст се опитва да изтръгне, да унищожи робското в себе си.

На въпроса за проблемите на Русия не може да се отговори накратко, въпросът е твърде общ. “Руският проблем” е проблем на общото световно развитие. А колкото до Лопахин, едно важно наблюдение: в пиесата той е показан като човек на „новата формация”, неспособен да съчувства – липсва му деликатност, неспособен е да съзре и усети болката на Раневская, не може да я разбере. Не схваща защо така упорито са се хванали за някаква си градина. Той е рационален, а Раневская е много чувствена и ирационална. Но все пак Чехов е на страната на Раневская - тъкмо защото тя е чувствена. А Лопахин не е. Това е пиеса за настъпваща нова епоха, ново време – в което няма място за такива като Раневская и нейния кръг. Но те все още са живи, искат да живеят. И как да живеят в свят, в който тяхното време вече е отминало?

Още нещо: Лопахин е опиянен от триумфа си. Той е купил имението, ще го изтрие от лицето на земята и ще построи там новия живот, в който сляпо вярва. И той “сделал так, как считал нужным, и сделал это по своему”. Можем ли тук да направим паралел с Путин?

Не е възможно сравнение между Лопахин и Путин. Защото Путин е в съвсем друго време, с други проблеми, и главно – с друга основна тема. Путин е патриот. Носител на руската национална идея. И е човек със западен стил. Руски патриот от западен тип. Той не е толкова бизнесмен, колкото геополитик, участник в голямата геополитическа игра. И времето е съвсем друго, и темата в днешния свят не е онази при Чехов. Темата на Чехов е поколението на хората, които не се вписват в новия, все още ненастъпил световен ред. Тогава този нов световен ред само е надвиснал. Антон Павлович не доживява Първата световна и Октомврийската революция - той ги предчувства. А днес темата е съвсем друга – новият световен ред е реалност. Той се нарича „глобализация”. И основната нова тема е как хората с различна култура, с различни ценности, да живеят в един общ свят, създаден от глобализацията и технологиите? Как ние, толкова различни, да живеем в един твърде стеснен от технологиите свят? Това е темата. И с това, разбира се, вече се занимава не Чехов, а съвременното изкуство.

Аз пък мисля, че трагедията на Лопахин, а може би и на съвременна Русия, е в катастрофалната самозаблуда за величие, в “нечуването на шепота на Господ в сърцето си”, ако си послужа с ваш израз. Защото никакъв нов живот, разбира се, няма да има. Но как мислите: руският човек има ли проблем с паметта?

Руският човек е абстракция. Няма руски или български хора. Има Homo Sapiens, който преди триста хиляди години е тръгнал от Африка и се е разселил по цялото земно кълбо. И сега той си е все същият единствен вид човек, но обусловен от различни култури и ментални ценности. Ако искате да попитате защо до ден-днешен в Русия са възможни портрети на Сталин и тялото на Ленин да лежи в центъра на Москва, то причината тук не е в „руската менталност” и в липсата на памет, а в т. нар. „етноцентрично съзнание”. Руският човек (и тук е много важно, че понятието, с което си служим, е "российский", а не "русский", защото Русия е многонационална страна – б.а.) няма почва под краката си, той няма обща идея, която да завладее съзнанието му, за да се почувства той част от нещо общо, част от някаква цялост. Западният хуманизъм все още е непонятен за по-голямата част от руското общество и затова хората в Русия имат нужда от една обща обединителна идея. А властта, на свой ред, има нужда от някакъв механизъм за управлението на страна с население 140 милиона души. Тъкмо за такава идея беше обявен руският патриотизъм. Т.е. изкуствено породена любов към собствената история, каквато и да е била тя, към собствената култура, която - въпреки тоталитарното управление на комунистическия режим - процъфтяваше. Днес дори най-пламенните патриоти и идеолози на така наречения "русский путь" превъзнасят Бродски и Солженицин, смятайки ги за лидери на руската култура. В днешна Русия и Сталин, и Николай II, и Пушкин, и Солженицин, и Тарковски са сред най-ярките лидери в руската история и култура - и са признати за такива. Разбира се, всички те са част от руската култура, част от историята, част от "руския път". С грешките и несполуките, с греховете и страшните престъпления - но това е Русия и нейният "особен" път. Тази "особеност" е необходима на Русия, за да продължава да се смята за важна геополитическа империя, способна да противостои на западния "англосаксонски" свят; да противостои и на света на Лопахин, ако щете, който - без да му мигне окото - ще изсече с брадва красотата, стига да му предложат добри пари. И тук може би има прилика с темата на Чехов, както казвате, само че различното сега е, че днес героите на Русия не са интелигенцията, а силните патриоти, надигнали се в защита на "славянския духовен път". Дали съм съгласен с тази позиция? Разбира се, аз виждам света по съвсем друг начин. Привърженик съм на теорията за еволюцията и на интегралния подход към реалността. Но в същото време разбирам тази позиция. Тя ми е ясна. И смятам, че тя е диагноза. А само след правилно поставена диагноза може да се започне правилно лечение.

Представете си, Иван Александрович, че сте още в Русия (Вирипаев, 43, живее основно във Варшава – б.а.) и работите в държавен театър. Пак ли щяхте да напишете такова гневно писмо в защита на Кирил Серебренников? Вие реагирахте най-бурно от всички.

Писмото ми беше прекалено емоционално и неконструктивно, то беше предизвикано от чиста емоция, уверявам ви – и как не, та мои приятели са в затвора. Но такава реакция не е позволена на мислещ човек. Полза от писмото ми нямаше, а вредата беше голяма. Аз не се отказвам от съдържанието му - подписвам се под всяка дума, но смятам емоционалния му тон за твърде абстрактен. За да се промени нещо, е нужен диалог. А да се отговаря на агресията с агресия е утопия, която не служи на общото дело за изграждането на комуникация между хората. Просто не се сдържах.

Добре. Но като драматург, как мислите - защо текстът сякаш изгуби значението си в театъра? Понеже в “модерния” театър (далеч не само в Русия) често се случва или почти да няма текст, или пък режисьорът много силно да го променя? “Бог си говори със света чрез пияните”, само че сякаш с нови драматурзи? (смях)

Днес малцина разбират изобщо що е то „пиеса”. Пиесата не е сценарий за самоизразяване на режисьора - пиесата е цялостно литературно произведение, което се изпълнява на сцена. Пиесите не се играят – те се изпълняват. Точно както се изпълняват нотите на концерт. Пиесата е създадена като завършено, херметично произведение. Зрителят не е чел и не е длъжен да чете пиесите, той трябва да ги гледа и да ги слуша. Отиваме на театър, за да гледаме пиесата. Била тя на Чехов, на Шекспир, на съвременен автор. “Режисьорският театър” обаче промени правилата на гледането. Днес режисьорът е автор. Но той всъщност е изпълнител. Авторът е драматургът. Ако, разбира се, става дума за авторска творба. Пиесата не е фрагмент от живота, тя е завършено цяло. Произведение на изкуството. И задачата на целия постановъчен екип е да представи пиесата на зрителя. Пиесата е писмо, а режисьорът и актьорите са пощальоните, които трябва да доставят писмото на адресата, т.е. на зрителя. Но днес този процес е нарушен. Затова великата драматургия умира. Съвременният автор вече не вярва, че текстът му ще бъде изпълнен така, както е замислен и написан. Затова авторът престава да създава автентично произведение, той се старае да угоди на режисьора. Аз съм един от отмиращите “динозаври”, които все още вярват във величието на словото, в силата на формата и конструкцията. Нашите деца и младото поколение не могат да отидат в театъра и да разберат какво е Чехов, какво е Молиер, какво е нов съвременен автор. На сцената е предимно един автор – режисьорът. Затова губим връзка с великата литература на миналото, с автори, които влияеха и са влияли на умовете и на целия свят. Ибсен, Стриндберг и т.н. вече ги няма. Е, засега поне ги няма - защото все пак ни остава надеждата, че ситуацията ще се промени. Сега сме във времето на постмодернизма, а в него няма критерии, няма една истина. „Истина само в контекста”, „истина в интерпретацията”, следователно, няма истина, обща за всички. Но това не отговаря на реалността. Защото ако истината не беше една за всички, светът нямаше да се развива. Има истина, има правдивост, има конкретика. И това, че днес всичко се е разпаднало на части, е просто етап в еволюцията, но аз виждам, че нещата започват постепенно да се събират в едно цяло. Това не се вижда с просто око, трябва човек внимателно да се вгледа. Ето пример: новите американски и английски сериали. Там всичко е правдиво. Там драматургията е на преден план. Там почти няма режисьорски метафори. Има яснота, всичко е разбираемо и все пак дълбоко съдържателно.

Така излиза, че лекарството за културата е бизнесът.

Точно така, благодаря ви. Парите, заплатени за гледането на изкуство, карат творците да бъдат разбираеми и пределно концентрирани. Основното заболяване на съвременния театър и на изкуството като цяло, а и на либералното общество като цяло, е Нарцисизмът, с главна буква. Предмет на изкуството съм самият аз. Но предмет на истинското изкуство всъщност е изкусно създадената творба. Съдържанието на голямото произведение на изкуството е Познанието за природата на нещата. Истина има. И тя е познаваема. И ние вървим към нея.

Наскоро Юрий Бутусов обаче каза в едно интервю: „Добрият театър винаги е авторски - и авторът всъщност е режисьорът”. Може ли да бъдеш автор, ако не правиш “режисьорски театър”? Например в Русия всички са чели Чехов, но зрителят не отива ли на театър, за да гледа всеки път някой “друг Чехов”, а не просто за пореден път да изслуша текста на пиесата?

Мисля, че вече отговорих.

Когато работите като режисьор, как избирате пиеса от друг автор? Например наскоро в Полша поставихте „Вуйчо Ваньо”. Защо точно „Вуйчо Ваньо”, а не „Чайка” или „Три сестри”, например? И въобще как се “срещнахте” с Антон Павлович?

Когато работя като режисьор, винаги се чувствам „изпълнител”. Задачата ми е максимално да разкрия пиесата за зрителя, да го запозная с нея, да я озвуча с нейния неповторим глас. Пиесата не е само сюжет. Това е цялостна конструкция. Това е стил, историческа епоха, ритъм на текста. Когато днес поставям „Вуйчо Ваньо”, не искам да предложа ново виждане за героите и фабулата на пиесата, а да предложа на зрителите да се насладят на изпълнението именно на Чеховата пиеса. Също както когато отиваме да гледаме балета „Лебедово езеро” в изпълнение на велика балетна трупа, ние отиваме да видим как тези велики танцьори ще го представят чрез танца си; или когато отиваме на концерт на Бетовен, отиваме да слушаме тази велика музика и да се насладим на изпълнението ѝ – и колкото по-висока е класата на музикантите, толкова по-голяма наслада получаваме от изкуството. В изкуството главното е не „какво”, а „как”. Целта на изкуството е получаването на наслада от произведение на изкуството. Насладата може да бъде – парадоксално или не - болезнена, тъжна, трагична, критикуваща и надсмиваща се, но тя винаги трябва да има терапевтичен ефект. Изкуството лекува и изцелява с красотата си, със свежестта си. А свежестта не е в новата интерпретация, а в качеството на изпълнението.

Съвсем катартично, по аристотеловски, да. Но: има ли “путинска”цензура в Русия – в театъра, а и изобщо?

В руския театър днес цензура в прекия смисъл няма. Особено в Москва и големите градове. Всички си поставят каквото си искат. Но съществува така наречената „автоцензура”, когато ръководителите на театри се стараят да са в добри отношения с Министерството на културата, за да могат и занапред да получават финансова подкрепа, и сами започват да се страхуват да представят на сцената компрометиращи и конфликтни по отношение на позицията на властта теми. Макар че МХТ (Московский художественный театр имени А.П. Чехова – б.а.), например, поставя всичко, което сметне за нужно. Има само три забранени теми: „Преосмисляне на Втората световна война”, „Осмиване на религията” и „Личният живот на Путин”. Извън тях можеш да говориш каквото си щеш. Критикувай Путин и властта – пожалуйста (смях). Но трябва да се знае, че сега в Русия основният тренд е друг – това е трендът „патриотизъм”. Затова, ако искаш да си в тренда, сам решавай кои теми са за предпочитане. Но официална цензура няма.

Възможно ли е сега в Русия да се направи революция? Включително чрез изкуството?

Не, доколкото реалното мнозинство действително подкрепя избрания президент. Ако настъпи глад, мнозинството ще се разбунтува, но не чрез изкуството, а просто ще излезе на улицата и ще помете всичко по пътя си, както е било през 1917. Глад няма да настъпи, но Русия навлезе в период на трайна икономическа стагнация. Полека-лека ще става все по-зле, но не дотолкова, че масите да се разбунтуват. Това не е само мое мнение, това е мнението на професионални икономисти, не само руски, но предимно американски или европейски. И аз съм съгласен с тях.

Наскоро четох интервю с Жолдак (Андрий Жолдак, известен украински режисьор – б.а.), в което той разказва как е поставил „Електра” на Еврипид. Вместо пролог, той решил да постави един съвременен Еврипид, така да се каже, който седи в кухнята, “кълве” на пишеща машина, а до него седи жена му и чете написаното. Наблизо има гора, в която млади актьори репетират пиесата му, но не им се получава. Тогава те нахлуват в къщата, пред очите на писателя зверски убиват жена му, после и него самия – почти като по Бърджес (смях). И причината е, че те не могат да вникнат в същината на пиесата, а той не им я обяснява. И след всичко станало, те започват да играят „Електра”. Разбира се, това е метафора, но Жолдак също казва, че трябва да убием автора, да убием персонажа, за да се освободим от тях. И чак тогава започва творчеството. Вие можете ли да си представите, че след няколко години някой режисьор може да се отнесе по същия начин към вашите пиеси, към вас самия като драматург? И, изобщо, къде започва смисленото творчество?

Веднъж бях на една конференция заедно с Жолдак. Когато той взе думата и към 30 минути чѐте манифеста си, не разбрах нищо. Не разбрах съдържанието. Жолдак е просто един нарцис в изкуството. Но времето му изтича. Зрителите на американските сериали няма да седнат да си губят времето с някаква неразбираема галимация.

Голяма ли е разликата, според вас, между живота в Русия и живота в Европа? Различни теми ли интересуват зрителите в Европа и в Русия, или целият свят е проникнат от сходни чувства, идеи, въпроси?

В Русия обществото е силно разделено. 80% са с етноцентрично самосъзнание, 20% - със светоцентрично. Москва е също такъв прогресивен град като Ню Йорк. Това, което става в руската столица, рядко се среща другаде, дори в Лондон. Днес в Москва има всичко. Най-добрата йога, най-добрите ресторанти и заведения, включително вегетариански, най-добрите наркотици, най-добрите концерти, най-добрите спектакли от цял свят, модни клубове, диджеи от цял свят. Младото поколение са европейци с руска чувствителност – и са най-добрите зрители в света. Малко са местата, където така чувстват и разбират изкуството, и имат такава силна нужда от него, както в Москва и Петербург. Но това не е цялата Русия. И това е голяма трагедия.

Защо?

Защото се засилва нетърпимостта между хората. 20% не са 80%, но все пак са милиони. Почти колкото цялото население на Полша, да речем. И тези 20% не искат този «нов руски патриотизъм» - те са европейци.

Честно казано, макар и в далеч по-малък мащаб, положението в България е същото. Имате ли усещането, че в Русия и сега, както и преди, съществува следният проблем: съществува машина на властта и човек в нея, и тази машина винаги смазва човека? Нещо като онази “машина” от песента на Пинк Флойд?

Да, така е. Но машината не е политическа. Тя е ментален механизъм. Осемдесет процента от населението нямат нищо против да бъдат смазани, а в същото време, според тях, двадесетте процента малцинство трябва да бъдат пречупени. И това полека-лека се случва.

Преди няколко месеца, на връчването на националната театрална награда „Златната маска”, журито даде специална награда на „Гогол-център” – „за създаване на пространство на творческа свобода и смелост в търсенето на езика на театралната съвременност”. А в същото време художественият ръководител на театъра вече осем месеца е под домашен арест. Добър контрапункт се получава, не мислите ли?

„Златната маска” все пак е либерална организация. Тя се придържа към либералната тенденция. Засега основната напредничава театрална култура е в ръцете на либералите. И затова колегите подкрепят Кирил. Но сега тече и борба, патриотите искат да лишат от пространство либералната култура и да заемат мястото ѝ. Възможно е скоро името на Кирил да спре изобщо да се споменава – особено на големи национални мероприятия. Посмотрим.

И още веднъж “отзад”: в какво се състои проблемът на съвременна Русия?

Проблемът не само на Русия, а и на света като цяло, се състои в това, че активната част на човечеството, тези, от които зависят важните решения, все още не са стъпили на по-високото стъпало на еволюционното развитие. Това стъпало се нарича „интегрално”, аз бих го нарекъл „стъпало на познанието”. Човечеството още не знае отговорите на главните въпроси: „Какъв е смисълът на живота?” и „Кой съм аз?”. И макар че съвременната наука вече ни отвори очите за много неща, все пак в основната си маса хората нямат такъв личен опит. Духовността не е религия, не е сляпа вяра – тя е личният опит на всеки човек. Да си отговори на въпроса „кой съм аз”. В това е смисълът на живота. И това Познание, пак с главна буква, е достъпно, то винаги е с нас, това Познание сме ние самите. Това е и главното, към което ни води еволюцията. И това е единственият начин за промяна на заобикалящата ни реалност.

Добрата новина е, че “смърт няма”, както казва Марк Гардениц в “Пияните” (смях). Благодаря ви, Иван Александрович.

И аз.

______
Още на: facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

[Искрени благодарности на Явор Гърдев за съдействието. И на Теодора Лилян за консултациите – б.а.]

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/ivan-viripaev-chehov-putin-i-kraiat-na-liberalizma-681993.html

Свързани новини: