„Усещането е, че съм уволнена със смс“, ми написа една приятелка. Звучеше като след любовна раздяла, но всъщност говореше за кандидата на опозицията в Турция, Мухарем Индже. Беше около 11 вечерта в изборната нощ и Индже бе изчезнал, докато хората рискуваха живота си като наблюдатели на броенето на бюлетините. Половината нация бе откликнала на призива на Индже да се бори докрай и се опитваше да спаси гласовете си от правителствените машинации.

Беше като сцена от холивудска мелодрама. Жената е била толкова много пъти разочарована преди, че се страхува да приеме друг мъж, най-накрая се предава отново на любовта – за да бъде разочарована за пореден път. Ние, жената с разбито сърце в тази история, научихме, че Индже е признал победата на Ердоган с неофициален смс, който изпратил на телевизионен водещ, без да помисли, че съобщението ще бъде показано в ефир.

Фойерверките от сградите на управляващата партия и празничните изстрели от привържениците на Ердоган бяха като подигравка със загубата на демократите, изритаха ни направо в лицето – колко глупави бяхме да повярваме отново на един лидер след толкова много разочарования. Ние му повярвахме, но в края на филма президентът Ердоган произнесе една от своите класически речи като единствен лидер на страната и в нея каза:

„Една нация, едно знаме, една държава“.

Ние, опозицията, както е много ясно от известно време, не сме включени в неговото разбиране за тази нация.

За тези, които не знаят много за Турция – освен сегашното представяне в медиите като луда държава, в която всичко е възможно – ние живеем в условията на влудяващи политически абсурди, които станаха по-лесни за разбиране откакто Доналд Тръмп дойде на власт и Западът започна да си има свой десен популизъм. Но все пак, преди тези избори – първите президентски след протестите за парка Гези през 2013 г. - имаше истинска надежда за тези, които се противопоставят на агресивната поляризация, налагана от Ердоган.

Не става дума само за митингите на социалдемократа Индже, които събраха милиони, въпреки ембаргото от големите медии. Усещането бе завладяло също ултранационалистите и ислямските консерватори, включително и прокюрдската Народна демократична партия. Имаше негласен съюз на демокрацията срещу едноличния режим. За първи път от години задушаващото усещане „Ердоган е несменяем“ бе разбито. Самият той заекваше по време на своите митинги, забравяше си думите по време на речите пред платена публика, а пък обещанията му за безплатни сладкиши и чай бяха масово осмивани.

Въпреки, че всички знаехме, че това няма да са честни избори, усещането “Yes, we can” се носеше във въздуха. Дори и най-големите циници имаха едно на ум по време на кампанията. Младите се очакваше да изиграят важна роля за резултата и те бяха по улиците да агитират за Индже. След години на разделение, това изчезнало чувство на братство сред различните фракции от нашия политически спектър ни вдъхновяваше. Толкова много, че написах:

„Това е освобождението на нашата демокрация. Западните държави трябва да проследят турските избори, за да видят как демокрацията може да бъде спасена от десния популизъм, дори и когато цялата власт е в ръцете на един безскрупулен лидер“.

Не бях сама в ентусиазма си. За първи път от години международните медии говореха за турски политик различен от Ердоган.

„Съжалявам“, каза Индже в своята дългоочаквана реч, ден след изборите. Той бе искрен като се извини, че не се е появил публично още предишната вечер. „Ако все още искате да ви водя по този път, аз съм готов“.

След като нито неговата партия, нито най-емоционалните му привърженици посочиха заслугите му, той го направи сам:

„Само за 50 дни кампания гласовете на моята партия нараснаха за първи път от 1977 г. Представете си какво можем да постигнем за 500 дни“.

Това бе посрещнато със смесени чувства. Някои искаха да се върнат към удобния цинизъм, други искаха да опитат отново. В следващите дни ще разберем дали Индже ще успее да убеди уморената опозиция в Турция или не. Какъвто и да е резултатът, благодарение на Индже и на другите опозиционни кандидати, Турция показа на целия свят как половината народ е готов да се присъедини към борбата за демокрация във време, когато идеята за демокрация е в упадък по целия свят.

В страни като моята политиката е силно емоционална и лидерите са или обичани, или мразени. Привържениците носят снимки на своите лидери в портфейлите си, все едно са тайни любовници. Вероятно това изглежда странно на хората от Запада. Така се получава, когато хората са заплашени от десния популизъм. Точно както турския народ, британците и американците вече търсят спасител, храбър принц, който няма да ги разочарова.

След като бях порицана от своите мразещи се приятели заради детинския ми ентусиазъм и пристрастното ми поведение в социалните мрежи по време на изборната нощ, се сетих за последната реплика от филма с Ал Пачино и Мишел Пфайфър „Франки и Джони“:

„Може и да съм луда, но все още искам да вярвам в любовта“.

Това е вярно и в нашия случай, решени сме да останем заедно и да продължим да се надяваме. Каквото и да става.

...

Едже Темелкуран е турски политически коментатор и автор на книгата „Турция: Лудият и меланхолията“. Коментарът ѝ е публикуван в "Гардиън". Преводът е на Клуб Z.