ДУХОВНИ ВИСИНИ ЗА РАЗМЪТЕНИ МОЗЪЦИ

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Астрономи само за една нощ откриха 19 астероида, които са насочени към Земята и евентуално могат да се окажат сериозна заплаха за живота на планетата. Аз обаче предлагам да не си губим времето с излишни страхове, а направо да ги поканим с хляб и сол, дори да им се радваме, докато гледаме как идват да ни затрият.

Логиката е, че колкото по-бързо катастрофираме като човечество, толкова по-големи стават шансовете ни след това да се оправим. Бетонен пример – Германия през миналия век катастрофира в две световни войни и беше разрушена до кота нула, а после…..ами, всички виждаме в какъв възход е тази достойна страна после.

Това ви се струва еретична идея ли? Не сте познали. Мога да извадя от размътения си мозък много по-еретични.

Какво ще кажете например за тази – да бъде изцяло забранено българското футболно първенство, заедно с всички негови мутренски босове, съдийски корупции, лигави футболни съпруги, пияно-дрогирани фенове, които вилнеят по улици, стадиони и автобуси като отвързано стадо бизони, както и цялата друга сган, навъртяна в този котел, пълен с гнусни съставки.

Да, бе, знам, че всички общества ползват футбола като социален отдушник и го предпочитат като малкото зло, пред възможността голямото зло да им се стовари на главата, ако въпросните добитъци не изпускат парата под някакъв – все пак – контрол, а вземат да я изпускат безконтролно и неорганизирано. Само че у нас и в това отношение нещата се оказват с главата надолу, защото е очевидно, че тази гмеж отдавна генерира повече обществени заплахи, отколкото редуцира.

Краен съм, разбира се. Знам, че има и други мерки, които могат да се вземат и нещата да си дойдат, поне донякъде, на мястото. Футболът сам по себе си не е виновен, нито пък хората, които обичат играта и я харесват истински. Само че след като дълго време онези, които са натоварени от обществото със задачата да вземат необходимите мерки, не ги взимат, трябва да се подхвърлят крайни идеи, та поне минимална промяна да се случи.

Еретична също може да ви се стори идеята, че одобрявам закриването на операта в България. Глупости говоря, разбира се. Операта като такава не може да бъде закрита никъде и от никого по света, защото си е страхотно изкуство. Аз харесвам опера и слушам опера. Само че последният път, когато отидох на опера, издържах пряко сили едва първото полувреме. В него солистите квичаха, хорът дуднеше, а балетът сякаш беше принуден от тайнствени зли същества да извършва подскоците си с помощта на високи кокили. Освен ако не страдаше вкупом от болезнени колики, де.

Затова ми се ще ние като общество да не финансираме до безкрай спорадичните изяви на лаици с видима склонност към болестен ексхибиционизъм, а да концентрираме парите и творческия си потенциал в една национална опера, която да е наистина конкурент на големите световни сцени. Опера, заради която в София специално да пристигат онези с частните самолети, фраковете и диамантените огърлици, и да пилеят тук парите си с наслада, защото получават наслада. Какво, нямаме потенциал да го сторим ли? Айде бе! Верно, няма да стане веднага. Дори не и бързо. Но пък иначе никога няма да стане.

По същия начин стоят нещата с театрите, с балетите, с филхармоничните оркестри, пръснати като гъби из цялата ни мила родина. По една такава национална институция, издържана от бюджета – толкова можем, за толкова имаме сили, за толкова имаме и публика, ако щете. Да, тогава ще ни се наложи неудобството от Пловдив да пътуваме до София, за да отидем на театър. Или от Варна, което е още по-неудобно. Но не се ли сещате, че така ще ни бъде дори по-сладко. Както казва моят приятел, скулпторът Иван Тотев – за да се докоснеш до истинското изкуство, необходимо е да положиш усилия. Понякога доста големи усилия.

И освен това – на мен, пък предполагам и на мнозина други, не ми е ясно защо всеки от нас като данъкоплатец трябва да издържа постоянно празния театрален салон в Горно Уйно. А ако, от друга страна, салонът в Горно Уйно е постоянно пълен с публика, отново възниква, и дори с още по-голяма сила, същият въпрос – защо всеки от нас като данъкоплатец трябва да го издържа. Освен ако доброволно не реши, разбира се, да прескочи до въпросното Уйно и да подкрепи местния театър с високата цена на билета, който ще плати, с парите за хотел и добра вечеря, които ще остави там.

Това съвсем не означава, че театрите, балетите, филхармониите и други веселби по места трябва да изчезнат и непременно ще изчезнат. Е, сигурно в първите няколко години ще се случи точно така, обаче постепенно нещата ще си дойдат на мястото – хора повече или по-малко талантливи ще се съберат, ще си направят трупа, няма да си намерят публика и ще затънат. Други обаче ще си намерят публика и ще изплуват. Тях местните бизнесмени и общините постепенно ще започнат да ги финансират, ще започнат трупите да търсят и да наемат истински мениджъри, които печелят пари от европейски и други фондове, с които да се реализира даден проект….. Изобщо, ще се случи всичко онова, което и както се случва във всички нормални страни по света. Освен дето ще се отключи и творческият потенциал на хората, който сега е поставен до голяма степен под административен ключ. И не се разгръща, защото смята, че под този ключ му е по-удобно. А донякъде и наистина му е по-удобно и лесно.

Както се сещате, тези разсъждения са провокирани от болезнения напоследък за родния ми и любим Пловдив въпрос с държавното финансиране на местната опера. Парадоксът е, граждани, че ако започнеш да спираш по улицата пловдивчани и да ги питаш трябва ли държавата да издържа местната опера, поне всеки втори, начело с кмета, ще ти отговори категорично положително. Ако ги попиташ обаче защо – никой няма да  обясни смислено. А ако вече им поставиш ребром, включително на кмета, и въпроса – вие лично колко пъти в месеца ходите на опера, тогава или ще излъжат безочливо, или ще запристъпят от крак на крак и ще признаят смутено, че никога не са стъпвали във въпросното съоръжение. Всеки според особеностите на филибелийския си характер, както сполучливо го “етикира” Евгений Тодоров.

Какво, струва ви се, че това е краят и не може да се отиде по-нататък от тази еретична визия ли? Може, може. Ще ми се например да поставя един въпрос, който напоследък доста обсъждаме с приятели – защо, когато говорим за държавното, което ще рече, от джоба на данъкоплатеца, финансиране на изкуството и културата в България, всички се сещат за операта, театъра, балета, за разни хорове и самодейни колективи, дори понякога за киното. А никой се не сеща за писателите и художниците. Тези изкуства по-маловажни ли са за духовното здраве и възвисяване на нацията? Или имат по-малка нужда от финансиране и друг вид обществено подпомагане, за да оцелеят – не, а да пробият таваните, които са ги блокирали отвсякъде?

Обяснения много, но тук ще обсъдим само едно. Някои твърдят, че групово сътворените изкуства са скъпи, защото имат нужда от изначални пари по принцип – трябва им подходяща зала, трябват им декори, осветление, костюми, голям обслужващ персонал, за да могат чак след това съответните режисьори и актьори да си направят изкуството и да ни го представят за наслада. Затова държавата, загрижена за духовния просперитет на нацията, трябва да ги подпомага. Сякаш някоя държава подпомогна финансово скъпото съграждане на лондонския театър “Глоуб”, където Шекспир поставяше пиесите си…..

Докато, казват, индивидуалните изкуства са евтини. Сяда на стола някой си човечец, писателят сър Здравко Попов да речем, докато изпълнява служебните си обязаности на нощен пазач в пловдивската библиотека “Иван Вазов”, плюнчи един стар химически молив и на обикновена ученическа тетрадка създава прекрасните си разкази. К`во му плащаш? Така де, никой нищо не му плаща. Но пък и никой нищо не печели от това, че публиката по света не е прочела сър Здравко, всички губят.

Няма да забравя как първо останах изумен, а после се вбесих, когато преди години собствената ми дъщеря, тогава на 12, ми каза, че писателите – ами к`во толкова, пишат си книжките, получават за тях големи пари, а горките деца трябва да се мъчат и да ги четат на всичкото отгоре. Бях и задал простия въпрос учат ли в нейното американско училище Марк Твен и изобщо – с кои писатели се занимават. Оказа се, че за Марк Твен не е чувала, а есетата по литература там всеки си ги пише върху каквато книга му попадне, едва ли не. Та искам да кажа, че горе-долу същото е отношението на българската държава и общество към тежкия, изнурителен, но наистина с голям потенциал да бъде много печеливш, литературен труд.

Слава Богу, на следващото си идване в България дъщеря ми вече съвсем не мислеше така – дали генът беше заработил в нея, макар и малко късно, дали самата система на американското образование най-после си беше свършила работата, не знам. Факт е обаче, че от страна на българската държава и общество подобна промяна, израстване в отношението, не забелязвам да се появява на хоризонта.

Още повече ми става чудно защо в тази ситуация никой сякаш не си дава сметка, че дори в чисто икономически план, когато става въпрос за износ на култура, е много по-изгодно държавата и обществото да подкрепят индивидуалните изкуства, отколкото груповите. Същото е като в спорта – много по-евтино е да издържаш докато тръгне към големите постижения един стрелец с пистолет или играч на снукър, които после започват сами да печелят и да ти разнасят славата по света, отколкото цял футболен или колоездачен отбор.

Още по-важно обаче е другото. Ако си хитър и направиш Фонд, от който да финансираш един или десет писатели не да напишат, само да си преведат романите на английски и да си направят контактите в чужбина, това общо ще струва много по-малко, отколкото издръжката на театъра в Кърджали за месец. Ако никой от тези романи не се реализира на външен пазар, ще загубиш няколко хиляди евро. Ако обаче се реализират дори само един или два, тези писатели не само ще си платят на Данков голям подоходен данък, но и ще могат спокойно да върнат парите, които държавата е похарчила за тях да речем в двоен размер. Или дори в троен, зависи как е сключен предварителният договор. Така само за няколко години Фондът вече няма да взима, а ще внася в хазната пари и всички ще са доволни. Това, последното, никак не е за подценяване, защото при сегашната ситуация хем се харчат без полза много пари, хем всички са недоволни и роптаят.

Това се отнася и за подпомагането на български художници да се представят пред света. Докато ако в същото време се опиташ да пратиш кърджалийския театър някъде навън, за да печели пари, нали се сещате какъв капитал първо трябва да се вложи в това начинание и второ – колко ще се окаже напечеленото в крайна сметка.

Ама аз май се отплеснах на български спортно-културни теми и не успях добре да ви обясня идеята си защо предпочитам онези 19 астероида да дойдат и да ни гръмнат като целокупно човечество. Или поне частично успях? Исках да ви говоря най-вече за Либия, диктаторите, диктатурите и нашето хуманно отношение към тях. Но и в посочените тук съвсем различни по характер примери, струва ми се, все пак достатъчно ясно се промъква идеята, че няма да се оправим като човечество, ако не започнем да вършим нещата, които трябва да свършим, във времето, когато трябва те да се свършат. А не години по-късно или най-добре – когато те сами се свършат. Това се отнася с еднаква сила и към начина, по който трябва да реагираме на диктаторите, и към начина, по който трябва да се грижим за духовните висини вътре в нас. На практика е едно и също.

Колкото до това защо в началото нарекох собствения си мозък “размътен”, вероятно това също ви стана безпощадно ясно. Ако не ви е станало, значи и вашият мозък е размътен от същите фактори в подобна степен.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: