НЕ НОВО ВЪЗРАЖДАНЕ – ЕПОХА НА ПРОСВЕЩЕНИЕ НИ ТРЯБВА

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Около Трети март по някоя от телевизиите вече отдавна бившият български президент Георги Първанов излезе с голяма мъдрост да ни убеждава, че на България и трябва ново Възраждане.

Колкото и да съм подозрителен по принцип спрямо думите и делата на този индивид, в случая предпочитам да мисля, че това хрумване все пак му е дошло от някоя и друга празнична чаша с вино, обърната в повече, нежели да има общо с мерака самият той, начело на първолашката формация АБВ, да оглави и предстоящия ни нов Ренесанс. Не знам защо предпочитам да мисля така – нищо, че меракът му постоянно нещо да оглавява е очевиден.

Може би защото смятам, че уж историкът Първанов би трябвало да знае как някаква форма на Възраждане, макар и не особено пълноценна, ние като народ вече сме преживели и да е наясно, че историята неизменно обръща всички опити за повторение на епохите в карикатура. Или в нещо още по-лошо.

Другата евентуална причина – уж историкът Първанов би трябвало да знае също, че ренесансите по света са обществени процеси, които са тясно свързани и се развиват във феодална епоха, не в някаква друга. И ако тепърва пък ще правим Ренесанс в България, значи трябва да се повърнем назад към феодализма. Е, най-малкото – към времето на комунистическия феодализъм, от който уж се отървахме с толкоз мъки.

Третата възможност е не толкова общотеоретична, колкото следствие на практическия разум. Тя гласи, че ако Първанов искаше да прави ново Възраждане в България и имаше добри идеи за това как то да стане, разполагаше с период от цели десет години начело на държавата, за да увлече масите и да го стори. Сега вече, като излезе от президентството, влиза в графата “и други”, заедно например с възрожденския поет Пишурката. И други.

Казаното дотук обаче, граждани, не означава, че Георги Първанов няма да се опита да ни вкара в концепцията си за новото Възраждане. Ще се опита, но не защото дотам му стига акълът, а защото натам му се разпростират интересите – личният му политически интерес и политическият интерес на неговите московски господари.

Че какво лошо има във възможността да преживеем едно ново Възраждане – ще попита някой невнимателен читател, който е прескочил един-два пасажа от казаното дотук. Затова ще обясня пак, но по друг начин. Лошото е, че то ще бъде стъпка назад дори от кръга, в който като народ се въртим вече век и половина, без да сме направили необходимата стъпка напред. Защото, граждани, от към ХІХ век досега ние сякаш не можем да се откъснем от идеите на Възраждането и да преминем във века на Просвещението – както са сторили истинските цивилизовани народи.

Някак си не успяваме да се хванем за косата и да се изтръгнем сами от съзнанието, че като сме научили в килийното училище азбуката и можем да сричаме, вече знаем всичката мъдрост на света. Не успяваме да избягаме от самодейността във всичките и форми и във всички сфери на българския си живот – като започнеш от отглеждането на домати и правенето на вино, та стигнеш до висините на политиката, науката и философията. Не успяваме да се изтръгнем от свойственото за феодализма мислене, че някой друг има грижата да се грижи за нас. Не успяваме, в крайна сметка, да се проникнем масово на тъканно ниво от идеята, че сме граждани, от които зависи всичко, а не поданици, от които нищо не зависи.

В крайна сметка – нали това е направил векът на Просвещението: превърнал е хората в граждани, извисил е стадното общество на индивидуалните инстинкти до разумното общество на сътрудничеството между личности, превърнал е божествения човек от глина в човека на божествения дух.

`Що ли ги дрънкам такива? А, сетих се – заради Първанов, който очевидно иска отново да се върнем в килийните училища, за да сричаме неговата собствена азбука, да пишем рибни буквари и да ги представяме пред народа като висша мъдрост и наука, да си играем до безкрай в схлупено читалище театрото “Многострадална Геновева” и да се вълнуваме, когато видим, че простият народ се вълнува от тази висина в изкуството. Разбира се, всичко това представено с изразните средства на модерната компютърна епоха….. Иска Първанов, освен това, да се зъбим на тирана и да се крием по горите от страх, че той май ни е видял, като му се зъбим. Нищо, че тиран напоследък няма – винаги можем да си измислим. И даже непременно трябва да си го измислим, за да има от кого да ни освободят после братушките, нали? А те ще ни освободят, граждани, непременно ще ни освободят – и не само защото го искат неистово и са го превърнали в целенасочена държавна политика още от времето на Екатерина Велика, а и защото ние сме вечно съгласни те да ни освобождават.

“Емоционалната връзка между България и Русия не може да бъде изтрита, но във всеки друг план България от Русия е абсолютно независима” – каза по повод на Трети март самият премиер Бойко Борисов. Как в едно изречение успя той да побере две напълно погрешни тези, на мен и досега ми се струва като сериозен мисловен феномен, който подлежи на проучване. Но е факт.

А грешките са следните. Първо – емоционалната връзка между България и Русия може да бъде доста по-лесно изтрита, отколкото беше насадена през годините от разни несвестни в главата или директно закупени от Москва българи. Достатъчно е само малко по-категорично да се противопоставим сега на руските апетити за влияние в България и по реакцията, която ще последва от тяхна страна, целият български народ ще разбере що за емоционална връзка изпитват те спрямо нас. И ще обмисли струва ли си в такъв случай да изпитваме ние към тях по-различна. Наченка на това имаше преди време, покрай газовата война на Русия срещу Украйна, но работата скоростно се смете под миндера, за да забравят навреме гражданите, за които се знае, че бързо забравят.

Втората грешка на Борисов е, че във всеки друг план, освен простата емоция, ние сме независими от Русия. Ами че ако бяхме толкова независими, щяхме ли така да се гънем и съгласяваме да пренебрегнем собствените си европейски интереси, за да реализираме руските европейски интереси под формата на енергийни проекти. Всъщност, то ще си покаже колко сме независими, съвсем скоро ще си покаже, като подпише бат` Бойко в края на март за изграждането на АЕЦ “Белене” и така ни нахлузи на врата закупеното с наши собствени пари въженце, на което ще се обесим.

Ама какво общо има това с разговора за Възраждането – ще попита пак някой умник. Е, има. Защото през ХІХ век точно желанието ни като народ някой друг да ни освободи, преди да сме извървели докрай пътя на собственото си Възраждане, доведе до там, че не преминахме в епохата на Просвещението. И оттогава все тъпчем на едно място, все нещо възраждаме в себе си и наоколо, а потурите ни – все безпросветно оцапани. 

 Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: