От скоро се научих да пия чай без да го подслаждам и направо не мога повярвам, че ми харесва, при условие, че преди това слагах в него едно добро количество мед. За щастие пия и кафето си чисто и горчиво, но това е откакто съм пропила кафе. Горчиво, защото имам сладък живот – и буквално и преносно. Пу-пу, да не се урочасам.

Сладкото е моят стимулатор през деня. Носят се слухове, че сладкарите не ядели сладко. Глупости! Не бих могла да бъда активна ако не си сложа в устата нещо въглехидратно, нещо, което да ми даде бърза енергия. Така минава денят ми – в поемане на сладко, което ме активира и задвижва всички мускулчета в тялото ми. И мозъка също, и мозъка. Но, идва ред за голямото НО.

Колкото и енергична да се чувствам, в един момент лошите въглехидрати си казват своето – сега поспри, почини си, дремни, ти нямаш сила. Това прави захарта! Толкова сладка и толкова заклеймена. Дава бърза енергия, но и толкова бързо я отнема. А какво се случва в тялото ни, когато не може да изразходим тази енергия? Ясно е – трупаме мазнини. И ако аз не изразходвах толкова енергия, навярно нямаше да имам нужда от толкова въглехидрати. Но по-важния въпрос тук е – Знаем ли откъде поемаме захар? Отговорът „отвсякъде“ няма да учуди никой. Не е достатъчно да сметнеш чаената лъжичка захар сложена в кафето и захарта в едно парче кейк. Тя е наистина навсякъде – в готовите продукти, полуфабрикатите, бързата храна (знаеш за какво говоря) и в обилни количества в конвенционалното сладкарство.

За щастие не пия и Кока Кола, защото започвам неистово да хълцам от газирано. В тази връзка не пия и много бира, а ако пия избирам много специални, които ми понасят. Но да се върнем на захарта. Дотук добре – не слагам захар в кафето, не пия подсладени напитки, не ям пасти и готвя вкъщи. И пак поемам сладки въглехидрати, които да ми дават енергия. И не само. Аз обичам сладко.

Започнах да се интересувам от алтернативите на захарта. И разбира се без аспартам и други химични подсладители. Става въпрос за натурални източници на сладкия вкус. Открих няколко, достъпни и на нашия пазар, с които работя или експериментирам вкъщи. Това са стевия, агаве и кленов сироп. Мед също, но както каза един приятел, той е в друга категория, по-специална. За тези сладки алтернативи може да прочетеш факти и история изградена от личния ми опит в новия 47 брой на списание „Меню“. Пълната версия на текста, в който засягам и фруктозата може да прочетеш в menumag.bg

В този брой на списанието предлагам две рецепти по темата.

„Крем с рошков и агаве“, вдъхновен от старата домашна рецепта за течен шоколад.

И „Веган сладки със стевия“, допълнени със сладостта на сушени плодове и аромат на банан и сусам.

Освен това, за този брой шеф готвача на списанието Ивелина Иванова приготви още три сурови, веган десерта без захар.

Мисля, че вече се чувствам по-добре. С енергия през деня и с енергия след работния ден, когато мога с огромно желание да приготвя вкусна вечеря и да напиша някой и друг пост. Алтернативите вече не са алтернативи. Като алтернатива може да се прояви захарта. Поне при мен е така…. опитвам се.

Всички снимки от тази статия са с авторско право на списание „Меню“.

Сладки алтернативи от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

“В ден, определен за нови протести срещу високите цени на горивата, най-голямата рафинерия в България – „Лукойл Нефтохим“, увеличи цените на едро на бензините, показва справка на сайта на дружеството. Проверка на „Дневник“ показа, че цените на горивата и на дребно са поскъпнали на различните бензиностанции. Цените на едро са валидни от 7.00 часа тази [...]

Имал царят бокал от тънко стъкло.
"Какво да сипвам в него? - мислел си той. - Гореща течност стъклото няма да издържи, от студената ще помътнее!"
И използвал бокала само за топли напитки.
Сътворил Бог Вселената и се запитал: "Как да управлявам творението си? С едното строго правосъдие - светът е заплашен от разрушение, с едното милосърдие - земята ще потъне в грехове. Ще ги съединя, - решил Господ - правосъдието и милосърдието. А ще устои ли?"

из "Притчи от мидрашите"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

На последното си посещение в Афганистан, британският министър на отбраната Лиъм Фокс нарече страната “останала в 13 век”. Това едва ли е първото етикетиране на Афганистан по този начин. Бившият изпълнителен директор на Blackwater нарече близкоизточната държава “ад, с манталитет от 1200 г.” Но не винаги страната е била такава, каквато я виждаме днес. В миналото също е имало религия, също е имало настроения, но до 1950-те и 1960-те състоянието на Афганистан е далеч по-различно. По това време има силна текстилна индустрия, а властите могат да си позволят големи инженерни проекти за електроцентрали и пътища.

Войната е отсъствала, за разлика от днес. От съветското нахлуване до сега, Афганистан е терен за сблъсъци, смърт и жестокост. Нито една от страните не може да се похвали, че е взела превес, дори талибаните.

В американското издание на Foreign Policy бе публикуван фото разказ на афганистанеца Мохамед Каюми, който представя албум от 60-те години на XX век, показващ как е изглеждало обществото тогава.

В двора на Кабулския университет. За разлика от днес, тогава мъжете и жените са били заедно, а поведението е много по-свободно. В годините на войни, разтърсили страната, религиозната принадлежност става водеща, сякаш вид спасение от ужаса. Днес дворът на университетът не е по-различен, но обществото е.

През 60-те години на миналия век, в Кабул се е предоставяла голяма помощ на младите майки. Имало е курсове за родилки. Днес, когато Мохамед Каюми посещава болницата в Мазар-и-Шариф, вижда често по две бебета в един инкубатор. Сериозна е липсата на техника и медицински кадри.

Тази снимка показва отделение за хранене на бебета. Днес положението в болниците в Афганистан е плачевно. Няма стаи за всеки, а всяко едно от четири деца не доживява петия си рожден ден. През 60-те години на XX век медицинските услуги са били достъпни за всички, днес тази привилегия имат малцина.

Park Cinema, едно от прочутите места в Кабул в миналото. Кината са били най-популярното забавления, като се предоставяли най-новите за времето си заглавия, като Spartacus, The FBI Story и The Dirty Dozen.

Леката и средната промишленост са били силно развити в миналото в Афганистан. Учебните заведения осигурявали работната ръка от подготвени кадри, а заводите ги поемали и осигурявали препитанието. Днес в Афганистан няма такива фабрики, защото няма достатъчно електричество в страната, затова най-много са малките дюканчета. Днес главната суровина, която Кабул изнася е опиумът.

Водно-електрическата централа ”Сароби” на река Кабул е изградена с немска помощ в началото на 1950 г. Тя е представлявала една от гордостите на страната. Тя още се използва, но за съжаление правителството не може да си позволи днес да изгради подобно съоръжение, а има силна нужда от това. Единственото, което е възможно е да се изгради силна пътна мрежа на север, откъдето да се внася енергия от Узбекистан.

Текстилното предприятие “Гюлбахар” е едно от многото, които развивали афганистанската икономика в средата на XX век. Износът на памук бил много голям, но три десетилетия на война унищожили напълно тези предприятия, които днес пустеят.

По улиците на Кабул от 60-те години на XX век е било нещо обичайно да се види магазин за музика и филми, като този на снимката.

Кабинетът в сесия. Снимката е правена в края на 50-те години на XX век. По това време управляващите са имали задължително магистърска или докторска степен. Днес това не е така. Войната унищожава цялата образователна система.

 

Синтра е малко курортно градче, близо до Лисабон. Първото нещо, което привлича туриста е причудлива сграда с огромни конусовидни комини на самия площад. Това съвсем не е всичко. Над градчето се издига двореца Пена, а до него средновековна крепост. Наблизо също има и други исторически и природни забежителности.

Нещо се издразних, за това предлагам… [беквокали] приема се… да си го отнесат случайни модерно облечени хора от София Стрийт Фейл. Коментарът е под всяка снимка.

Петя Дикова, ставаш, само изгори обувките.

От Зоопарка се обадиха за липсващ крокодил

Къде ти е въдицата?

Обади се, като пораснеш

Братовчеде, как е Баба? Ти по Габрово така ли си ходиш?

Вчера ти дадох пари за билетче, остави ме на мира

Снощи (27.04.2011), след повече от 24 часа закъснение, напълно контролирано изтече информация за неконтролирано повишаване на радиацията в т.н. зона за строг режим, на 5-ти блок, на АЕЦ "Козлодуй". Повече от 24 часа вождов...

Маргита Алексова отговаря за околната среда в Данон Сердика АД. Завършила е магистратура по екологични биотехнологии и европейски магистърски курс по опазване на околната среда и устойчиво развитие в в Софийския университет. Близо 12 години доброволства в различни екологични НПО като “За Земята”, “Зелени Балкани” и други. Започва кариерата си във фондация “Тайм Екопроекти” и само “за малко” отива на стаж в Данон, но вече 5 години отстоява зелената кауза в корпоративната среда.

Поканихме я да участва във Форум Бизнес за да говори за социално отговорния бизнес и защо е сменила екологичните организации с международна корпорация.

—

Изпратихме и няколко въпроса:

Коя е любимата ти игра от детството?
Стрелки/стражари и апахи.

Като коя рок звезда, искаше да си, когато беше в 9ти клас?
Имаше звезди, но не рок. И преди и сега, Петър Берон си остава за мен звезда. Винаги съм искала когато порастна да стана като него - да съм обиколила поне 100 държави, да съм се запознала с непознато племе в Нова Гвинея и да съм открила няколко нови за биологията вида.

Кое е най-готиното име на град в България?
ТриГрад

Коя световноизвестна личност, от сега или от миналото, би била идеалния министър-председател за България?
Честно да си призная, никак не разбирам от политика, но Маргарет Тачър (желязната лейди, както я наричаха) би била предизвикателство за политическата ни система.

Без какво не можеш?
Четка за зъби.

А с какво можеш и без?
Тук списъка е ужасно дълъг, но мога да го започна с нещата от списъка за новородено като: овлажнител за въздух, стерилизатор и много други джаджи, живота на които е няколко месеца.

Кой е най-важния въпрос в интервю за работа?
Как виждате бъдещето си след 5 години?

Кои са блоговете, които следиш?

• bluelink.net
• dnevnik.bg/ekobiznes
• care2.com/news
• bbc.co.uk/news/science_and_environment
• carbonfootprint.com
• waterfootprint.org

Кой е достоен за пример?
Всеки, който държи на думата си и всеки, който успява да извади добрите неща от хората.

Едно нещо, което искаш да направиш преди да умреш?
Да обиколя Нова Зеландия и да изкарам поне няколко месеца там.

Кой е най-големият ти страх?
Може би страха за здравето на любимите ми хора когато има причина за това.

Кое животно в зоопарка би осиновила (без ангажимент)?
Зоопарковете не са от любимите ми места, но в Стара Загора има център за рехабилитация и размножаване на редки видове - така наречения спасителен център за диви животни. Винаги, когато имам възножност ходя да помагам там. Пеликана Груьо е готов на всякакви циркови номера в замяна на риба :-). В “Центъра” можете да се запознаете с една много симпатична двойка бухали, орлицата Мартона, белоглавата лешоядка Лешка и много други диви птици които един ден (след като бъдат излекувани) ще бъдат пуснати на свобода.

Коя е най-голямата ти екстравагантност?
Смятам че съм доста обикновен човек. Не е нужно да си екстравагантен за да те забележат.

Имаш ли си мото?
По-скоро принцип, че всеки има някаква мисия в живота си и след като е открил каква е тя, трябва да си я следва.

—

Форум Бизнес е на 14 май 2011

Регистрирайте се

Единадесет месеца след излизането на версия 13.1 на Slackware Linux, днес официално излезе новата версия 13.37 (37 е версията на ядрото, което се ползва по подразбиране).

Можете да си го свалите от mirrors.unixsol.org, като ползвате http, ftp или rsync. Скоро ще има и официални ISO файлове за 32 битовата версия и за 64 битовата версия.

Разбира се не забравяйте да хвърлите един поглед на Slackware 13.37 Changes and hints.

Happy Slackin'.

Би било невъзможно да опиша всички хора, които срещнах по Пътя и всички взаимоотношения, които имах с тях, затова ще избера онези, които оставиха най-трайни впечатления у мен. С повечето поддържам връзка и до днес.

Франциско – първият ми приятел от Камино. Срещнахме се при негодната за пиене вода, както писах в „Първи крачки”. Не успяхме да наквасим устните, но и двамата намерихме нов приятел край Пътя. Виновна за запознанството ни е „кризата”, която тогава тресеше (и продължава да тресе) Испания. В Испания, обаче, освен криза, явно има и социална политика, защото минал на половин работна седмица, Франциско получаваше 90% от възнаграждението си, без това да е за сметка на работодателя. Надницата му беше орязана на половина, но 40 от липсващите 50 процента му ги изплащаше социалното министерство. Това му позволяваше да разполага с повече свободно време и да пътува.

Тук искам да отправя сериозна критика към социалната политика в България. Какъв е смисълът да се хвалим със „стабилни” макроикономически показатели, когато хората срещат затруднения да си купуват храна? Дори тези, които са на работа. Въобще не коментирам чудовищната безработица в провинцията, да погледнем „късметлиите”, които работят – те получават най-ниските доходи в Европа и не познават практическото значение на термина „достоен живот”. Беден си, а работиш? И си гражданин на Европейския съюз? Как става това? Обясняват го с „ниската производителност на труда” в България, но трудно ще ме убедите, че чистачката в Гърция е цели шест пъти по-продуктивна от чистачката в България. Или държавният служител. Или който се сетите там. Просто човекът тук винаги е бил на последно място по приоритет. По-важни винаги са били и продължават да бъдат макроикономическите показатели. Да са стабилни! Да не се изложим пред чужденците! Петилетката да се преизпълни! Тези неща, обаче, не стават за ядене. А обществото се състои от хора, не от графики. Графиките се менят, хората остават. Няма успешно правителство, стабилна политика или стопански растеж в страна, където графиките са по-важни от хората. Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в момента са двойкаджии по макроикономически показатели. Но искам да видя кога един работник в България ще получава хиляда евро, за да се разхожда по туристическите пътеки спокоен, че държавата е помислила за работното му място…

Спирам с мрънкането до тук. Когато фактите говорят и боговете мълчат, а писателите могат да си наврат драсканиците на едно място, където слънцето никога не огрява. С Франциско прекарвахме твърде малко време в разговори по такива теми. Принципно мразя да се оплаквам от положението у нас пред чужденци. Неправилно е. Тези хора си изграждат мнение за цялата ти нация от това как се държиш и какво говориш за нея. Оплакваш ли се, получаваш единствено съжаление, а съжалението е за слабите. Индивидът е силен. Той може да съществува и без своята държава, може дори да процъфтява далеч от нея. Но държавата не може да съществува без своите индивиди. Ето защо, вместо за „макроикономически показатели”, с Франциско си говорехме за филма „Шака Зулу”. Пеехме онази песничка, помните ли я: „Паете, Нгози, Фаюзи, Нгомане, О’Шакаааа!” Хехехе.

Заради Франциско не научих грам испански. Владееше достатъчно добре английски, за да ми стане преводач и навсякъде помагаше в контакта с местните. Още едно от многото докзателства, че Камино ти дава всичко, от което се нуждаеш. По едно време отпуската му свърши и той трябваше да се връща обратно на работа. След това редовно ни настигаше с голфчето и използваше всяка свободна минута, за да повърви с нас. Казвам „нас”, защото вече бяхме станали разноцветна международна компания, към която принадлежеше и той. Причината за завръщанията му, естетсвено, не бях само аз. Беше едно от белгийските момичета, за които ще пиша по-долу.

Пам и Джим – американското семейство - на възрастта на родителите ми, но прекарали живота си от другата страна на „желязната завеса” – безкрайно любопитни хора, които искаха да знаят всичко за България и, въобще, за живота в Източния лагер през комунизма. След продължително обсъждане на Кубинската криза в един бар, Джим ми каза: „Знаеш ли, ако нещата се бяха оплескали тогава, ти и синът ми щяхте да сте врагове. Вие сте на една възраст и щяхте да се избивате помежду си. Вместо това, сега той е пътуващ музикант, а ти си пътуващ писател. Не е ли чудесно всичко това?” Шегуваха се с мен, че ако не успея да преведа книгите си на английски, рано или късно ще научат български, за да ги прочетат. Пам и Джим не са предствители на класическата американска средна класа, затлъстяла от яденето на бургери. Те имат стройни фигури, обичат движението и ядат здравословна храна, въпреки че им излизала няколко пъти по-скъпо у дома – „бек ту да юнайтид стейтс“. Освен това, те обичат да пътуват. И пътуват много. По целия свят. Не са богати, защото спестяванията им се стопили с акциите на фондовата борса по време на големия срив. Въпреки всичко, светът е малък за тях. Прекарвахме дълги часове в сърдечни разговори и обмяна на опит. Поразяваше ме фактът колко много тези хора приличат на моите родители по манталитет, а са израснали в съвсем друга среда и имат съвсем различна съдба. Постепенно това спря да ми прави впечатление, защото с колкото повече хора от различни култури общувах по Пътя, толкова повече разбирах, че в своята човечност хората са еднакви. Различават се само по злобата, манията за величие и алчността. Но такива качества трудно ще намериш у човек, решил да извърви Камино. С Пам и Джим продължаваме да си пишем и до днес. Те много ми помагаха по Пътя, когато изпитвах затруднения и винаги бяха приятна компания. Искрено се надявам пътищата ни отново да се пресекат.

Розита и Лийн – момичетата от Белгия. Розита е прелестна фламандска девойка, красива като името си (в превод от испански: „розичка”), която пред очите ми разцъфтяваше от темпераментен пубертет в прекрасна млада дама. Приемах я като сестричката, която винаги съм искал да имам. Шегувахме се, че един ден, когато „пораснем”, тя ще стане известна актриса, а аз – известен писател. И ще се виждаме редовно по премиерите на филми, в които тя играе главната роля, а аз съм измислил сценария. Проблемът за мен в тази фантазия беше, че на 30 години вече се чувствах „пораснал”. Розита стана на 16 и излъга, че е на 17, но не й се разсърдихме, защото рожденият й ден е точно на първи април. Това прекрасно, слънчево дете остави светли спомени у мен. Проблемът беше, че пред напъпилата й женственост не оставаха безразлични тестостероновите човечета по Пътя, някои дори по-възрастни от мен. Излагаха се непрекъснато в опитите си да й бръкнат в гащичките. Никой не успя. С Розита останахме близки до самия край на нашето пътуване, защото бях един от малкото мъже, които се отнасяха нормално с нея – като към човек, а не като към „Лолита” с огромен сексуален потенциал. Най-упорити бяха загорелите немци, които щяха да пукнат от яд, когато в Сантяго двамата си наехме обща стая. Добре де, не останах равнодушен към естествената й женска красота, но по-силно от мен беше нежеланието да заприличам на нерезите, защото ги наблюдавах от страни и гледката никак не беше приятна. Удивително е колко унижения са готови да изтърпят мъжете, за да угодят на първичния си инстинкт! И аз съм васал на този инстинкт, но хей, какво стана с хилядите години цивилизация и с еволюцията на човешкия род? Не се ли отдалечихме поне малко от животните, та да имаме поне миниатюрен контрол върху анималистичните си импулси? Отговорът е доста прост – не, не се.

С Розита си разказвахме вицове по Пътя и тя научи почти всички български псувни от мен, както си му е редът. Владееше перфектно английски, немски и френски, въпреки крехката си възраст – нещо нормално за хората в Белгия, предполагам. Там говорят и фламандски.

Впечатляващото при нея беше, че мъкнеше по-тежка раница от мен, спеше на палатка и беше изминала близо 1200 километра пеша, когато се запознахме – пътуваше чак от сърцето на Франция към Сантяго де Компостела. Общо мисля, че „навъртя“ цели 1500 км! Малката жена-войн с фламандска кръв!

С нейната спътничка Лийн  също бяхме „от една порода”. Където и да отиде човек, той винаги привлича хора, с които „вибрира” на еднаква „честота”. Обясненията са различни, но фактите го потвърждават непрекъснато. Лийн е белигийска писателка-авантюрист и автор на пътеписи в различни травъл издания, където разказва за приключенията си в Катманду, джунглите на Перу, живеенето на палатки в Хималаите и какво ли още не. Непрекъснато драскаше нещо в един тефтер. Пиехме вино и разговаряхме за писането като занаят. Между нея и Франциско още в началото припламна любовна искра и в края на Пътя те вече бяха двойка. Четиримата се превърнахме в чудесна компания. Заедно се наслаждавахме на нощния живот по тесните каменни улички на Сантяго, пълни с барове, дискотеки и студенти от цял свят. Франциско „долетя” с голфчето си от Бургос и ми каза, че е прекарал целия ден в шофиране, за да измине разстоянието, което съм успял да извървя пеша. Почувствах се горд от този факт! Решихме, обаче, да си спестим ходенето до Финистере („краят на земята”), където официално свършва Камино по простата причина, че започва Атлантическият океан. Буквално вървиш, докато стигнеш до вода. Направихме си автомобилна разходка до носа и не съжалявам, защото гледката наистина беше впечатляваща. Тук поклонниците изгарят потните си дрехи и започнат „на чисто”. В Средовековието, когато е нямало нискотарифни авиолинии, е трябвало да се връщат по целия Път обратно до вкъщи пеша. И днес има хора, които го правят. Така че, не се учудвайте, ако видите някой да върви срещу вас по Камино. Не му казвайте шеговито „Сантяго е в обратната посока”, защото той се връща от там и знае прекрасно това.

Фелипе Мота – копирайтърът от Сао Паоло. Сао Паоло, освен чудовищен мегаполис, известен по цял свят с проблемите на престъпността и отвличанията, е световна столица на модата и рекламата. Не е ли странно, че тъкмо бях приключил работа като копирайтър в рекламна агенция, когато Пътят ме събра с един от най-изпечените бразилски копирайтъри? Никак не е странно, според мен. Както казах, където и да отиде човек, той привлича хора, които са сходни с него. Камино ти показва естествените закони, увеличени под лупа. Тук те важат с особено голяма сила.

Фелипе е пълен с шеги от сорта: „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се, хахаха!” Или пък: „Всеки мъж си има женска страна. Аз познавам добре моята женска страна. Тя е страстна лесбийка”. Веднъж споделих, че раницата прекалено много ми тежи. Той се пошегува, че ако бяхме в Бразилия и се разхождахме из селата, както го правим в Испания, раницата нямаше да е проблем – местните отдавна щяха да са се погрижили нищо да не ми тежи.

В едно от албергетата Фелипе се тръшна на легло с разстройство и висока температура. Явно беше лепнал някакъв вирус. Получи се интереснен сблъсък на културите, защото той не знаеше, че лимоновият сок е най-доброто лекарство срещу разхлабен стомах. Освен това, не беше чувал за Oscillococcinum. Имах чудесна възможност да изпробвам теорията за плацебо ефекта на живо и го излъгах, че това е изключително силно немско лекарство, което се дава само срещу рецепта и служи за подсилване на имунната система и за бързо възстановяване на организма след физическо изтощение. Допълних, че го дават и на хрътките след състезание. След два лимона, един Oscillococcinum и няколко часа, Фелипе беше като нов. Спокойно можехме да продължим по Пътя си заедно.

Анхел Домингез – моят личен Ангел (на снимката вдясно). Човекът от катедралата и онзи, който се появи в гората, за да ми помогне с раницата, точно когато една от презрамките ми се скъса. Няколко дни вървяхме заедно и през цялото време той не спря да говори. Разказваше увлекателно, но безкрайното му дърдорене ми се струваше по-тежко дори от ходенето десетки километри с раница на гърба. Най-впечталяваща беше ловджийската му история, в достоверността на която се убедих от различни фотографии. Веднъж, докато чакал дивеч в гората, към него се приближил цивилен офицер от тайните служби и му конфискувал карабината. След малко се появил Н.В Кралят, придружен от свита придворни и чуждестранни дипломати, с които ловувал из същата местност. Обикновените граждани нямали право да носят оръжие в присъствието на Краля. Започнали да се разпределят по двама на стоянка и Н.В. Кралят избрал за свой компаньон не кой да е, ами нашият Анхел! По-късно, вече на 4 очи, Кралят споделил, че дипломатите и придворните са ужасно скучни хора, с които един монарх няма какво толкова да си каже. А и задължно трябва да спазва протокол, докато виж, с обикновен човек от народа можел да се отпусне и да разговарят на всякакви теми. По-късно Анхел получил обаждане от служителка в Двореца, която го поканила на истински дворцов бал – по лично разпореждане на Краля. След тържеството монархът връчил на Анхел ловен трофей и двамата се снимали заедно за спомен. Интересен човек е Анхел – моят личен Ангел. От него научих практическото значение на библейската поговорка: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?” Преведена на съвременен език, тя означава: „Ако едно качество в друг човек те дразни, със сигурност го притежаваш у себе си!” Качеството, в случая, беше приказливостта. Моят личен ангел ми помогна да осъзная и това.

Ивон от Амстердам. Всеки човек, поел по Пътя към Сантяго, има някаква история и търси решението на някакъв проблем. Това май важи за всички хора по земята, но на Камино, както всичко останало, правилото е изписано с едър шрифт и е дебело подчертано. Историята на Ивон е много интересна. Тя намираше проблем с това, че каквото и да предприеме, винаги го постига лесно и не изпитва удовлетворение от успеха. Записала се да учи за инженер, защото била най-трудната специалност. Не открила себе си там, въпреки отличните оценки. Решила да пробва точно обратното – записала Artes Liberales. Смесила се с амстердамската бохема, но видяла само празни хора с фалшиво самочувствие и чудовищено его, раздирани от комплекси и пристрастени към наркотиците или алкохола. Сменила изкуствата със социални дейности, но да помага на закъсали наркомани и бездомници също не й носело нужното удовлетворение. Тръгнала по Камино, за да проясни мислите си, където срещнала един български писател –  още по-объркан човек от нея.

Алекс, Ути и Тобиас – немците. Нямат нищо общо, но ги слагам в една група, защото са от една и съща държава. Няма отърване от немските туристи. Те са навсякъде. Включително и по Пътя към Сантяго. Симпатягите Ути и Тобиас обединяват образа на съвременния, глобализиран и свободен от националните граници студент, който обикаля света с пет евро в джоба, няма нищо против да спи по летища и автогари, но държи да опознава чужди култури. Приемащ е и харесва контакта с всякакви хора. Виж, Алекс е съвсем друга бира. Той обичаше да разказва вицове за Втората световна война, за Хитлер и за евреите. На забележката, че „не е забавно” отговаряше с: „Ти не си забавен! Това отдавна е минало и очевдино нямаш никакво чувство за хумор!” Редовно се бъзикаше с мен, че ако България не беше ставала непрекъснато съюзник на Германия през всичките войни, сигурно картата на света сега щеше да изглежда различно. Естествено, той не говореше сериозно и, като цяло, беше забавен човек. Изпихме доста бири заедно и много се смяхме, но така и не успя да ми стане симпатичен.

За разлика от веселите студенти от Барселона – жизнерадостни хора, пристигнали за католическия Великден в Сантяго. Какво интересно съвпадение – извървях Камино и пристигнах в Сантяго де Компостела на католическия Великден, за да си получа индулгенцията. Пред католическия Бог сигурно съм бил чист като сълза в онзи слънчев ден, защото непрекъснато ми изпращаше различни симпатяги.

Срещнах един американски професор, преподавал дълги години в Благоевград. Питах го как би описал живота в България и всичко, свързано с него, ако трябваше да го побере в едно изречение. Каза ми: „Бих го описал с любимта ми ваша поговорка: „Бог високо, цар далеко!” Това е пълната противоположност на живота в Америка”. Срещнах и „похотливия милионер“ – няма да му показвам снимката, за да не ми се разсърди. Човекът навсякъде се представяше като успял бизнесмен с високопоставени контакти и демонстрираше самочувствие. Единственият му зор беше, че не успял да вкара нито една жена в леглото по Пътя. Казах му, ако е толкова закъсал, да дойде в България – у нас момичетата са хубави и харесват чужденци като него. Отвърна ми: „Идвал съм няколко пъти вече. Знам”. И цитира високопоставените си контакти в България. Последната книга, която написах – „33 любовни истории” – завършва със серия от разкази, озаглавени: „Дневниците на похотливия милионер”. За разлика главния герой в тях, обаче, този хич не успя да ме спечели за каузата си. Но взаимствах и от него. Чешити всякакви…

Следва продължение >>>

Тихомир Димитров

Продукти за 4 порции:
4 пилешки наденички
1ч.ч. леща
3 стръка зелен лук
2 моркова
2 домата
1/2ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1/2ч.л. ронена чубрица
3с.л. зехтин

Приготвяне:
Лещата се накисва предварително, за едно денонощие, във вода. На следващия ден водата се отцежда. Лещата се слага в тенджера. Наливат се 2ч.ч. вода. Лукът и морковите се почистват и измиват. Морковите се режат на кръгове с къдраво ножче. Добавят се при лещата. Съдът се похлупва и слага на включен котлон. Вари се на слаб огън 60 минути. Лукът се реже по диагонал на колелца. Доматите се измиват, обелват и режат на кръгове. Върху едната страна на наденичките се правят леки прорези. Взема се тава за печене. Слага се сварената леща. Добавя се нарязаният лук. Поръсва се 1/2ч.л. сол, 1ч.л. червен пипер, 1/2ч.л. чубрица. Ртазбърква се добре с лъжица. Отргоре се подреждат наденичките. Върху тях се нареждат кръговете домати. Гозбата се полива със зехтин. Пече се 30 минути на умерена фурна. Манджата се поднася топла.

По света има много и най-различни добри примери за това, което в България наричаме “бонуси” или “екстри”, например служебна кола, купони за храна или лаптоп. Тук сме събрали примери на компании, които по лек и естествен начин се опитват да създадат в своите служители усещането за съпричастност, удовлетворение и лично достойнство.

-

1. Microsoft - с автобус на работа

Вместо да ходят на работа с колите си, служителите на софтуерния гигант в САЩ могат да ползват фирмен автобус с безжичен интернет.
seattletimes.com

-

2. Google - дежурен веломонтьор

Придобивките на служителите на Google вече са придобили широка известност. Нашата любима: ако спукате гумата на колелото си по път към работа, ще ви я залепи дежурния велосипеден монтьор.
google.co/lifeatgoogle

-

3. Intel - стипендии

Производителят на чипс (за компютри) осигурява 400 стипендии за образование на нуждаещи се деца на работници
intel.com/employee/scholarship

-

4. Deloitte - помощ за осиновяване

Ако решат да осиновят дете, служителите на одиторската фирма получават компенсация до 20 хиляди долара за свързаните разходи.
deloitte.com/insights-and-issues

-

5. Patagonia - заплата за доброволчество

Зеленият текстилен лидер плаща времето на служителите решили да сменят временно местоработата си със стаж в някоя неправителствена организация
patagonia.com/assetid=1963

-

6. GlaxoSmithKline - грижи за здравето

Фармацевтичният гигант наема диетолози и йога инструктори, които да консултират персонала в работно време.
dietmotion.com/healthy-job-perks-make-happy-employees.html

-

7. TNT - университет

За работната си сила си в Китай световната логистична компания е създала цял университет, който функционира в сътрудничество с местен колеж по мениджмънт в Шанхай.
tnthr.com.cn

-

8. Bank of America - пари за хибриди

От 2007 г. всички служители закупили хибридни автомобили получават компенсация на стойност 3 хиляди долара. Подобно нещо впрочем вече правят и много други американски компании
hybridcenter.org/employee-incentives.html

-

9. Cadbury - шоколад

Австралийския офис на шоколадовия концерн раздава 10-килограмови шоколадови блокове на тези от своите служители, които успеят да привлекат най-много свои приятели за каузата Fair Trade cadburyfairtrade.com.au/CadburyStaff.aspx

-

10. Door Number 3 - пирати

Рекламната агенция в Остин Тексас позволява на служителите си да се обличат и да говорят като пирати един ден в годината. (през останалите 364 дни на служителите е разрешено да говорят като тексасци).
dn3austin.com/galleries/2

-

Знаете ли за подобни практики в България?

—

Още идеи на Форум Бизнес, 14 май 2011

УебТех събитията се провеждат от 2004 година и досега са имали издания във София, Варна и Велико Търново. Освен тях, направихме няколко баркампа, няколко BlogCamp-a, един Privacy Camp и една обучителна вечеря.

Ако сте били на някой от тях ви моля за 2-3 минути от времето, за да решим заедно какво е най-добре за бъдещето.

Идеята?
Идеята, която се върти е екипа е следната:

- Вместо едно голямо събитие (за 300 човека) да има 3-4 по-малки (100) и по фокусирани събития на принципа на BarCamp;
- Ще има един лектор от чужбина и 2-3 лектора от България + това,че всеки желаещ, който присъства на събитието може да заяви лекция преди започването й.
- Мислим да се фокусираме върху Русе, Варна и София, но предложения за други градове е добре дошла.

Ползата?
Основния проблем е, че на събития като УебТех /P2P има много лекции и има много теми, което прави ползата за всеки присъстващ много ограничена.

За кого е насочена?
Събитието е за програмисти, дизайнери, UI специалисти, разработчици и хора, който изкарват парите си или са фенове на (хо)битове и байтове!

Обратна връзка
Моля ви за мнение за идеята, която ни хрумна, за евентуалните градове, както и какво теми ЛИЧНО теб биха те заинтересували.

БЛАГОДАРЯ!!!

P.S – Aко не знаете, в началото на юни в София ще има OpenCamp – места все още има.

Още по темата:

1. Миндя Рок фест 2010

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, какти и в Маалюла и Палмира в Сирия, за последно влязохме Йордания и градчето Мадаба. Днес ще тръгненм към Мъртво море и река Йордан Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

четвърта част

Река Йордан, Мъртво море , Керак и „царския път” , Петра

Мястото, където е кръстен Христос, се намира в граничната зона с Израел

– затова е ограничено свободното блуждаене на любопитни. До там се стига организирано , в каросерията на камионче , като на сафари. На истинското място където е бил кръстен Христос (така обясни екскурзовода ) всъщност вече няма вода. Израелците построили язовир по-нагоре и реката почти пресъхнала. Затова сега се ходи малко по нататък до едва течащата река и се „кръщаваш” на друго, официално прието място. Кръщаваме се и ние, нали затова сме дошли. Малко снимки за да увековечим събитието. Отсреща израелците пеят някаква молитва. Имат си и свещеник дори. [caption id="" align="aligncenter" width="512" caption="Река Йордан"][/caption]

И от двете страни на реката се разхождат въоръжени воиници и се респектират един друг с пръст на спусъка на автоматите си.Сякаш някой ще тръгне точно през това тресавище да напада другия. Или по скоро респектират ококорения турист. Поне се опитват. А като свършат с респектирането , се оттеглят под навес, на сянка при другите от наряда и джипа с картечница на покрива. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Река Йордан и Израел отсреща"][/caption]

Иначе, ако се гледа темпа на строене на църкви, тук ще стане доста оживено и населено. Но мястото е наистина уникално. Усещаш нещо специално докато вървиш по пътечките между върбите. Заслужава си да бъде видяно. И усетено. [caption id="" align="aligncenter" width="512" caption="Река Йордан – отсреща е Израел"][/caption]

Тръгваме на юг покрай

Мъртво море.

Решили сме да си топнем .... и в това море. Вече им изгубих бройката.

Спираме до кола с веещо се латвийско знаме на покрива (от тук нататък винаги ще си нося българско знаме в раницата) и на руски се разбираме че няма да даваме излишни пари за „градския им плаж” , затова се оглеждаме за удобно място за къпане. Пътят постепенно се изкачва нагоре и възможностите намаляват, затова спираме и се спускаме по урвата 100метра надолу. Камъните са покрити с по един пръст сол и изглеждат като обледенени. Наистина е солено , ужасно солено! И наистина не можеш да потънеш! Дори и с моите килограми! Само да не се обърнеш по корем , че тогава... Когато Жени влиза да се топне по бански, местните идват да се изкъпят по-близо до нас. Или поне да погледат морето от нашето „плажче”. Когато решава да излезе, направо се опулват. На един му щръква мустака чак, въпреки че „чаршафа” до него го дърпа да си ходят. [caption id="" align="aligncenter" width="386" caption="Мъртво море"][/caption]

Забавляваме се като малки деца , докато не ни става нетърпимо солено. Излизаш обаче доста мазен. Странно. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Крепостта Керак"][/caption]

След около 2 часа сме в

крепостта Керак

Интересно и впечатляващо място със страхотен изглед във всички посоки. [ge0_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Крепостта е на 7 (седем) етажа и е последния бастион на кръстоносците по тези места , превзета след много опити и дълга обсада от прословутия Салах ад Дин – Саладин , както си го знаем ние. Почти се изгубихме на долните етажи и след няколкоминутно лутане излизаме през входа. Чак сега забелязвам че целия съм побелял от морската сол, дрехите са станали твърди като картон. Жени предвидливо се преоблече още край Мъртво море, без да й пука за любопитните погледи на местните. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Гледката от крепостта"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="По пътя"][/caption]

Чудим се кой път да хванем за Петра,

защото на картата това кръстовище липсва . До нас спира микробус и чука по прозореца: „За Петра?” „Да , Петра” отговарям. „След мен!” ни приканва щофьорът-арабин без дори и да сме го питали или молили. Услужливи хора. В един пътепис май беше споменато , че оттук до Петра няма бензиностанции и след настойчивите „препоръки” на Жени спирам на някаква неугледна, мръсна и с две колонки такава. На езика на глухонемите се разбираме какво и колко иска „мистър” и аз влизам в тяхната баня-тоалетна да се поизмия, че от солта вече не се търпи, а и краката ми са целите в засъхнала кал от катеренето по урвата край Мъртво море. На следващото кръстовище отново започва чуденето, докато отново до нас не спира още по излъскан микробус и ни кани да го следваме. Хм, дали и на чужденците в БГ им се случват такива работи ... Преди всяко кръстовище първо ни дава сигнал с аварийните , а после забавя за да се увери че сме след него. На няколко места спира за да покаже и разкаже по нещо на своите туристи , като изчаква и ние да слезем. Почти се е стъмнило и започва якото каране , защото все пак има доста път. Иначе „царския” път си е много живописен и на светло гледките и усещанията щяха да са по-други. Добре че заредихме ! До Петра наистина няма никаква бензиностанция. То и табели за Петра няма. Добре че го срещнахме! Или , по-точно, добре че ни взе с него , че няколко обърквания не ни мърдаха. [caption id="" align="aligncenter" width="384" caption="Петра"][/caption]

Точно на входа на

Петра,

вдясно, в първата каменна постройка със сувенири отпред, е камъкът, който Мойсей е разцепил с тоягата си и от него потекла вoда. И още тече. За това място не бяхме чели, добре че колегата спря да го покаже на своите клиенти . Спираме пред техния хотел , обяснява ни къде е нашия и след хиляди благодарности ни пожелава приятно прекарване в Йордания. Решаваме да се поразходим из техния Даунтаун , което е всъщност горната част. Петра си е абсолютно комерсиален туристически град с доста съвременен вид, с цени като за световно. То направо си е като на световно. Имам чувството че целия свят се е изсипал тук – бъкано е с чуждоземци. По улиците едвам се разминават огромни излъскани пикапи с гелосани шофьори, от които дъни яко арабско диско. Обаче колкото и туристи да им е докарал краля им, колкото и да им е повишил стандарта, тези ще си останат все същите – абсолютни мизерници. Мръсно , ама много мръсно – и по улиците, и по кръчмите, и по магазините. Явно им идва отвътре да са си такива , въпреки удобствата на цивилизацията . А бе ... кръвта вода не става. А казват че йорданците са потомци на последователите на Христос. Всичко важно около зараждането на християнството се е случило по тия земи , отсам река Йордан. Оттатък реката само са Го гонили и накрая са Го разпънали. Дори при посещението си за обявяване на Небо за свещено място, папа Йоан Павел втори е отправил пожелание „ Бог да закриля и пази краля на Йордания” което е голяма чест и нещо много специално за арабски монарх. [caption id="" align="aligncenter" width="384" caption="Петра"][/caption]

Седмото чудо на света е може би и най-скъпото от всички – 70$ на калпак.На фона на сметките които плащаме до тук , това изглежда като грабеж. Като гледам колко народ са дошли да го видят... евалла. Но е интересно. Самите скали са пъстри и многопластови. Това всъщност са гробници , а не замъци или подобно. И са оцелели толкова години и след всички земетресения, защото скалите са меки и набатейците са се светнали да ги издълбаят в тях. Един от най-величествените моменти въобще от цялото пътуване е последните 50 метра преди Съкровищницата, когато започва да се появява в процепа на скалата! Спираш и ... гледаш! Красиво! Невероятно! Нямам думи с които да опиша какво изпитвам. Дори само заради този момент си е заслужавало пътя до тук. [caption id="" align="aligncenter" width="384" caption="Петра"][/caption]

Сядаме на по чай да се насладим на гледката. И на раздумка с полицая. „ Откъде сте” „България” „ Ааа.... а къде беше това?”. По умното му изражение разбирам , че няма смисъл да му обяснявам и приключвам с „ Далеко от тук”. Няма да сме ние , ако не опитаме да влезем или да се качим навсякъде, всякаш има някаква разлика между разните му гробници Пътя нагоре си е дълъг и явно е сериозно изпитание , защото ти предлагат срещу малка сума да те закарат до върха на гърба на магаренце. „Какво магаре, бе, не ме ли виждаш колко съм ... едър?”, „ О, мистър, има и голям магаре” Отказвам категорично, защото съм обещал на един приятел, с когото играем футбол всяка неделя , че ще стигна до горе пеш и за доказателство , ще се снимам пред Манастира. Доста се озорихме, но си заслужаваше дори само заради идеята. Горе пием кафе в набатейско жилище ( разбирай ръчно издялана пещера ) , с много удобни за полягане пейки, със страхотен изглед към последната гробница , наречена Манастира и с цена на кафето,колкото на площад „Сан Марко” във Венеция. Надолу вече е по-леко и се вглеждаме във физиономиите на качващите се, за да се изкефим че сме в обратна посока. Докато не виждам в далечината колко още мноооого път ни чака. Хм, друг път трябва да внимавам какво обещавам, защото наистина си е много вървенето. Последната почивка я правим пред Съкровищницата. Красиво! Дори не ни се тръгва въпреки умората. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Скалите край Петра"][/caption]

Изведнъж започва да духа много силен вятър и чак сега разбираме защо арабите са с такива дълги дрехи. За да се пазят от пясъка. Защото аз имам вече и в бельото си. След 7 часа и половина ходене , уморени и прашасали , най-после напускаме прословутата Петра – седмото чудо на света. Очаквайте продължението Автор: Жени Русева Снимки: авторът Други разкази свързани с Йордания – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(3): Йордания – Мадаба
2. Йордания – приказка за цветове и хора (3): Река Йордан, Мъртво море и Мадаба, общи приказки
3. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(1): Халап и Хомс
4. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира
5. Екскурзия до Петра в Йордания
6. Хашемитско кралство Йордания – част втора
7. Нова година в Петра, Йордания-разказ на една варненска гражданка:-)
8. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (2): Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа
9. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (4): Палмира и Дамаск
10. Извинявайте!: Пътуване до Петра в Йордания
11. Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам
12. Израел (1): Подготовка, Тимна и Мъртво море