Три мига от Софийската пролет

06/21/11 08:01
(http://joruel.blogspot.com/)

Три мига от Софийската пролет

Снимка: Юлия Лазарова, "Дневник"

„Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него - приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари…”

Три дни продължи закъснялата с най-малко две поколения Софийска пролет. Три дни, в които Княжевската градина, чието официално название до съвсем скоро бе Парк на свободата, беше обхваната от пиянството на един народ. Стотици млади хора за пръв път възприеха паметника на Съветската армия като атракция, снимаха се с него, любуваха му се, показваха го на приятели. Три дни, които разделиха общественото мнение между вандализма и артистичния протест. Три дни, в които паркът отново стана Парк на свободата, макар диаметрално противоположен на символното значение, с което го натоварва тоталитарната епоха.

Вандализмът на „горещите” революции

Докато младежите се снимаха с паметника, властта беше заета да осъжда „вандалския акт”, а руските медии – да пишат за оскверняване на монумента, посветен на „загиналите за освобождението на България” съветски воини. По-възрастното поколение обвини младите, че нямат уважение към историята, но забрави собствената си роля в сътворяването на история. Всъщност, въобще не можа да се сети за такава. Онези, които осъдиха графитите сега, нямаха смелостта да осъдят потъпкването на свободата преди 20 или 30 години. Докато в Будапеща младежите режеха краката на паметника на Сталин, ознаменувайки по този начин непокорството си срещу потисничеството, техните връстници у нас поднасяха цветя под сянката на вдигнатия шмайзер. Формално погледнато, събарянето на паметника в Будапеща е акт на вандализъм. В историята обаче той влезе в съвсем друга окраска. Унгарската младеж изрязваше комунистическите гербове от националните трибагреници, размахвайки ги с дупки в средата. Абсолютно противозаконен акт на оскверняване на национален символ, нали? Само че фигурата на унгарския борец за свобода на фона на орязания трибагреник се появи на корицата на “Time” и обърна погледа на целия свят към случващото се в малката средноевропейска държава.
Брутален вандализъм ли показаха германците, разрушавайки скъпоструващия инфраструктурен проект Стената през 1989 г. А графитите върху нея? Загрозяване на фасадата? Ами наглото неподчинение на онзи анонимен китаец, изправил се с пазарска торба в ръка на пътя на настъпващите танкове? Или бунтът на хилядите по време на Пражката пролет, които затъкваха цветя в дулата на войнишките автомати? Какво неуважение към институцията, а?

Нашите майки и бащи не създаваха подобни проблеми на социалистическия строй. Те кротко си хапваха баничките по 4 стотинки и бозата по 2 стотинки. „Имаше работа за всички!” „Нямаше такава престъпност!”. Даже освобождаваха братския чешки народ от вредния бацил на капиталистическите провокации. Родната власт съзря някаква мнима проява на вандализъм в постъпката на един пиян – Тодор Дечев през 1986 г., който… образно казано, препикава гроба на Людмила Живкова. „Деянието е с изключително висока степен на обществена опасност”, решава властта. Човекът е набързо осъден на смърт и разстрелян.
Това е причината да говорим и за „нежна революция”. Нежна… Като майките с количките в Русе… И после „Времето е наше”. Хайде бе…
Със същото усърдие, с което днешните хулители на „вандализма” в парка на свободата се кланяха пред шмайзера, след 10 ноември стройно поеха масовата култура на Запада.

Альоша отстъпи мястото си на Рамбо.

Десетки хиляди заразвяваха американски знаменца пред ухиления фейс на Бил Клинтън. Наследникът му Джордж Буш пък си позволи да свали щиковете от пушките на гвардейците. От съображения за сигурност, нищо лично…
И понеже няколко поколения българи така и не донесоха очаквания „вятър на промяната”, нито пък се случи Софийската пролет, едни анонимни хлапета символично им удариха шамар. Показаха им как изглежда т. нар. „преход” в техните очи. В очите на онези, които дори не си спомнят комунизма. И съвсем естествено техният акт, това „углавно престъпление” прикова вниманието на цялата общественост и на световните медии със своята дързост. Софийската пролет трябваше да се случи, макар закъсняла, макар толкова символична и същевременно толкова оригинална…

„Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини”.

За Унгарското въстание бяха необходими над 6000 танка и 200 хил. съветски войници, за да потушат последиците от „вандализма”. Пражката пролет стана отново зима под веригите на танкове от целия Източен блок, включително български. Софийската пролет беше измита за една нощ с помощта на водоструйка и няколко туби препарат. Колкото и да е неприятен този факт за статуквото, артистичният жест на анонимните графитъри ще влезе в историята. Нашата малка, закъсняла Софийска пролет. Пиянството на един народ.

„Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”

* Курсивът е на Иван Вазов.

Прочети цялата новина

Публикувана на 06/21/11 08:01 http://joruel.blogspot.com/2011/06/blog-post.html