Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден втори (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  а сега продължаваме към едно нормално за ноември/декември българско време. Как мислите, ако идете в пустинята дали ще ви вали дъжд по време на гъста мъгла? :D Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден втори

Към Салала

04.09.2010

Ставаме към девет. Закусваме бавно с няколко парченца плод и пием кафе. И Александра се излюпва към десет. За да бъда по-конкретен, аз най-безстрашно я събуждам. В единадесет вече сме готови за път. Чакат ни 850 километра през Руб ал Хали. Зареждаме с гориво и тръгваме.

 Пустиня

След първите стотина километра изчезват всякакви растения. Не се забелязват дори храсти. В началото е предимно каменисто. Пейзажът е еднообразен и ако пътуваш сам, може наистина да се отегчиш до смърт. Тук там се мяркат табели за населени места, които не се виждат от пътя. Появяват се и знаци „Внимание животни”. Рисунката обаче за разлика от България не изобразява крава, а камила поради разбираеми причини. От време на врене изпреварваме някой камион или се разминаваме с коли пътуващи в обратната посока. При едно подобно разминаване шофьорът на отсрещната кола ми присветва с фарове. Не съм чувал да имат обичай в този край да се предупреждават за дебнещи в храстите полицаи, но знае ли човек. Отделно от това както вече стана дума, храсти наоколо няма. Намалявам леко скоростта. След по-малко от минута скачам рязко и с двата крака върху спирачката. На около 20-30 метра пред мен една камила най-невъзмутимо тъкмо тръгва да пресича пътя. Ако не си подготвен, много е възможно да я забележиш, когато тя вече седи на седалката до теб. Лошото е, че в подобна ситуация неочакваната спътничка най-вероятно би влязла през предното стъкло. Абе не са им възпитани много камилите - влизат, от където си поискат. Сливат се с прашно жълтеникавия цвят на пясъка и ги забелязваш в последната минута, когато вече е малко късно.

Спираме на бензиностанцията в Габа

Купуваме си лабан (айран) - най-вкусният в близкия изток и продължаваме. На места се мяркат пясъчни дюни, което ни радва, защото разнообразяват пейзажа.

Следващата спирка е Хайма.

Напълваме с бензин и отново потегляме. Пясък. За последно зареждаме на бензиностанция на Шел. До Салала остават около 250 километра. Ива иска да покара. Сменяме се. Слънцето върви към залез. Това е най-красивият момент в пустинята. За първи път го усетихме в Тунис преди четири години. Навън е пълен покой. Само небесното светило следва неотменния си ход. Жегата не е вече толкова непоносима. Всичко постепенно се обагря в червено и лека полека цветовете започват отначало да избледняват, а после напълно изчезват. Спираме отваряме широко вратите на колата и танцуваме в пясъка на фона на Ибрахим Ферер, останалите бандити от Буена Виста Сошъл Клъб и залязващото слънце.

Наближаваме Салала.

Започваме да се изкачваме по някакъв баир и изведнъж – чудо. Сякаш някой вълшебник неусетно за самите нас ни е прехвърлил в България. Навън е ноемврийска мъглива вечер. Ръми. Само термометърът на таблото на колата издайнически показва 26˚ и се опитва да разсее късната есенна атмосфера. Видимостта не е повече от 5-6 метра. Включвам фаровете за мъгла. Местните карат на аварийни светлини, аз също ги пускам. Пътят е с лоша, почти незабележима маркировка. От дясната ни страна има скат покрит със свежа трева. Ей така, расте си тревица, без никой да я полива или наторява с химикали. С една дума – Българско. В началото се изкачваме нагоре по склона, но след около половин час явно стигаме най-високата точка и пътят тръгва надолу. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Движим се с около 30 километра в час. Караме в мъглата още около двадесетина минути. Спускането свършва. Излизаме на равно. Шосето, по което се движим, се влива в голяма, добре осветена магистрала. Не спира да ръми. Обаждаме се по телефона в хотела за точни координати. Казват ни да им звъннем, като стигнем до Краун Плаза. След известно лутане се ориентираме и най-накрая стигаме на уговореното място. Една кола ни присветва с фарове – явно е нашият домакин. Обръщаме и тръгваме след него. След пет минути се озоваваме на плажа пред четири етажна леко занемарена на външен вид постройка. От автомобила, който ни доведе се измъква със затруднение огромен и черен, ама много черен индиец. Поздравява ни с „Добре дошли”. Казва се Кумар. Живее в съседната вила със семейството си. Докато се регистрираме ни обяснява, че тази година мъглата и дъждът продължават твърде дълго. Всъщност това не са просто мъгла и дъжд, а

Карииф – така йеменци и оманци наричат югоизточния летен мусон.

По тези места той идва в средата на юли и си отива в края на август. Облаците се настаняват над града и планината и не мърдат от там два месеца. Ръми почти 24 часа в денонощието. Аз му се радвам, но за местните, които са непрекъснато тук, сигурно си е изпитание да живеят толкова дълго без слънце. За сметка на това е толкова зелено. Питаме, къде наоколо има ресторант. Предлагат ни Краун Плаза или местно ресторантче надолу по уличката зад хотела. Разбира се

избираме местната кухня.

Аз да не съм бил път чак от Дубай за да се тропосам още първата вечер в най-обикновен хотел. Били сме в достатъчно 5 и 6 звездни хотели къде ли не по света. След първите два-три пъти спира да ти е интересно. Освен това дали ще си в Истанбул, Будапеща, Дубай или Салала, Краун Плаза си е все Краун Плаза. Сещам се за един комшия от София, който като ни видеше, че се гласим да пътуваме нанякъде питаше: -Накъде? -На Витоша. -Е те тва не мòем го разбèрем. Да се трепете чак до там за едното напиване. Сèди си дòма па си се наливай колко искаш. Настаняваме се набързо и тръгваме да търсим ресторантчето. Уличката зад хотела разкрива типична арабска гледка – мърляво, порутени къщета, разкачени улуци висят по сградите, олющена мазилка...Жълтеникавото улично осветление обаче някак си прикрива грозотата на пейзажа и му придава една особена топлина. Спокойно е, почти няма хора. Малко по-натам виждаме деца да ритат топка. Стигаме до ресторантчето. Всъщност са две едно до друго. Най-радостното обаче е, че масите навън са пълни с хора, които пушат шиша. Питаме в първото може ли да вечеряме. Отговарят ни, че сервират само шиша и пресни натурални сокове, но ако искаме, можем да хапнем при съседите. Продължава да ръми, така че избираме маса под тента. Поръчваме си. Чакаме доста докато донесат яденето, но сме доволни. Пропуснах да спомена, че в шиша кафенето в Низва имаше голям екран, на който вървеше някакъв сериал на арабски. Е, докато чакаме за поръчката, изглеждаме следващата серия. Масата ни е малко встрани, недалеч от огнището, където разпалват въглените за наргилетата. Раздухват ги с вентилатор. От време навреме, някое от момчетата с очевиден индийски произход допълнително ги разбутва и във въздуха политат безброй искри. От това, че е тъмно и непрекъснато ръми става още по-хубаво. В главата ми неусетно изплува стих на Валери Петров׃ ″Възтъмна, черна е тавата и сладък дим от нишадър, и циганинът в тъмнината е сам от чукан чер бакър″ Искрено се надявам да не бъда разбран неправилно. Не правя никаква аналогия между индийци и цигани, макар че се сещам за израз на френски ″Eté indien″ (индийско лято), който е еквивалент на нашия ″циганско лято″. Предполагам, че никой циганин не би се разсърдил ако го сравнят с индиец. Не знам обаче, какво е мнението на индийците по въпроса. Но нека спрем до тук и да не навлизаме в деликатни теми. Поръчваме си шиша׃ ″Лау самахт! Уахед фараула, итнейн айнеб, мин фъдлък! ″. Този път няма грешка. Носят ни една ягодова и две гроздови. Нямам предвид гроздови ракии разбира се. В този тип заведения алкохол не се сервира. Дълго пушим и гледаме танца на искрите в огнището. Поръчваме сметката и силно сме изненадани от цената на шишата. По- евтина е около 4-5 пъти в сравнение с Дубай, а тютюнът е много добър. Прибираме се в хотела. Океанът бучи пред спалнята ни. Не издържам, взимам си прожектора и отивам да се разходя по плажа. Гъмжи от раци. Десетки рачета тичат по пясъка и току някое от тях се шмугне в прясно изкопана дупка. Водата е изненадващо студена. Нося си пълно оборудване за гмуркане, само бутилки с кислород трябва да наема, но при тази температура не съм сигурен дали ще се реша. Неопрена ми е 2мм с къс ръкав. Разбира се, мога да взема по-дебел под наем. Утре ще видим. Прибирам се в стаята. Часът е почти два. Нямам сили да пиша. Ще го направя утре сутринта. Ревът на океана ни приспива. [caption id="" align="aligncenter" width="599" caption="Пътят между Низва и Салала"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="581" caption="ха ха ха"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="594" caption="Влизането в пустинята забранено!"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="565" caption="Караш направо и следващата сряда завиваш надясно"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="580" caption="Артефакт в пустинята"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="583" caption="Най-накрая нещо разнообразно"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="580" caption="Залез в близост до Салала"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="593" caption="Първи сблъсък с "Карееф""][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="607" caption="Танцът на искрите"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="563" caption="Салала"][/caption]    Очаквайте продължението Автор: Николай Кирилов Снимки: авторът Други разкази свързани сПерсийския залив– на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)
2. Пътуване до Слънчевата Планина (Оман, Jabal Shams)
3. Нова година в Истанбул, за втори път (2)
4. Нова година в Истанбул, за втори път (1)
5. Из Югоизточна Азия (2): От Оман до Тайланд
6. Париж / втори ден/
7. Халкидики: Ден втори: Целунати от Слънцето *
8. До Дания и назад (4): Копенхаген, ден втори

Прочети цялата новина

Свързани новини: