Ту по Тарантино, ту Копола

Веселина Седларска

„В тази стая баща ми ме научи на много неща. Той ми каза: Дръж приятелите си близо, но още по-близо дръж враговете си.”  Къде е изречена тази реплика? Хайде още един жокер от същото място: „Приятели и пари, това е вода и олио.” И още един: „Ще му направя предложение, на което не би могъл да откаже”. Сега вече се сетихте: репликите са от филма „Кръстикът”, макар че биха могли да са от  Овалния или който и да било друг политически кабинет. Има една странна препоръка към бизнесмените: „Ако искате да разберете къде грешите, гледайте гангстерски филми. Никъде организацията на работата не е така ясно показана както във филмите за гангстери. Намерете филма, който отговаря на организация на работата във вашата фирма и вижте къде гангстерите се издънват и къде успяват. Е, същото е и във вашата фирма.”

Същата препоръка със същата сила се отнася и за политиката. За правителствата. Предлагам да изгледаме три гангстерски филма.

„Кръстникът”. Работата във фамилията се ръководи чрез вертикална йерархия. Гигантска пирамида с връх, населен от един човек. Дон с неоспорима воля на върха, няколко сравнително доверени човека край него. Човекът на върха няма право на почивка. „Трябва да се върна на работа. Работата е част от сватбата. Никой сицилианец няма право да отхвърли молба, само защото било сватбата на дъщеря му.” Това е човек, който е най-сигурен, когато носи отговорността сам. „Искам да оставите това изцяло на мен.” Трагичен, защото никой не е на нивото му. „Намерете някой добър, някой наистина добър…” Но добър колкото него няма. (Горните реплики са от филма „Кръстникът”.)

Такава организация има безспорни предимства. Когато решенията се вземат на върха от един човек, това става възможно най-бързо, без губене на време в излишни съгласувания. Освен това задачките се изпълняват решително, щом такава е волята на върха. Няма озъртане и протакане в чудене кой ще поеме отговорността. Отговорността вече е поета. Волята на човека от върха и поетата от него отговорност са толкова силна мотивация, че той може да осъществява решения дори от дистанция. Достатъчни са само няколко директно разменени думи с подходящия за изпълнение човек. Обратно на представите човекът от върха е по-лесно достъпен за хора извън системата, отколкото за вътрешните. Това е защото няма ясно очертани йерархични нива, които трябва да бъдат прескачани като стъпала. Тук проблемът може да бъде поставен и решен в рамките на минути. „Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак.В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират телефони, правят там некаква акция. Там съм поел ангажимент…” „Разбрано!” Точно този пример е отрицателно натоварен. Но също толкова бързо е било реагирано и в случаи, в които е трябвало да се спасява човешки живот. Така че, бързият контакт, бързата реакция в крайна сметка са предимство.

Майкъл Корлеоне обаче си има и проблеми, идващи от вертикалната йерархия, т.е. от недостатъците й. Той, който е на върха, често знае по-малко от сбора на информация в главите на помощниците си. Тъй като не се чувстват сигурни за мястото си, сътрудниците му спестяват информация в свой интерес, изнудват свои колеги с укрити факти или просто продават скритото на конкурентни фамилии. Колкото повече се разраства дейността, толкова по-голям е рискът човекът на върха да знае все по-малко неща. Идва етапът на изолацията. Накрая идва и моментът, в който Майкъл Корлеоне не знае нищо повече от това, което мисли самият Майкъл Корлеоне. Той си е въобразявал, че притежава организацията. Налага му се да осъзнае, че той е организацията. Останалото постепенно е изчезвало и той го е разбрал последен.

Така е във филма „Кръстникът”. Сега ние живеем в този филм. По отношение на организацията на държавата, никакви намеци за друго.

„Жега” е различна работа. Тук вече имаме не огромна машина, която се командва от един бутон на върха, а спретната, стегната, обозрима група от професионални обирджии. Нещо като предприятие за малък или среден бизнес, в което всички се познават и са наясно кой какво може. Отдадени за постигане на обща цел. Героят на Ал Пачино: „Не мога да върша нищо, освен това, което върша.” Героят на Робърт де Ниро: „Нито пък аз!” Отново героят на Ал Пачино:„Но и не искам да върша друго, освен това, което върша.” И пак героят на Роберт де Ниро: „Нито пък аз!”

Този тип организация има предимствата на малките, съгласувани групи. Хората си имат доверие, наблюдават се взаимно и понеже са наясно кой какво може, бързо се ориентират кой кръшка. Затова кръшкането не вирее в малка група от познати лица. По-скоро това е място за натягане. Има някаква обща гордост, че колкото и да са малко, професионалистите в занаята, струват повече от която и да е бройка. „Вие, гражданите, бяхте дотук, сега поемаме ние, политиците” (Иван Костов пред Явор Дачков в „Гласове”.) Малката група е високомерно самоуверена, всеки извън нея подлежи на съмнение, всеки. („Ами ако са виновни?” – Иван Костов за задържаните в Либия български медици.)

Малкият размер на бандата е голямо предимство, но и също толкова голям недостатък. Амбициите й са огромни, а възможностите ограничени – те се равняват на сбора от възможностите на всеки член на групата. И когато някой от групата я напусне, това веднага я поставя в риск – защото новодошлият може дори да има по-големи ресурси от отишлия си, но новите в малка група са винаги заплаха. Те не познават отработените сценарии и установените планове. Все нов член разклаща групата. Така е в „Жега”.

Така беше и при правителството на Иван Костов. В края на 1999-та си отидоха десет министри, сред които емблематичните Александър Божков, Евгений Бакърджиев, Марио Тагарински, Богомил Бонев. Но това не е вертикалната йерархична структура на ГЕРБ, който би се разклатила само ако си отиде Бойко Борисов – генералът с многобройна армия. Това беше малката и уж преторианска гвардия на Иван Костов – Командир на армия, съставена само от генерали. Заместването на десет от тях промени групата и доверието към нея изцяло. Промени дори лидера й, който млъкна обидено, за да запази собствената си легенда за величие. Обяснението беше, че няма как да си говори с хората, защото те се моткат на такова голямо разстояние  зад него, че не биха могли да се чуват. Дали сега Костов е разбрал, че малките, стегнати групи с елитарно професионално самочувствие са за кратки задачи, защото всяка промяна в тях ги обрича на разпад? Едва ли. Вероятно гордостта, че е ръководил първото правителство, което по чудо изкара мандата си, пречи на Иван Костов и до днес да осъзнае, че като визионер той вижда надалече, но като организатор е бегач за кратки разстояния.

Ето я и „Бандата на Оушън”. Може също така „Глутница кучета”, „Асфалтова джунгла”, както и всеки друг гангстерски филм, където група индивиди се събират за изпълнение на единична поръчка и след това се разпръскват. В този модел на престъпност (политика, бизнес) хората се подбират според уменията. Търси се най-добрият касоразбивач, спец по взривявания, шампионът по светкавично изваждане на пистолет, майстор на волана,експерт по включване и изключване на монитори, охранителни инсталации и т.н. Бандата няма никакви претенции за сплотеност, но пък индивидуалните заявки за суперпрофесионализъм са гръмовни. Да кажем колкото бяха те в началото на правителството на Симеон Сакскобургготски, включително екстравагантността за професионализъм, събран не само в рамките на една партия, не само в рамките на една държава, а от световни дестинации (Симеон Сакскобургготски – Мадрид, Николай Василев – Лондон, Ню Йорк, Токио, Будапеща, Милен Велчев – Лондон, Ню Йорк.)

Дотук с предимствата. Този начин на организация на работата има много недостатъци. Подобна група от професионалисти се събира много по-трудно, отколкото изглежда в гангстерските филми. И много по-бавно. Особено бавно то се случи при комплектоването на 86-тото правителство на България с премиер Сергей Станишев, по-известно като правителство на Тройната коалиция. При подобни събрани по слух банди обикновено липсва доверие и голяма част от енергията отива хората в бандата да се изясняват дали всъщност са били коректни един към друг или наистина всеки иска да прецака другия.

Най-големият недостатък на събрани по този признак организации е, че всеки е изкушен да работи за свой интерес или за интереса на малка своя група вътре в голямата чужда група. Това може да бъде овладяно само от ранга на мъж като Джордж Клуни, ако съдим по „Бандата на Оушън”, която успя с невероятен обир. В живота и политиката обаче подобни събрани оттук-оттам експерти се ръководят от слаби, неопитни, непосветени докрай на целта хора хора като Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев. И тогава специалистите в групата усърдно започват на работят повече за обира, отколкото за успеха.

Само във филмите ударите са идеални. На практика нито една от трите описани през филми организации на работа не са перфектни. Успяват най-добре онези, които съчетават предимствата на всеки от моделите. И предотвратяват риска от недостатъците.

Какво липсва на сегашния сценарий, в който живеем? Това е сценарият на организацията с вертикална йерархия, оглавявана от един човек на върха. Липсват й малките стегнати групи от професионалисти, между които цари пълно доверие. Те са добри за изпълнение на конкретни задачи, за които се иска гъвкавост и бързина. Добри са за задействане, когато усетиш „Жега”-та. Липсват й най-добрите на Оушън, липсва професионализмът. Липсва чувството, че нещо зависи и от хората под върха.

Човекът на върха обикновено си представя, че ще настъпи катастрофа, ако даде власт по веригата надолу. Ето обаче какво се случило в „Тойота”. Производителите на тази марка решили да зачеркнат класическата представа за конвейер – един човек на едно определено място  да разбира само и единствено от един конкретен детайл. Работниците били обучени какво се случва по протежението на цялата линия. Нещо много повече: ако забележел нещо нередно, всеки работник имал правото да натисне бутон, който да спре цялата поточна линия. До отстраняването на забелязания проблем. Както установили в „Тойота” , бутонът бил задействан изключително рядко, защото нямало и за какво – работниците започнали да работят по-съвестно, когато получили право да надзирават по този начин работата. Всеки се почувствал важен и отговорен. Това е експеримент, описан в едни много скучни книги. Но поне гангстерски филми гледаме, нали?

 Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: