Я кажи първа градска…

Спрямо здравеопазването в България има много неща за казване и малко от тях са положителни, но за щастие има изключения.

Ето ги и моите пет стотинки и опита ми по темата има няма отпреди 4 дни.
Бързо вметване – винаги съм се осигурявала на пълната ми заплата и никога не съм работила за заплащне под масата, плащам си здравните, дори да нямам работа, така че позицията ми по темата за здравеопазването е ясна, надявам се.
____________________________________________________________________

Четвъртък ми беше пълен със задачки. Сменях мивка вкъщи, защото се почупи. Умерено забавно упражнение.
Вечерта ме заболява корем, към 20:30. Не обръщам много внимание и се надявам, че ще ми мине от само себе си. Към полунощ не ми е още минало, напротив, засилило се е и се е преместило ниско-вдясно в корема. Имала съм стряскания за апендисит и решавам да си проверя температурата (симптом). Имам температура, но от друга страна, до скоро бях болна, така че може и от това да е. За всеки случай решавам да изчакам още малко. Тъй като е доста лоша идея да се пият болкосупокояващи, си се радвам на цялото преживяване от, до напълно ау натурел.

Към 2 решавам, че повече няма смисъл да се чака и за всеки случай – викам линейка.
3 сутринта… все още очаквам линейка. Звънкам да проверя къде ми е линейката. Казват ми че, пътува… откъде? От Габрово?? Къде се мотае линейка в 2 сутринта в работна вечер повече от час?
3 и 20 пристигат. Вън вали та се къса. Свиркат ми като такси… естествено, как те ще слязат, аз трябва да изтичам… изкуцукам до линейката и да се покатеря.

Сядам, преглеждат ме, опитвам се да обясня какви са ми симптомите и какво съм си проверила. Казвам, че и преди съм имала стряскания и съм си проверила температурата и тъй като съм прочела онлайн, не съм пила болкоуспокояващи, в момента, в който споменавам онлайн ми се тросват, че на интернет не може да се вярва. О-К.

Ще ме карат в болница, явно достатъно убедително се гърча като ме натиснат по корема. По пътя към болницата евентуално минахме по някакъв офроуд, понеже подскачах като топче за пинг-понг. Линейките имат нужда от ГОЛЕМИ гуми… и някакви по-адекватни амортисьори…

Отиваме в Първа Градска, защото ми се води по район.
Преглеждат ме набързо два пъти поред две различни сестри. Отиват да будят хирург, отново ме преглеждат – натискането на корема и рязкото дръпване на ръката предизвиква голяма болка. Не знам дали е добър индикатор за проблем с апендисит, но върши работа, така че имайте наум. Преглежда ме млад, даже младичък хирург. Много симпатичен, като гледам и кадърен. Ще ме приемат за през нощта, ще ми се направят тестове и изследвания и ако трябва, операция на сутринта.

Правят ми милион и един теста. Една шепа епруветки пълни с кръв и ги пускат за изследвания. Слагат ме на системи и ме настаняват за през нощта.
На сутринта ме подкарват да ме проверят – снимки на рентген и още цял куп неща. Куп тестове за алергии и ми проверяват медицинската история. Заболявания, алергии, лекарства…

Всички са много любезни и ефективни, бързи и мили.
Връчват ми стиска листове, с куп въпроси, обяснения за типа упойка, че ще съм на машина, която диша вместо мен и че съм информирана и се съгласявам с опасностите, да съм си напишела името и да се подпиша. Налага се аз да ходя да ти гърся да ми обяснят аджеба, с какво се съгласявам информирано. Обясняват ми. Все едно пък имам опция да не подпиша, при положение, че банките, които трябва да успокоят възпалилия се апендикс не свършват работа. Подписвам.

Разбирам, че ще съм на пълна упойка и на машина, с лекарства, които ще ме приспят и ще отпуснат мускулатурата, заради което е и машината, която ще играе роля на диафрагрмата ми. Притеснена съм. Правя няколко обаждания и включвам в ход няколко приготовления… за всеки случай.
Хирургът идва и ми се представя. Обяд е.

Карат ме в операционната. Оперират те гол… просто идилия.
Набучват ме с абокати и игли и ми слагат маска, пускат музика и сестрите се опитват да ме разсеят, шегувайки се и ми се усмихват. Успокояват ме, че е рутинна операция и че хирургът ми е много добър. Оказва се, че не е жената хирург, която ми се представя преди малко, не разбрах защо, а младият мъж, който ме посрещна през нощта.
Ами добре.

Не го виждам хирурга от началото до края на операцията, слагат ми маска и сладникаво топъл газ започва да ми пълни ноздрите. Питат ме дали ми се спи. Клатя отрицателно глава. Мрак…

Треса се от студ. Толкова ми е студено, че не мога да се осъзная къде съм. Знам, че се возя на носилката, в много замаяно съзнание съм, карат ме към стаята. Преместват ме в леглото и ме завиват с няколко одеала. Тресе ме… заспивам след секунди.

Нощ… някой ме побутва, за да ми тикнат термометър под ръката. Капе меко системата в лявата ми ръка. Питат ме боли ли ме. Не успявам да формулирам отговор, само ги поглеждам с вдигнати вежи и пак заспивам.

Будя се посреднощ. Трябва да викна сестра.
Как? Опитвам да викна… безнадежна история. Трябва да има по-адекватен метод. До леглото има дълго рамо, в края на което има екран. Не мога да се набера и да го изтегля към мен, защото ме боли корема при напрягане на коремните мускули. Накрая успявам и обръщам екрана. Голям червен бутон “медицински персонал”. Идва.
_
На сутринта пристига сестрата и ми обяснява, че няма да ям днес (до неделя). Сменя ми системите. Препоръчва ми да се опитам да стана по-късно с помощта на фелдшер.

Ставам… на тласъци и с помощ. Учудващо, но като изключим усещане за дърпане, не е толкова зле колкото си представям.

ОК, зле е… не само, че дърпа, не мога да си поема нормално въздух. От тръбата, която е била в гърлото ми кашлям, но ме боли и не смея да се изкашлям и само се давя. Лягам си пак. После се опитвам пак да стана. Използвам рамото на екрана за опора. Опитвам се да направя няколко тегела в стаята. По-добре ми е.

Стаята е приятна. Гледам към някакъв заден двор? Пълно е със стари къщи, има много зелено. Има комарна мрежа, а вратата на стаята ми е отворена. Леглото ми е далече от прозореца, така че не ми духа, но усещам приятен полъх. Не е непоносмо горещо, но следобед става душно. Чувам, че е 40 градуса на слънце. Не се усещат като такива при мен поне.

Екранът освен това пуска телевизия и интернет, бил тъч скрийн. Да де, ама тъч скрийна никак не струва. Използвам го да си отворя нещо за четене.
През деня минават на визитация и сестрите. Хирурга наднича да ме пита как съм. Ами… как да съм, заздравявам.

Абокатът ми на китката е като чешма, като се врътне едното налче, може да се инжектират спринцовките с антибиотик и каквото друго трябва. Интересно.
Вече не съм на системи.
_
Неделя, да се захранвам, по мъничко и само леки и меки неща, примерно банан и кисело мляко. От абоката на китката ми имам неприятно усещане като за натъртено на около 6 см над китката. От дебелата игла и това, че си използвам ръката, когато ставам и лягам или се опитвам да се движа. Евентуално в понеделник ще я махнат. Сестрите надничат пак, рутинните проверки също.

Тегели нагоре надолу по коридора в отделението. Лека полека. Усмихваме се с други пациенти, които също се ратъпкват и раздвижват. Бавно, леко влачейки крака, си кимаме с глава, докато се носим, всеки придържащ с ръка проблемната част, която е оперирана.

Проверка как върви заздравяването… АУЧ! лепенките държат здраво. Разрезът изглежда нищожен за неудобството, което ми причинява, няма и 4 сантима. Зараства добре, до бикини линията. Все едно съм се пернала със самобръсначката или нещо такова.
_

Понеделник. Чувствам се значително по-добре, коремът ми е много по-спокоен. Махат ми абоката, изкъпвам се с кеф, след катко разследване защо няма врътка за топлата вода. Някаква санитарка или сестра хуква да ми намери и се връща след мъничко с широка усмивка и врътка.

Около 3 следобед. Хирургът ми е излязъл от операция, сменя ми лепенката, напътства ме какво да ям (супи, сокове), какво да избягвам (тесто, семки, целулоза) и колко време ще ми трябва да се възстановя (10 дни да се движа нормално, месец да заздравея и да мога пак да спортувам – внимателно, например плуване и поне 2 месеца преди пак да катеря).

Отивам да платя за престоя… Била съм 4 дни, три нощи. Плащам за две… 11 и 50 общо. Отивам да си хвана такси.
_____________________________________________________________________

И сега … съм без апендикса си, вкъщи.
Много съм доволна. От Първа градска, от хирурга, от отношението на сестрите, санитарите и фелдшерите, от обслужването, стаята, леглото и храненето… знам, че има ужасни лекари и ужасяващи преживявания, но съм щастлива, че има и такива случаи, като при мен, когато са кадърни, свестни и си вършат работата.

Filed under: аз/Еneya, наоколо Tagged: апендисит, операция, прва градска, пълна упойка

Прочети цялата новина

Свързани новини: