Когато говорим за съживяване на изгубени, забравени и ревностно преследвани джаз, соул и фънк шедьоври, говорим за Jazzman Records. Лондонският независим лейбъл начело с основателя си Gerald Short следва мисията си вече 15 години и, както по всичко личи, това е само началото. А няколко минути след като разбрах за поредната компилация, която ще се появи на музикалния пазар на 18 февруари под шапката на Jazzman Records, започнах да пиша този пост.

Върху нея повече от 4 години работи DJ Fryer. По думите му тя съдържа dancefloor soul, rare boogie и soulful disco от края на 70-те и началото на 80-те. А според мен компилацията Soul Spectrum Records Vol. 1 съдържа адски добра и много рядка танцувална музика! Всъщност убедете се сами:



В двойната плоча са включени и преработки на Ashley Beedle и Tom Noble, които много фино са пипнали съответно "Keep Her Happy" на Phillip Wright и "You're The Best" на LaRom Baker - точно така, както трябва да се отнасяш към оригиналната работа на авторите от тази епоха.

Ще завърша с думите на самия DJ Fryer по повод на парчетата в компилацията: "В албума има и песни, които могат да се открият на сравнително приемливи цени. Съветвам ви да намерите оригиналните 7-инчови сингли и да ги въртите. Плочите трябва да бъдат слушани, а не архивирани - поддържайте прекрасната диджей култура на 7-инчовите и 12-инчовите плочи жива."

Добо М

“…функционална ефективност в обслужването на гражданското общество…” Следват писъци от залата и вече всички знаем какво последва. Ако е имало някакви цели зад този атентат, то една от тях е очевидна – да не обсъждаме политическите новини от конференцията. Затова в следващите редове ще забравя за нападателя и ще обърна внимание на речта, която си струва да бъде четена внимателно.

Ахмед Доган постави диагноза на държавата и предложи решение. Всъщност това се очаква от всички политици.

“Няма нищо по-значимо от възстановяването на демокрацията”, каза той преди да допълни, че това трябва да стане “дори и с цената на непризнаване на изборните резултати”. Това е заявка за битка, не е оттегляне.

Според Ахмед Доган, приоритетите са свобода за гражданите и за бизнеса и развитие на зелената икономика. Кой нормален човек не би се подписал под тези приоритети! Необходимата забележка тук е, че Ахмед Доган беше 8 последователни години във властта от 2001 до 2009 година.

Оценката му за днешното управление обаче е убийствена: държавата е “полицейска диктатура”, властта е “обсебена от идентифицирани летящи обекти от подземния свят”, Бойко Борисов е наречен “диктатор, герой-спасител, суетен, арогантен, но в същото време неуверен и страхлив”. Посланието е ясно, виновникът е един – Бойко Борисов, а не ГЕРБ. Почти като условие за бъдеща коалиция…

Овладяването на медиите също е част от диагнозата. Доган предупреждава как “колаборацията на МВР и част от медиите на страната може да подмени демокрацията с авторитарна диктатура”. Необходимото уточнение тук е, че човекът, който изкупува медии в услуга на властта, е депутат от ДПС и че тази схема беше задвижена именно по време на предишното правителство с мандата на движението.

Следващият параграф има нужда да бъде цитиран в цялост: “Твърде много са случаите, когато, щом една значима фирма се появи на хоризонта с реални инвестиционни намерения, веднага се образува опашка от директората на героя-спасител, “плачеща” за формално участие или пък направо с намерения за изземване на бизнеса”.

Разбира се, че и този път имаше изречения, които карат 99% от делегатите в залата да се почесват неразбиращо по главите, но въпреки тях диагнозата, която Ахмед Доган поставя на България и на Европа, е точна. Правилните думи, но от грешния човек. И вече почетният пожизнен лидер на ДПС добре е осъзнал това. На всяка реплика, изречена от Доган, има какво да му се припомни от неговата биография.

Това е и ролята на новия председател Лютви Местан – говори гладко, не е толкова ярка фигура, по-трудно е да го репликираш за миналото. Е, може и той да е агент на ДС, но все пак не се казва Ахмед Доган. В същото време Шефът (както винаги активистите на ДПС са наричали лидера си) остава там: ”ДПС е другото мое Аз, затова няма къде и как да избягам от него. И не искам”. Така Ахмед Доган си тръгва, за да се върне отново. Във властта, разбира се.

П.П. И още три пропуснати новини: Доган призна, че правителството на Турция не му симпатизира и дори нарече турския премиер Ердоган “колега на нашия герой-спасител”; определи делото срещу имамите в Пазарджик като “произвол на държавата спрямо правата и свободите на гражданите й; призова европейските либерали да изработят “статут на европейско малцинство”.

Vesti.bg

снимка: Красимир Юскеселиев, “Капитал“

Руско светило разби проекта за „Белене”
Новинар
България с море от електроенергия, токът от централата – непродаваем
„Руският енергиен експерт по ядрена енергетика проф. Булат Нигматулин буквално взриви страстите в комисията за “Белене”. Той обяви, че “Белене” ще ни струва над 12 млрд. евро, и се учуди защо ни е тази централа, след като плуваме и сега в море от електроенергия.
Според него при условията, при които се проектира “Белене”, цената на тока от нея ще стигне 14 евроцента, което го прави непродаваем. “Днес и за следващите 20 г. България е осигурена с ток и дори в излишък. На глава от населението имате 1,5-2 пъти повече ток отколкото съседните ви страни, каза професорът и допълни, че е важен въпросът дали токът от “Белене” може да се изнася.

Нигматулин обясни, че АЕЦ „Белене” предлага определени предимства като временни нови работни места. По думите му обаче това ще е за около осем години. „После се получава обърната Хеопсова пирамида”, уточни експертът. Той предупреди, че наличието на новата централа би развалило отношенията на България и Русия, след като се разбере след време, че проектът е нерентабилен. „Аз съм за атомната енергетика, но съм против проекта „Белене”, подчерта Нигматулин.
Той допълни, че страната ни има море от електроенергия. “Днес и за следващите 20 години България е осигурена с ток. На глава от населението в страната се произвежда почти два пъти повече електроенергия, отколкото в съседните държави. Освен това експлоатацията на пети и шести блок на АЕЦ “Козлодуй” може да бъде удължена за следващите 15-20 години”, каза още експертът.”
Р.S. Да се готви за подобно разбиване съветската войнстваща монументална символика в чест на окупацията от СССР на неутрална, несъпротивявала се срещу червената армия България- символика, която също не прави чест на съвременна Русия ( бел. ivо.bg|)

Share on Facebook

Анди е от Нова Зеландия, около 40 годишен. скромен, усмихнат, ведър. преди пет години Анди идва в България и се влюбва в родината ни. купува си къща в малко селце близо до Велико Търново. в селото има още няколко чуждестранни къщи - руснаци, французи, има и два "смесени" магазина, а ...

Новината за първата в света безкнижна библиотека просто взриви медиите. А и как иначе? Самото разбиране за библиотека е неразривно свързано с тонове книги, някои от които са забутани в по-далечните ъгли и събират прах, защото посетителите просто не стигат до този раздел.

Авторът на идеята Нелсън Уолф все пак вярва, че е време да станем по-мобилни и съвременни. Именно на него хрумва идеята да направи библиотека пълна единствено с електронни четци, които да могат да се взимат за временно ползване, а условията в библиотеката да бъдат максимално опростени.

Вижте повече за идеята в репортажа, излъчен в предаването "Аз чета с Настя"

Днес от Microsoft обявиха на своя официален блог новината, че дългоочакваният Surface с Windows 8 Рr0 излиза на пазара от 9 февруари в САЩ и Канада в магазините на Microsoft, microsoft.com, както и веригите Staples и Best Buy.

Surface Рго идва с 64 GB и начална цена от $899, има възможност за добавяне до 128 GB памет. Той ще е с мощен Intel Core i5 процесор, Full HD, 1920х1080 пиксела, има и USB 3.0 порт. Добавена е и възможност за писане върху екрана със “Surface pen” ползващ технологията “Palm Block”.

Microsoft Surface Pro е без клавиатура, за която ще трябва да се доплати. Освен това от Microsoft обявиха и пускането на нова серия Touch Cover Limited Edition в три цвята и цена $129,99.

Снимка: Microsoft

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” – нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда ...

За външната политика ключови са постовете на държавния секретар и министъра на отбраната. Според Елена Поптодорова, номинираните за тези постове Джон Кери и Чък Хейгъл не биха избрали военния вариант за решаването на какъвто и да било международен проблем. В този смисъл тя определя двамата най-важни министри за външната политика на Вашингтон като екип на мира. Затова започналото през първия мандат на Обама "съкращаване" на водените от САЩ войни, което му печели много привърженици и извън Америка, ще продължи още по-видимо и по-енергично. Но като цяло Америка вероятно ще се оттегли от дългогодишната си роля на световен полицай и ще търси други начини да упражнява лидерството си, прогнозира още Поптодорова.

Асан се връща от профсъюзно събрание и Айшето нетърпеливо го пита какво е станало в местната кръчма: - Асане, за какво ви говориха толкова време бе? - Ами имаше две теми - едната за икономическата реформа, другата - за неутронната бомба. - Ами я ми обясни и на мен, да не съм толкова проста утре, като срещна Зюмбюл у кафето... - Абе аз знам, че ти тъй или иначе ще си останеш проста, затова и така по-простичко ще ти обясня за какво става дума. Виж сега - ние сме тук и на масата има баница. Значи неутронната бомба е едно оръжие, дето, като падне, ние изчезваме, ама баницата остава. - Аха - схващала малко по малко Айшето - Разбирам. Ами какво е туй икономическа реформа? - Ами обратното ма, Айше, нас ни има, ама баницата я няма. Усмихни се, България! Ромската махала в Кърджали реши да спаси баницата и направи изпреварващ ход с предложението да се отдели от Кърджалийска област и да има възможност сама да избира кметския си наместник. И докато обсъждали новото "регионално...

ASUS представи таблета VivoTab™ Smart с 10.1-инчов HD дисплей и Windows 8, който се предлага на достъпна цена. VivoTab™ Smart е перфектен за работа и развлечение у дома или навън. Тънък и лек, таблетът е снабден с двуядрен Intel® Atom™ процесор, напълно съвместим с новата операционна система Windows 8. Освен това, VivoTab™ Smart пристига с опция за TranSleeve с функциите на безжична клавиатура и протектор на екрана.

Перфектна производителност, идеален за развлечения

С дебелина само 9,7 милиметра и тегло 580 грама, ASUS VivoTab™ Smart разполага с 10.1-инчов LED дисплей с подсветка и 1366 x 768 HD резолюция. Технологията IPS дава възможност за ярка и чиста картина при зрителен ъгъл от 178 градуса. VivoTab™ Smart е снабден също така с 5-точков мултитъч за прецизно боравене с Windows 8. TranSleeve е иновативна добавка, съвместяваща покритие, клавиатура и стойка в едно. Така не само помага при писане, но и защитава таблета.

Със своя двуядрен процесор Intel® Atom™ Z2760, VivoTab™ Smart гарантира безупречно представяне до 9 часа и половина с едно зареждане на батерията. VivoTab™ Smart поддържа десктоп приложения от Windows 8 Store и е съвместим с повечето plug and play периферни устройства.

ASUS VivoTab™ Smart е снабден с висококачествени предна и задна камери. 8-мегапикселовата задна камера с автофокус, 5-елементна леща и 1080p Full HD видео запис помага за улавянето на скъпоценните моменти с кристална чистота, докато предната 2-мегапикселова камера е идеална за видео чат лице в лице. Освен това, VivoTab™ Smart притежава аудио технологията ASUS SonicMaster, доставяща изключителен звук на вградените стерео говорители.

Наличност и Цена

ASUS VivoTab™ Smart пристига в керамично бяло, диамантено синьо и маково червено, и ще бъде на разположение от оторизираните дистрибутори. Очакваната цена на таблета VivoTab™ Smart е 499$ за Wi-Fi модела и 599$ за Wi-Fi + 4G LTE версията. Клавиатурата ASUS TranSleeve ще се продава отделно.

Снимки: Asus

 

Не си въобразявам, че мога да накарам да си променят мнението колебаещите се или убедените, че не бива да гласуват на референдума. Но ако те си въобразяват, че с колебанието или негласуването си по някакъв начин застават срещу заплахата от ядрения реваншизъм на БСП и нейните сателити от ВМРО и Атака, явно си правят погрешна сметка.

Ето каква е тя. И не я правя аз, а моите опоненти.

Според Андрей Райчев участие от около 1,2 – 2 милиона избиратели ще донесе положителен отговор на референдума, което ще означава и политическа победа на БСП. По-широко участие може да доведе до загуба за инициаторите на допитването.

Да ви го формулирам като лозунг:

„КОЙТО НЕ ГЛАСУВА, НА БЕСЕПЕ СЛУГУВА”

Дали ще ме чуят от СДС ( Кабаиванов) или от България на гражданите, които агитират срещу гласуването с претенцията това да е „дясна” позиция?

Сред спуканите лъжи по трънливия път към референдума е балонът „3:1”, каквото твърдят, че било съотношението на поддържащите на идеята край Дунава да се закотви още една руската атомна подводница. Самият дългогодишен бащица на този елемент от „тройния шлем” на Русия върху изстрадалата българска глава Георги Първанов направи такова твърдение, давайки рамо на и без това мобилизираните до крайност столетни маратонци по пътя към увековечаването на руско-българската мафиотска дружба в енергетиката ни.

Всъщност истината е съвсем друга: подкрепящите и отричащите проекта са приблизително равни на брой в национален мащаб, а сред младите, образованите и градските българи разбирането за вредата от корупционния „мирен атом” далеч надхвърля раболепието на опонентите, готови да си дадем земята, парите и бъдещето на чуждите корупционни интереси.

И отново да подчертая: не го твърдя аз. Ето данните от актуалната социологическа картина, оповестена днес от агенция Алфа рисърч ( която съвсем не може да бъде заподозряна в симпатия към онова, на което лично симпатизирам):

„Отношението към АЕЦ „Белене” и развитието на ядрена енергетика в България претърпя значителна промяна през последните години. От силно доминираща подкрепа за построяването на АЕЦ Белене преди около 10 години (80% през 2004 г.), към момента българското общество е разделено на три. 33% от пълнолетните граждани са „за” реализиране на проекта АЕЦ „Белене”, 30% – „против” развитие на ядрената енергетика у нас и за въвеждане на други технологии, 25% подкрепят постояването на нови реактори в АЕЦ „Козлодуй” без строеж на „Белене”.

Най-горещи привърженици на АЕЦ Белене са симпатизантите на БСП, три четвърти от които са готови да участват в референдума на 27 януари.

Най-силни противници на ядрената енергетика са жителите на големите градове, младежите до 30 годишна възраст, както и привържениците на Синята коалиция и СДС.”

Както виждате, въпреки подклажданата с тлъсти подкупи дългогодишна пропаганда, поне половината от българските гласоподаватели разбират надвисналата опасност. Те биха могли да сразят намерението на БСП и т.н. националисти (чиито патриотизъм, също като столетният, се изразява във формулата за любовта към Русия като висша изява на българско родолюбие) да извлече (най-напред политически) дивиденти, за да седнат след това отново на старата рубладжийска софра в случай, че се върнат на власт. Но при едно условие могат да бъдат спрени: ако здравомислещите българи гласуват.

Завършвам с нещо, което щях да кажа като участник в инициативния комитет, който се опитва да убеди българите да гласуват с „не”, ако имах друга медийна трибуна. Но понеже такава не се очертава до референдума, ще го заявя тук.

Въпрос на избор е на кого да повярвате в тази кампания.Ето защо обърнете внимание на огромната разлика: срещу нас агитират хора, свързани с многоМИЛИАРДНИ интереси. Моя милост, например, няма да спечели лично и стотинка при победа на каузата, която защитава, докато насреща потриват ръце за вкусни награди от най-богатото икономическо лоби в България.

Мислите ли, че не можех да се продам и аз ( скъпо при това), вместо да си губя времето „безплатно”?

Ако се нуждаете от илюстрация, това е спорът ми в предаването „Панорама” на БНТ на 11-ти януари- и не толкова по отношение на казаното, а на премълчаното. А то е, че ми бяха пратили опонент, забогатял като едър собственик в енергетиката в качеството си на политик, присламчил се към БСП. Ако той спечели- печелят подобните му и лично той. Ако ли пък не-печели цял народ!

Share on Facebook

Преди време по кабеларките се въртеше един семеен сериал „Хотел Рай”. Само заради заглавието му някои телемани наричаха така и приятно-екзотичните места за почивка. Преди години те бяха зад граница. Ако имаш пари – твоят "Хотел Рай" може да е и в Мексико. Ако нямаш – в някой по-евтин и луксозен турски комплекс. Къде е „Хотел Рай” за българите в момента? Спорен въпрос, защото много нашенци все още са против отдиха в родните курорти, колкото и удобства да им предлагат. За много чужденци обаче екзотично-приятното място е именно тук. И това се доказва от класацията на "Евромонитор интернешънъл”, според която три наши града са сред стоте най-посещавани в света. Отличниците са Бургас, Варна и София. Когато видях тези данни, се сетих за една приятелка, която твърдеше, че Варна й харесва повече от Майорка. Звучи странно. Но е факт, че градовете ни се променят, стават по-красиви и привличат повече туристи. А дали Варна бие Майорка вече е друг въпрос. Важното е, че въпреки икономическата...

Феновете на Дан Браун вече потриват ръце в очакване на новата книга на автора. Преди часове стана ясно и името на новия роман, което беше създадено от феновете на автора във Фейсбук и Туитър. Всеки пост заемаше своето място в дигитална мозайка, която постепенно нареди името "Inferno". 

14 май е датата, на която книгата едновременно ще се появи в Канада, САЩ и Обединеното кралство. От издателство "Бард", което до момента е публикувало всичките романи на Браун, обещават да се справят с превода във възможно най-кратки срокове, за да излезе книгата и у нас.

Вижте повече за предстоящия роман на Дан Браун в репортажа, излъчен в предаването "Аз чета с Настя":

Как само сме способни да създаваме истерия от незначителното и да подминаваме значимото! Едно краткотрайно сбиване между футболни привърженици може да се превърне в продължителна тема за дискусия, престрелки, „компетентни” обвинения и „експертни” мнения, а големият пример на мъжественост и доблест на една съвременна футболна легенда подминаваме равнодушно. През последните две седмици Тодор Янчев не спира да ни изумява. Той първо напусна ЦСКА по принципни причини. Да, в последните месеци капитанът на „червените” видимо тежеше на отбора с присъствието си на терена – тромав, разсеян, с много грешни отигравания. За него винаги се е говорело и че е човек къртица на всяко ръководство. Въпреки това е неоспоримо, че Тодор Янчев е един от малкото съвременни футболисти, превърнали се в легенда на ЦСКА. И обичани до безкрай от привържениците. Той бе припознат от тях като онзи изчезващ вид, който компенсира липсата на технически качества с огромен хъс и желание, готовност да влезе...

Доктор Петър Маринов е съдебен психиатър. Има докторска дисертация по проблемите на шизофренията, защитена през 2008 г. Последователно е заемал постове в Българското дружество по психосоматична медицина „Ковчежник”, заместник-председател и председател на Българската психиатрична асоциация. Д-р Маринов е автор и съавтор в редица публикации. - Д-р Маринов, защо според вас драмата с избитото семейство Савови от София се повтори за толкова кратко време и в Пловдив със семейство Тепавичарови и техните две невръстни деца? - Може да се каже, че това са два съвсем отделни случая, със съвсем отделни механизми в тях, въпреки че имат много външни прилики. Както знаете, в софийския случай има едно психично болно момче, което беше абсолютно несправедливо и неоправдано обвинено още в първите часове след събитието, че е извършило покушението над семейството си. Докато за пловдивския случай знаем твърде малко. Виждаме едно семейство, което по един брутален начин е избито и не знаем нито...

Много, много странно

Нов музей във Велико Търново ще обогатява представите за средновековна България и ще привлича чужди туристи в сърцето на старопрестолния град. Прекрачвайки прага му, посетителите ще имат възможност да се срещнат „очи в очи” с изящно изработените скулптурни фигури в реален размер на емблематични личности от Второто българско царство (1185 – 1396 г.).

От година международната общност се надява,че военна намеса от чужбина няма да се наложи в Сирия. Защото опитът от Ирак и ситуацията в Либия като последствие не дават основание за одобрение на подобни действия. Спори се и дали международната общност се е провалила в усилията си да реши сирийския кървав конфликт чрез преговори и дипломатически ходове. Опасността от допълнително разрастване на ролята и влиянието на ислямистките движения и идването им на власт след т.нар. Арабска пролет държат в напрежение основните играчи в геополитически план, защото те са най-малкото непредсказуеми. Още повече че дълги години сякаш бяха сатанизирани и дори обявени като терористични организации, т.е. извън закона в повечето страни. Това настрои и западното обществено мнение срещу тях. Не без основание. Изведнъж Франция се намеси с войски в конфликт в бившата си колония Мали, която от 1960 г. има своята независимост. Страната на Оланд не беше обявила официално, че се отказва от своята политика за...

„Кой е длъжен на бабата да й гледа внучето?”, питаше с насмешка преди години Любен Дилов-син. Риторичният му въпрос никак не беше лишен от смисъл и със сигурност десетки хиляди активно работещи българи към ден-днешен съжаляват, че обществено-икономическият строй на страната вече е различен и техните родители не са в състояние да им гледат отрочетата. Тук-там, разбира се, се срещат възрастни хора, които уплашено и недодялано се опитват да усмирят отчайващо стараещи се да се отскубнат от обятията им хлапета. При такива гледки обикновено се замислям, че да гледаш внуци в забързания до краен предел голям град си е чиста проба наказание. В това няма никакъв чар. Но вероятно моето мнение не е кой знае колко меродавно, защото то е силно повлияно от факта, че докато моите родители са били студенти, баба ми ме е взела като 20-дневно бебе и ме е отгледала до навършване на 2-годишна възраст. Вярно, сега ми се струва, че да мажеш тялото на бебе със свинска мас с дерматологична цел си е...

Повече от 80 процента от българите живеят в лишения. С до 290 лв. живеят около 45 процента от домакинствата на страната. Това заяви по БНР Виолета Иванова от Института за социални изследвания на КНСБ. Тя представи последното изследване на института за издръжката на живота през 2012 година. “Голямата част от издръжката – над 48 на сто, отива за храна, най-вече за месо и хляб. Ограничават се разходите за здраве и образование”, каза още Виолета Иванова. Средно по 565 лв са необходимите средства, с които трябва да разполага един човек от 4-членно семейство, за ...

Каква е тази мода, след като излязат в запаса, пак да им викат „г-н генерал”? От близо 70 години насам, някой от тях да е помирисал барут? Разнасят си униформите по канцелариите като оперетни герои. А някои и без униформи продължават да ги титулуват пожизнено, па били „генерали” и 6 месеца. Като погледнеш останаха няколко полка армия, а имаме стотици, действащи и запасни (от резерва) генерали и адмирали. Като приказката за вождовете и индианците. Но абсурдът продължава.

Скоро ще наближи изборното време и несъмнено от някой стар килер ще се извадят изказванията как Костов е унищожил икономиката, и по-конкретно – как продал цветущи, невероятни предприятия като Авиокомпания Балкан и Кремиковци за един лев.
Защото през 1997-ма те явно са били чудесни фирми, печеливши, с перспектива и пазари. Или не точно?
Всъщност историята е много проста, точна и пределно ясна, а сведението за това какво е било състоянието на продадените по-късно “цветущи” предприятия се пише от самото правителство на БСП през 1996 г. Да влезе доказателство номер едно – “Закон за финансово оздравяване на държавни предприятия”:

На линка добре се вижда датата на приемане – август 1996 г. Не точно от Костов. А какви предприятия визира този закон?

Чл.2. Целта на финансовото оздравяване е премахването на загубите и преструктурирането на задълженията на предприятията по чл.1 с оглед ограничаване на тяхното влияние в останалите сектори на икономиката.

Хмм, звучат като черни дупки, в които потъват държавни пари и като раково образувание унищожават цялата икономика. Малко контекст? Да цитираме пресата от онова време:

Май месец 1996 г. Правителството на Жан Виденов спешно се нуждае от външна подкрепа, за да спре обезценката на лева. Цените хвърчат, а валутният резерв се стопява. Световната банка, а под нейна диктовка и Международният валутен фонд са замразили отношенията си с България. Причината е, че няма структурни реформи. Цялата 1995 г. сме издържали без външно финансиране, но повече не може.
Световната банка настоява да се закрият най-губещите предприятия. Приватизацията не върви. Спешно се правят списъци с най-задлъжнелите и губещи предприятия. Оказва се, че ликвидацията на по-голямата част от тях е невъзможна – става въпрос за железниците, топлофикациите, електрокомпанията, градския транспорт в София, въглищните мини. Има и други предприятия. Първите списъци са на 100-те най-губещи. После нарастват на 120. В края на краищата се взима соломоновско решение. Списъците ще са два – за ликвидация и за изолация. Започва трескаво лобиране от страна на депутатите на управляващата тогава левица. Предприятия влизат и излизат в списъците или от един в друг. Очевидно безнадеждни предприятия като ЗММ най-накрая се оказват в списъка за изолация. Окончателното решение се взема през май – в листата за ликвидация влизат 64 предприятия, в които работят около 20 000 души. На тези дружества се дължат 25% от загубите в държавния сектор. Други 71 предприятия с около 50 000 заети, които трупат около 50% от загубите, са вкарани в изолатора.
Със Закона за финансово оздравяване на предприятията беше забранено да вземат кредити от банковата система. Изключение правеха само Българските държавни железници и Националната електрическа компания. Изолираните предприятия трябваше да намалят загубите и задълженията си към кредитори. За целта с помощта на консултанти бяха съставени оздравителни програми.
Изолираните предприятия бяха разделени на две групи – 30 в група А (с административно определяни цени), а останалите 41 – в група Б. Принципал на група Б ставаше министърът на финансите. Изходът за група А беше оздравяване, а за група Б – приватизация или ликвидация. Срокът на действие на изолатора беше до края на 1998 г., но по-късно беше удължен до средата на 1999 г.

Тоест – списък със 71 “цветущи” предприятия. Които от години (много преди 1997-ма) са на изкуствено дишане и само социалното недоволство пречи на моменталната им ликвидация. Сами ще ви оставя да откриете Кремиковци и Балкан в списъка, изготвен от Виденов…

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

коментирайте на страницата ->

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

Честита Нова Година на всички! Нека тя ви донесе много здраве, усмивки, само положителни емоции и разбира се успешни онлайн попадения ! Бях се поизгубила от хоризонта, но се надявам да успея да наваксам изпуснатото време!  Ще започна Новата Година със статия за нов интернет магазин, който доста време не предлагаше доставка до България, но …

Прочетете повече »

300 илюстрации, повече от които са към детски книги. Така изглежда изложбата "30х55" на проф. Виктор Паунов, разположена в галерия "Академия" на НХА. Поводът за подбора й е 55-годишнината на проф. Паунов, 30 години от които е прекарал в създаване на илюстрации към детски книги и издания за възрастни. Така се ражда и името на изложбата - "30х55".

Въпреки че обхваща три десетилетия от професионалната работа на художника, илюстрациите, изложени в галерията са стриктно подбрани от него самия и са малка част от всичко, което е създал през годините. "Не целя да постигна визуален шум", казва проф. Паунов и споделя, че той е от много щастливи колегии, чиито всички картини са били публикувани.

Работи с туш и перо, молив и акварен и не използва малки четки, всичките ситни детайли ги прави с основната си четка "на око".

Вижте повече за изложбата "30х55" в репортажа, излъчен в предаването "Аз чета с Настя":

Блогат на Стефан: Дефицит на закрила

Нели Крус остави на българските политици и общество да се справят с медийните проблеми

Доста се забавлявахме с моето циклопче. Идеята видяхме от сдружение КРЕАТИВНОСТ  (сбирките се провеждат в читалище Бъднина, жк...

Първият ми коментар в първите минути след първия по рода си зрелищен, но бутафорен „атентат” в България, беше да покажа и запазя първите впечатления и реакции на журналистите в тяхната противоречива взаимна връзка като свидетели на нападението срещу Ахмед Доган, видели, чули и описали…различни неща.

Целта на самото упражнение е била именно такава: да заблуди публиката и в това отношение на първо четене успехът беше постигнат. И пишещият тези редове, естествено, без да знае, че „ножът е мукавян”, т.е. , че пистолетът не е могъл да убие Доган, също окачестви сцената като „атентат”. Време е обаче за втори прочит и за въпросите, които на третия ден след събитието остават без (официален) отговор.

Не, не става дума за това броени дни следствието да разплете всички причинно-следствени връзки и да се произнесе с окончателна версия като за присъда от обективните съдии. Говорим за друго: какво НАИСТИНА видяхме ние, а и целият свят, доколкото грозната картинка обиколи световните медийни трибуни.

Видяхме на какво е способен „елитът” на една партия, която пледира да е защитник на човешките права и свободи, но е излъчила на върха си хора с нечовешки инстинкти и поведение. И си представихме, че ако това е елитът, направо не искаме да знаем на какво е способна „кротката” рая, която има много повече и съвсем истински основания да е озверяла и то именно поради факта, че нейния „елит” я лъже с десетилетия, че защитава правата и свободите й.

Видяхме, че ритането на падналия в България, за което многократно съм писал метафорично, е жесток национален „спорт” и то в най-буквалния смисъл- от плът и кръв.

Видяхме, че медиите ни, нямат нищо против да показват това със садистична наслада, която напомня, че не случайно България беше единствената държава в Европа, освен сръбския анклав в Босна, където в националния ефир преди 15 години беше показано ужасяващо обезглавяване на жив човек с мотива, че такава била реалността и тя трябвало да бъде видяна ( всички останали телевизии в Европа, получили същите кадри от руските специални части, които целяха да покажат зверското лице на един чеченски главорез, „преразказаха” кадрите и само ги загатнаха затъмнено).

Явно нашите медии не са научили нищо след онзи зловещ свой опит, за който беше платено единствено с уволнението на водещата на новините Милена Милотинова. Днес, ако имаше справедливост, по същата логика за нещо подобно, като садистичното стократно повторение на нечовешките кадри от побоя над поваления нападател на Доган, трябваше буквално да бъдат изпозатворени комай всички телевизии в България, които се състезаваха коя по-надълбоко да бръкне с камерата в кървавото лице и дори под смъкнатия панталон на бития.

Видяхме, че държавата, която плаща ( с нашите пари) по два милиона лева на година за охраната на Ахмед Доган, не може да гарантира сигурността на един от най-строго обгрижваните с телохранители политици. От това всеки си прави простия извод за безценицата на собствения си животец на обикновен човечец, за когото никой и без това пет пари не дава, а какво остава да го защитава от нечий насочен пистолет.

Видяхме, че дори президентът ни не може да фокусира проблема, повтаряйки мантрата за необходимост от запазване на етническия мир в ситуация, когато етнически турчин провокира с „мукавян пистолет” етнически турчин и беше смазан от бой от етнически турци.

Видяхме също демонстрация на епическа глупост от страна на етнически българин, лидер на парламентарна партия, привидял зад турското меле ръката на …турските служби. Същата глупост сподели в национален ефир плиткомислено и виден бивш следовател по т.н. тежки убийства, с което обясни косвено защо те като правило си остават неразкрити в България: плитчината на предположението, че турските служби са толкова безумно тъпи показва, че в нея е заседнала като крайъгълен камък почти нулевата успеваемост в разкриването на тежките престъпления в наша страна.

Видяхме, ако имаме памет за това, че ДПС, бившият коалиционен партньор на НДСВ, е почерпил „мъдрост” от премиера Сакскобургготски и от неговия главен секретар на МВР Бойко Борисов, които почти потриваха ръце доволно от смъртоносната саморазправа в подземния свят , защото това било „нормално” за взаимоотношенията между бандитите- нещо като регулирането на популацията в животинския свят с помощта на хищниците. Съответно ни беше показано, че нищо хищническо и животинско не е чуждо на един охранен партиен „елит” в нашия див Изток.

Остава да видим и повторението на всичко това. Защото липсата на чувствителност спрямо видяното вещае рецидивизъм.

Изобщо, наблюдавахме продължението на толкова популярните „риалити” шоу програми. Бяхме направени насила воайори в едно групово насилие. То е неприлично, но съвсем истинско с неподправената си откровеност съпреживяване на родната действителност, в която участниците са преминали през бруталния кастинг на политическата далавера.

Казват, че унижаването на един мъж чрез побой е в психическо отношение като насилствения секс за жената. И как завърши масовият побой? Приключи с изригване на масовата любов към доминиращия и досега несменяем вожд, който беше обявен за „пожизнен лидер”. На този апотеоз на перверзията като награда за победителя най-добре отива отколешният руски политически девиз: „бий, за да те уважават” или , в превод на нещо като руско-български език, употребяван от Сергей Станишев: „ един симбиоз” между правата и свободите на правото на силата да тържествува над свободата.

Share on Facebook

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: БХК завежда за първи път дело пред Европейския съд по правата на човека заради антиромския език на омразата на „Атака“

Не зная какво е, но е голямо и не бих искал да го срещам нито по светло, нито по тъмно. Освен ако не е приятелски настроен грифон. Тогава искам.

За справка, нося кеци 45-ти калибър.

Продукти за 4 порции:
4 едри ябълки
1к.ч. захар
1к.ч. смлени орехи
щипка канела
щипка джинджифил
щипка кардамом
1с.л. краве масло
1к.ч. пудра захар

За ванилов сос:
1к.ч. течна сметана
1ч.л. нишесте
щипка ванилия
1с.л. пудра захар

Приготвяне:
Ябълките се почистват и измиват. Издълбава се кладенче на всеки плод. Редят се в тава. Захарта, смлените орехи и подправките се объркват. Във вдлъбнатинките се слага по 1ч.л. от ореховата смес. Най- отгоре се мазва по парченце краве масло. В тавата се налива 1/2ч.ч. вода. Ябълките се пекат на умререна фурна, 40 минути. Оставят се да изстинат. Сметаната се налива в джезве. Добавя се 1с.л. пудра захар. Нишестето се разтваря в топла вода. Джезвето се слага на горещ котлон. Бърка се докато се разтвори захарта. Добавя се нишестето. Бърка се докато се сгъсти. Съдът се оттегля от котлона. Към соса се добавя ванилия. Обърква се.  Вземат се 4 плоски чинии. В средата се слага печен плод. Поръсва се пудра захар. Плодовете се гарнират с ванилов сос.

Пътеписът ни днес ще ни покаже, какво може да направи крайната махала, при добро желание и усилие. Изабела ще ни разкаже за холандския Айндовен. Приятно четене:

Айндховен: Малка футуристична приказка

Имало едно време в едно далечно кралство – викали му Nederland или Ниска земя – та имало там, далеч, далеч, чак  на края на някакъв южен парцелиран район малко селце с подобаващо име – Айндховен,  т.е. Крайният двор (парцел) Селцето общо взето тънело в зеленина, земеделски прелести и световна неизвестност, докато не се появил благородният рицар, пардон! дук Хенрих Първи оф Брабант, който му дал престижния статус на град. Годината била 1232 и така започва писаната история на града, чиято  единствена гордост по онова време били малка крепостна стена и замъче, издигнали скромни снаги над равните зелени пасбища на южна Холандия, оградени със също толкова скромно ровче, и популярни в цялата близка околия със седмичния си пазар.

Градецът наброявал всичко на всичко 175 къщи.

Човек неволно почва да се чуди каква ли е била дефиницията на дука за град. После приказката става много скучна и нищо не се случва в нея цели 650 години. (Нищо в този случай означава обичайните средновековни опустошителни пожари, чумни епидемии, периоди на глад и бедност, малки локални войни, многократни превземания от испанци, холандци, испанци, холандци, испанци, хо... а, не - този път французи, многократно разрушаване и подновяване на крепостните стени и прочие тривиални събития, които не допринесли изобщо за разрастването на селището и то си останало миниатюрно и незначително чак до модерни времена.)   Затова пък, когато в края на 19-ти век индустриалната революция най-после достига до тия далечни равни тучни земи, тя не просто ги навестява, нито пък кротко се настанява в тях, ами направо избухва в заспалото земеделско селище с всичката мощ на модерните си технологии и с ослепителния блясък на електрическа крушка. Буквално!

Братята Антон и Жерард Филипс основават в центъра на Айндховен фабричка за производство на електрически крушки.

М-да, всички велики неща започват скромно. Градчето мигом се сдобива с прякора Градът на светлината, а фабричката ще прерастне скоро в гигантски световен електронен концерн - Philips. И оттам насетне историята на Крайния парцел заприличва малко на „Странния случай с Бенджамин Бътън“ – един от най-старите градове в цяла Холандия започва да се подмладява, да расте и да става все по- жизнен, ярък и модерен, все по-енергичен, провокативен и даже футуристичен. Отръсква се като мокро куче от древната си история и става флагман на световния съвременен индустриален дизайн и супермодерни технологии. Нещо като европейската Силиконова Долина.   Но преди да затънем в детайлите на този куриозен исторически прецедент е време да въведем в действието двете главни героини на нашата приказка –

Принцесата (с прякор Вечно Недоволната) и Кралицата (само по роднинска линия, защото се пада майка на Принцесата),

но по-често изпълняваща длъжността Главен Кралски Усмирител. Двете пристигат от София яхнали опитомения змей Wizzair (и аз не знам кой им измисля имената на змейовете, ама такива са все едни странни и неблагозвучни) и се оглеждат учудено на голямото модерно летище в  Айндховен – цялото в стъкло, архитектурни декларации и високи технологии. Влачат си прилежно багажа с вече счупени колелца (защото това съвсем не е първия змей, на който се возят това лято и някои от скорошните им дестинации съвсем не са били така цивилизовани, че да предлагат асфалт и гладък мрамор за колелцата), което естествено дава повод на Недоволната да мърмори и на Усмирителката да дудне обещания за мека постеля и вкусна вечеря в този или в обратен ред. По желание. Железният кон ги стоварва на

Централна Гара,

а там ги посреща приветствено, нагазил насред цветенцата, издокаран в подобаващ за високите гости зеленясал бронз не някой друг, а самият д-р Антон Филипс – в закопчано догоре зимно палто и шапка в лявата ръка. Гледана отвън гарата, на която бронзовият доктор кой знае защо е обърнал гръб, забележително прилича на портативен  радиоприемник – компактен, правоъгълен, с все антенката, стъклената скала, квадратно високоговорителче, което е всъщност терасата на кафенето и даже голямото кръгло копче на потенциометъра за настройка на честотата, което пък се е дигизирало като стенен часовник. Дизайнът от 1956-та година е носител на архитектурни награди и се предполага да имитира конкретен много популярен модел транзистор, произвеждан от електронния гигант Philips  по това време.

  Нашите кралски особи нямат време за запознанства с хер Филипс (злите езици говорят, че крупният капиталист бил роднина на Карл Маркс, ама много е иронична съдбата понякога, хи-хи) и се мятат тичешком на градската автобусна карета, за да се доберат до симпатичното хостелче в центъра на града. Със загадъчното име „Три-Би-И“. Така – меките постели са осигурени, остава да се погрижим за вкусните вечери. Изоставяме багажа в стаята да жали счупените си колелца, обличаме по една-две-три жилетчици, защото краят на юли може да е синоним на адски зной в София и Варна, но в Айндховен не изглежда да е нищо по-сериозно от късна пролет – сивичка, хладничка, дъжновничка и свежичка, и поемаме в здрача в посока към щръкналите високо над къщите остри готически кули на катедралата.

  Пътят ни минава по тясна крива уличка с няколко от малкото съхранени исторически сгради на Айндховен – пешеходна, спретната, с лъскаво боядисани врати, пощенски кутии и магазински витринки. Уютна една такава и махленска. Води ни точно към църквата и към центъра на нощния живот на града. Двете 70-метрови остри готически кули на катедралата стърчат насред  скупчените наоколо десетки барове, ресторанти, пъбове, клубове и кафенета. Отколешна витална европейска традиция е вярата и молитвата да вървят ръка за ръка с храненето и алкохолното опиянение. Единство на духа и материята. Като заклети европейки ние горещо одобряваме и се заемаме да намерим най-доброто място за вечеря на кралските ни персони. Хладното време е опразнило външните масички и се налага да надничаме през прозорците на кръчмите, за да видим дали са пълни – изпитана туристическа рецепта за добро хранене е да следваш навиците на местните хора и да избягваш празните ресторанти. Успяваме да се ориентиране правилно в изобилието от европейски, азиатски и други кухни и хлътваме в претъпкано  с млади хора заведение, специализиращо в ребърца на грил. И бирите и ребърцата впечатляват еднакво с качество и количество – разбира му на живота айндховенската младеж. Катедралата сияе достолепно и тържествено, обляна в синя светлина, докато наши величества се прибират леко нетрезви и много щастливи  в хостела. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Вярна на пътешественическите си навици не успявам да спя добре и скоквам още с първия сивкав дневен светлик да опознавам градеца. И да търся кафе. Принцесата от друга страна, не изменя на своите си пътешественически навици и спи юнашки до обед.

Фабриката и главният офис на световния концерн Philips

в центъра на града били благословията и проклятието на Айндховен. Благодарение на тях бившото крепостно селце се развило и разрастнало с бясна скорост докато се превърнало в днешния пети по големина град на Холандия. Но пак заради тях Крайният парцел бил подложен на масирани бомбардировки от съюзническите войски през втората световна война – Philips произвеждал компоненти за въоръжението на Оста и според масово практикуваните тогава (пък и сега) военни тактики трябвало да бъде унищожен. Каквото оцеляло след бомбардировките пък, станало жертва на амбициозни следвоенни градоустройствени проекти, когато на никой още не му пукало особено за архитектурно историческо наследство. В резултат на което свидетелствата за средновековното минало на на града са малко и добре скрити: останките от крепостната стена – дълбоко под земята, нейде в основите на сградите в центъра,  са споменати в информационна плочка на фасадата на двуетажна къща, но не се виждат; друго информационно табло на площада пред църквата известява, че под паважа е било открито гробище на жертви на бубонната чума, чиито останки са внимателно пренесени и съхранени и се изследват по световни програми за изучаване на развитието на човешката имунна система;  а широката асфалтирана улица във вид на пръстен около центъра е била построена в началото на 20-ти век върху окончателно изоставените и заринати крепостни ровове.

   

Църквата „Света Катарина“

е реставрирана след войната до първоначалния си нео-готически блясък и строгост. Но оригиналният храм  съвсем не е средновековен – датира едва от 1890-та година. Построен е разбира се върху основите на по-стара църква. Двете му доминиращи града кули си имат прякори – Мери и Дейвид.  Камбаните им разнасят мощен мелодичен звън, докато прекосявам площадчето покрай затворените в ранното мъгливо утро ресторанти и барове в посока към централния площад на Айндховен „18-ти септември“. Както всеки може да се досети – дължи шантавото си календарно име на историческо събитие, подобно на някогашните български площади „9-ти септември“ (Интересно, на тукашния не са му сменили името след падането на Берлинската стена. Може би защото Айндховен не е освободен от Червената армия или пък защото айндховенци не са правили политически преврати в деня на нахлуването на освободителните войски.)

 

Централният площад е супер модерен,

лъскав, опнат по конец и архитектурно предизвикателен. Все едно пристигнал от бъдещето. В единият му край лъщи самодоволно  безформено-стъклено-надменно-показно нещо, наречено The Blob (който може да го преведе задоволително с една дума на български моля да ми се притече незабавно на помощ) т.е. „пльокната пихтия“ , „капнато желе“ или нещо подобно в смисъл на безформено, но повече или по-малко аеродинамично. Прилича на  прозрачно-стъклено желе  капнало от сандвича на немарлив извънземен гигант докато се е надвесвал любопитно от небесата да разгледа по-отблизо  архитектурата на града. Май е информационен център – има някакви магазини за сувенири на втория етаж, но не успявам да го разгледам отвътре поради твърде ранния час – не само пльокнатото нещо, но и целият площад е безлюден и принципно неработещ.

 

Входът на подземния велосипеден паркинг –

нали сме в Холандия, никой дори и за миг не бива да се замисля кое е най-масовото превозно средство наоколо - прилича на недозакопан тръбопровод. Декориран много изискано с червено цъфнало мушкато. Компания му прави скоклив минималистичен фонтан без корито, разливащ щедро вода по пешеходната зона. После следва импозантният модернистичен, квадратичен, стъклено-кубичен мол „Плаза“ – и него само отвън го разглеждам, а тясна уличка вдясно ме връща към

Пазарния площад

и по-непредизвикателната архитектура на миналия век.

  Целият просторен, павиран с червени плочки  площад е залят с море от масички, слънчеви чадъри, столчета и саксии с храсти, ограден от исторически  фасади с капандури, цветни сенници, мушката по прозорците и тераските, стръмни покриви, разноцветни калкани. В по-нормален час би бил идеалното място за кафе, четене  и водене на дискретни наблютения над местното население, но в мрачното ранно утро, уви, аз съм единствен посетител.  Компания ми прави само Фриц Филипс – и той бронзов, и пак с палто. (Зиморничави нещо са май тия индустриалци. Пък като стана дума и брадовчед им, или какъвто там им се пада, Карл Маркс също май не съм го виждала по шорти и джапанки – и той все с палто се подвизава по портрети и паметници. Май наистина има глобално затопляне – студеничко е било из Европата миналото столетие.) Завивам в уличка зад сградата на общината и попадам в малък дизайнерски рай – десетки работилнички, магазинчета, изложбени зали, дисплеи, кафененца, галериийки и прочее подобни, заринати с изделия, хрумки, продукти и проекти на млади дизайнери. Бижута, мебели, дрехи, аксесоари, часовници, домашни потреби, технически джаджи и други неща с неясно предназначение. Оригинални, закачливи, провокативни, екологични, рециклирани, забавни, предизвикващи размисъл и изумление, светещи, мигащи, елегантни, сгъваеми, хитроумни, портативни, неочаквани, изненадващи, футуристични или подчертано старомодни, супер функционални или страшно непрактични. Истинско пиршество за любителите на оригиналния дизайн, кича и младежката мода. Дълго зяпам витринките, радвам с ена цветовете им и се подхилквам на шегичките.

Съвременната слава на Айндховен на лидер в областта на дизайна и технологиите

се дължи в огромна степен на трите  реномирани висши учебни заведения - Айндховенския технически университет, Университетът по приложни науки Fontys  и Академията по дизайн. Създадени в съвсем модерни времена - след втората световна война, и трите успяват бързо да си създадат име и привличат хиляди талантливи млади хора от цял свят с програмите си съчетаващи свръх-модерни технологии, иновации и експериментален дизайн.  Някогашният неизвестен, далечен  краен парцел е днес  център на тъй наречения Brainport – технологичното сърце на Холандия, инкубатор на иновационни идеи и технологии, дом на множество компании с международна известност и размах (например Philips и DAF). Освен това, в контраст с индустриалната си слава и същност Айндховен е един от най-зелените холандски градове с безброй паркове и възможности за спорт. Нищо чудно, че е изключително популярна дестинация за млади хора и студентите съставляват повече от 10% от населението на града. Дизайнерската уличка ме подсеща да намеря сградата на

Академията по дизайн –

също в центъра според туристическата ми карта – световно известната  "De Witte Dame" , Бялата Дама. Хвърлям едно око и на  „Bruine Heer“, Кафявият джентълмен – бивша сграда на фабриката за електрически крушки и разбира се, на Розовото бебе – най-първата, оригинална фабрика на Philips, мъничка и нелепо розовеещо-лилавееща в сравнение с импозантните джентълмен и дама. Обаче с фабричен комин!

    Най-после е станало човешко време и кафенетата отварят, така че успявам да пия „най-доброто кафе в Айндховен“ според нескромната реклама на кафетерийката сгушена в градинка до Бялата дама. Градът се разбужда, коли запълват главната улица, броят на велосипедистите се увеличава експоненциално всяка минута и денят започва – не много забързан, но делови и съсредоточен, син и ухаещ на цветя. Затваряйки още едно кръгче около компактния градски център минавам край църквата „Свети Августин“ със самия златен светец на върха на стройната островърха кула. (Чудя му се на айндховенското небе – ако мен ме бодяха така безжалостно от всички страни с остри като игли готически кули, ежедневно, без почивка и без милост щях да съм мрачна като градоносен облак. А то се ширнало синьо и слънчево, усмихнато и всепрощаващо все едно няма нищо по-хубаво на тоя свят от доживотна присъда  Ецих с пирони.) Няма как да пропусна и другата, несравнимо по-висока конструкция на

Цитаделата

(и тя забила тъпия си връх в небесата) –  с обтекаемия си дизайн, щръкнала над морето от сгради ми прилича на току-що изплувал мостик на подводница, очаквам всеки миг градът да се раздели на две и да се разлее от двете страни на издигащото се гигантско туловище.

  Градските часовници си цъкат незабелязани, църковните камбани си бият на всеки час и изведнъж се оказва, че вече имам само малко време за едно наистина бързо тегелче в

Музея за модерно и съвременно изкуство Van Abbemuseum –

хвърлила съм му око от вчера. То просто няма как да не го забележиш и да не ти се прииска да го разгледаш – сивите му неправилни форми изникнали направо  от водите на река Домел и перфектно поддържаната градина край бетонната грамада привличат неудържимо всеки, имал късмета да попадне в обсега им.

Необичайната архитектура ме подготвя донякъде и си мисля, че знам какво да очаквам от експозицията, но реалността е много по-странна, неописуема, тотално неразбираема и абсолютно провокативна. Освен платна на Пикасо, Кандински, Шагал и други класици на модернизма, музеят предлага истинско лудешко приключение в света на съвременното изкуство и необичайни визуални форми. Драсканици по стените, купчини нахвърляни мебели, ярко боядисани бетонни отломки, полуразтопени пластмасови столове, платняни тунели, модифицирани тоалетни чинии, текстилни статуи и структури, светещи екрани и други светещи неща, странни механични съоръжения и електронни устройства, все едно съм в Музея за извънземни култури на братя Стругацки: „статуи и модели, приличащи на уродливи механизми, и механизми и апарати, приличащи на уродливи статуи“. От цялото сюрреалистично преживяване ми остава един много ярък въпрос в обърканата глава: какво е изкуство, всъщност? Май вече хич не съм сигурна. Но за задълбочени анализи и търсене на изчерпателни отговори няма време – трябва да събудя Принцесата и да стигнем навреме до гарата, за да не изпуснем влака за Амстердам. Прекосявам бързо, почти на бегом градинката зад музея, но дори и така мощната й магия на покой, природни красоти  и естествен чар успява да се закачи и да остане с мен  през остатъка от деня ми.

    Заварвам Нейно височество будна, закусила и в прекрасно настроение, което мигом бива съсипано от счупените колелца на багажа – все така неуслужливи, хвърлят ядни искри по паважа, издават зверски звуци и създават доста осезаеми сили на триене, които затрудняват и изнервят покачената на високи токчета пътешественичка. (Нейният поглед също хвърля ядни искри и издава зверски звуци колчем се обърне в моята посока.) Всички, от администратора в хостела, през шофьора на автобуса, та чак до интернационалните ни спътници в купето на влака, са безкрайно любезни, услужливи, по европейски изискани и с прекрасен английски (така като гледам, май аз говоря най-лошия английски в тази страна), освен че говорят по още някой език (както става ясно от подочутите телефонни разговори на италиански, френски, испански и арабски, водени по седалките около нас). Което изобщо не е необичайно в Европа разбира се, но у нас, провинциалистчетата от далечни англоезични краища на света, където  има само един официален език и мнозинството от населението говори само него,  полиглотските умения на холандците предизвикват възхищение и завист. От друга страна обаче, ние с Принцесата също си говорим на български, така че се представяме успешно във вавилонското езиково състезание. Пътуването с влак през равната земя на Холандия е приказка само по себе си. Зелена, мирна приказка за тучни земи, достолепни крави, спокойни канали, плачещи върби, спретнати къщички и искрящо бели, неуморно махащи ветрогенератори. Ако това е холандската представа за индустриална зона и европейска Силиконова долина как ли изглеждат змеделските им райони?! И понеже приказката трябваше все пак да е футуристична, а не пасторално-кравешко-утопична, за финал - ето как изглежда Конгресният център на Айндховен (неизвестно защо наречен Еволюция след като е очевидно и за децата, че по би му подхождало „Летящата чиния“):

Автор: Изабела Шопова Снимки: авторът Други разкази свързани с Холандия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ