Един призрак се разхожда из министерството на икономиката. Призракът на иновациите. Или по-точно желанието на министерството да събира такса от бизнеса наречена такса иновации, която министерството да преразпределя на избрани. Целта разбира се е добро намерение. Но ние знаем, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Новата такса ще бъде процент от печалбата на фирмите. И трябва да бъде поне 1% от БВП. Което означава поне между 2 и 3% от печалбата на фирмите, с което дефакто корпоративният данък се увеличава на 12+ процента. Но твърдението на икономическото министерство е, че това не е данък. Защото „той ще се връща пак при някой бизнес“, избран от чиновник, съгласно както знаем „не доброто следване на закона“. Много ме кефи определението, че не е данък. Нищо че събирането на парите е задължително. Нищо че ще е съществена част от БВП. Нищо че държавата го преразпределя. Ако това не е данък, аз не знам как да го определя.

България изостава при иновациите, но причината за това е много по комплексна от това, което може да се реши по този начин. Когато броят на образованите хора намалява (и това не е проблем на несубсидирано образование, а е пряк ефект от демографският срив и емиграцията) няма как да има бизнес разчитащ на иновациите. Когато няма развит вътрешен пазар за нови технологии (early adoption), в една държава, в която средната заплата е прекалено ниска за да го създаде (и преразпределяне на пари от БВП-то очевидно няма как да подобри това), всяко създадено нещо е обречено на пазарен и следователно принципен неуспех. Правенето на чиста наука се субсидира по друг начин и не се измерва за иновация по този критерии. Отделно трябва да отбележим, че лошото копиране на Унгарският закон (който при това не е сработил и в Унгария) не предполага никакъв положителен ефект. Много по-добър избор би бил намаляване на данъците или по-точно два ключови данъка – намаляване на корпоративният данък с процент пропорционален на създадени нововъведения в предходната, както и намаляване на осигуровките на хората, заети в иновационна дейност + улесняване на регистрационните процедури при преместване на работно място на работещи такава дейност чужденци у нас, както и значително опростяване на лицензионни процедури в областта.

Само това би изиграло истинска роля за иновациите в държавата, защото ще създаде възможност за повишаване на заплатите на хората занимаващи се с иновации. Ще удари частично сивата икономика (изваждайки на светло повече заплати). Ще създаде стимул за създаване на продукти, които се продават. Ще създаде стимул на чуждестранни компании да изнасят поради данъчни причини техните RnD департаменти у нас, заедно с образованите чужденци. Ще създаде възможност българи да се учат от образовани чужденци, за неща за които иначе ще трябват десетки години за да се създаде образование (тоест ще има ефект от ден едно). Ще внесе работна ръка, която е образована, високоплатена, плаща данъци от момента на постъпването и то върху пълната си заплата (тоест ще се подобрят данъчните приходи и демографската структура). Това пък ще създаде косвени стимули върху образованието, и то ще се подобри също, повишавайки чрез повишените данъчни приходи и създаденият интерес качеството му.

Но най-важното – не изисква нови данъци. Не дава голяма възможност на чиновниците да искат преразпределят много и предвидими пари, с което да създава корупция. Не изисква повишаване на щата на икономическото министерство (контролната система е данъчна) и следователно няма да натовари с излишни разходи бюджета.

Това е и относително (с някой разлики) подхода избран от държави като Израел и Ирландия, издържащи се на практика от иновации.

Понякога правилният отговор е на хвърлей разстояние, за тези които искат да го видят. Но тези, които се точат да нареждат на къде да заминават нови данъкоплатски пари, са слепи за подобни идеи.

В младежките си години, при липсата на друга твърда музика на живо, всички много се кефехме на концерт на Щурците. "XX век", "Рок в минало време" и "Стълбата" ни караха да разклатим яко глави. "Не умирай" за мен беше една от най-вълнувашите песни, а "Ти и аз" беше изпълнена с романтика...

Тези дни, сред водещите теми е и орденът, който Първанов ще връчи на Щурците, по предложение на министър Вежди Рашидов. За президента се е писало и казало много. От агентурното му минало до архара... За Рашидов се знае също не малко. От "главния мултак", през бития полицай, до мераците към Наоми Кембъл...

Дъъълга дискусия се оформи и при Комитата по тази тема.

Мнозина смятат, че Щурците трябва да откажат. Има и такива, които смятат, че орденът е призвание, без значение било кой го връчва.

За мен има значение и това, кой връчва наградата. Как аз, хипотетично, бих постъпил, на мястото на Кирил Маричков, Пеци Гюзелев, Валди Тотев и Георги Марков?

Бих отказал, оставяйки верен към феновете си и чист пред съвестта си. Следващият министър на културата, ако прецени, ще ме номинира, а следващият президент ще ми връчи пак ордена. Тогава ще приема. Толкоз. Така ще се разгранича от агент Гоце и Веждѝ... Period... Ако не доживея, ще ми го дадат посмъртно, ако го заслужавам. Ако не го заслужавам— няма да мога да го откажа. Ако ми го дава недостоен — няма да имам избор.

Толкова ли е сложно?...

лятото за родния уеб е преобладаващо спокойно, но със сигурност - по-добро от предходното! както писах в последния ми материал за списание .net - няма как да се скрие фактът, че кризата достигна (отдавна) и онлайн медиите и дигиталните агенции. борбата на моменти загрубява, с "удари под кръста", както споделят ...

Не си мислете, че съм изперкала, все още удържам фронта! Просто съм полудяла по … Metallica! Изнанадващо, а? Е, не съвсем! От събитието Sofia Rocks Sonisphere Festival на 22.-23. юни се питам как никой не ми е отворил очите по-рано?! Но не ме разбирайте погрешно все пак, не говоря за метъла като цяло, а конкретно за [...]

Не си мислете, че съм изперкала, все още удържам фронта! Просто съм полудяла по … Metallica! Изнанадващо, а? Е, не съвсем! От събитието Sofia Rocks Sonisphere Festival на 22.-23. юни се питам как никой не ми е отворил очите по-рано?! Но не ме разбирайте погрешно все пак, не говоря за метъла като цяло, а конкретно [...]

Това е история, която може и да не е вярна по отношение на адресата. Но може и да е. Някой се обадил на възрастните ми родители и им казал, че ме търси като свидетел от името на МВР. Представил се, казал име, но загадъчно не споделил по какъв въпрос. Не се поинтересувах за името, защото [...]

Този модел на Samsung ми напомни за славните времена на Siemens M65. Аз приключих с моя забравяйки го на капака на колата.

Нейсе, някой си го беше намерил и дано още да му се радва.

Тази стена е супер яка, не знам как се е пръкнала, но това няма значение.

След като редица наши естрадници пробиха MTV, дойде ред и на българин да дебютира на високата сцена на TED. Димитър Съселов преподава астрономия с Харвард и изнася лекция за планетите и възможностите да възникне живот.

We fuck

ebesh li si rakata

golemi cici negri

malak kur video

momicheta za ebane jambol

iskam da eba sestra si

And we speak with the Machine

gp spens манипулирва

google e педерас

interneta vi e palen byklyk, ebete si maikiata

kak da ebem kato sme na 10godini

kyde se namira na kartata na sweta haiti

 

poslednite deset klipa na nevena coneva

анцузи маркови в плевен majki

как се махат космите от газа

мелодия за увеличаване на бюста

най евтините златни пръстени na izplashtane

ти си куче хайде лай

Бау!

В тоалетната на Макдоналдс на Славейков вече се влиза с пропуск – касовата бележка. Наблюдавах около 10 минути, докато дъвча джънк фууд дозата ми, как хора на зор се чудеха как да проникнат през ключалката. Имаше сподели-билетчето, обикаляне на масите и други тактики.

Продължавам с изключително многословния си пътепис за Дубровник. В първа част ви разказах как стогнахме от София до Дубровник, а сега ще ви разкажа за двата дена в перлата на Адриатика. Приятно четене:

До Дубровник през Босна и Херцеговина

част втора:

Дубровник

[geo_mashup_map]

На другия ден тръгнахме да превземаме

Дубровник

Първото нещо, естествено, беше да стигнем до там с колата. По пътя минахме по моста Франьо Туджман покрай новото пристанище. Там имаше местенце за спиране с гледка, където много внимавах да няма някой полицай в засада, но успяхме да поснимаме. Като цяло Дубровник е град, в който е много лесно да снимаш като за картичка :)

Вдясно е пристанището за пътническите кораби, а от водния канал (или залив) наляво тръгват фериботите за Италия

Първото ми впечатление от Дубровник беше ... миризмата.

Миришеше на ... марихуана, премесена с липа. Бях я усетил още предния ден (когато ме глобяваха), но тя се носеше из целия град през цялото време. Дълго време не можах да си обясня тази миризма, но беше силна, мазна и упойваща, а най-странното беше, че тази миризма се носеше и в близост до квартирата ни, а там нямаше никакви хора, за да бъде наистина от „трева“. Четете нататък сега, по късно ще ви кажа кое придаваше този аромат на града

Оставихме колата на големия подземен паркинг в града (т.н. Javna garaza) – само не е стряскайте, но цената му беше около 80 ст/час (не помня колко беше в куни, но 80ст/час си е жива евтинийка, още повече че е подземен, охраняем и не много далеч (5 мин) от стария град. При това положение ми се струва напълно неразумно да търсиш място по улиците, още повече, че ако изключим шосето над града, има само още едно място, където евентуално са паркираш безплатно, но както се сещате там и яйце не можеш да хвърлиш. И всичкото това – заради икономията от 80 ст/час? Паркирайте в явната гаража. Плаща се на автомат, подобен на автоматите в софийските молове, като имайте пред вид, че максималната банкнота, която приема е 50 куни (бях пробвал и със 100, но каза, че не взима толкова големи пари)

Всъщност едно евро беше 7,20 куни в чейджовете из Стария град – имам някакъв спомен за 8 куни преди няколко години, но може и да се бъркам.

Доминиканският манастир, сниман от отстрещния край на стената

Кратка историческа справка

Дубровник е основан като независима република през XIV век, на тотално неплодородно, според мен, място – в основата на огромен каменен хълм, в чийто район, освен да чукаш камъни, нищо друго не може да се прави. (Всъщност самият град под името Рагуса е съществувал някъде от V-VI век след Христа) От друга страна след като може само камъни да се чукат, остава да се заемем с търговия, иначе, какво ще ручаме? Та така правят и жителите на Дубровник – заемат се с морска търговия и по този начин застават в една редица с Венецианската република, от който факт, произлиза и вечното им съперничество. Това съперничество стига до там, че за да предотврати нападение по суша от страна на венецианците, Дубровник продава една ивица от около 20 км на турския султан, така че, за да стигнат до Дубровник, на венецианските сили да им се наложи да мината през наша територия (по това време и ние сме част от империята, не се дзедзайте). Това естествено показва пълната продажност на Дубровнишката република – самата република дълго време доброволно е част от Османската империя (поне така пише в историята на града за туристи, която имах в стаята) – срещу плащане на минимален данък от 2% Дубровник става част от един общ пазар, който на моменти се простира от Виена до Йемен и от Либия до Ирак. Не са прости дубровчани – просто са търговци и купуват/продават всичко, де що им падне.

Разбира се, най-забавното в противоборствата между народите е, че най-големите ни врагове оказват най-голямо културно влияние върху нас – само погледнете архитектурата на черквите ни, да не говорим за други неща, но веднага си личи, че през Средновековието именно Византия е най-големия ни противник. А да споменавам ли вечния ни враг Турция и културното ѝ влияние? А като видите колко много русизми имаме в езика, разбираме и кой е наистина един от истинските ни противници.

Същото се наблюдава и в Дубровник – вражеска Венеция буквално извира от архитектурата, езика и маниерите на Дубровник, докато приютилата ги Османска империя предизвиква у дубровчани презрителните реплики „турски“, казани по адрес на възрожденските къщи в Пловдив, Мостар, Велико Търново, Трявна и Вишеград (мда, националната архитектура на Босна и Херцеговина е тази, която ние в България наричаме „възрожденска“, а хърватите наричат „турска“)

За кораба Costa Dorada имаше филм по National Geographic. Всеки ден в Дубровник има 2-3 големи пътнбически кораба. „Малката“ спасителна лодка (жълтичката, вдясно от камбанарията, долу) превозваа пътниците от старото пристанище до застаналия на рейд кораб. Понеже изглежда мъничка, да ви кажа – побира 150 пътника :)

Опашката от пъници се управлява от този индиец с вид на фелдфебел. Членовете на екипажа говореха помежду си на „английски“ – това че те са разбираха помежду си е добре, но съвсем не значи, че някой друг ги разбира ;-) (видимията екипаж беше предимно от филипинци (изпълнители) и индийци (началници)

Като цяло човек може да другарува с всякакви хора, но много внимателно трябва да подбира враговете си, защото в крайна сметка започва да прилича на врага си. Затова за приятели си избирайте хора, които ви пасват, а за врагове си търсете богати, умни и благородни противници. Враговете задължително трябва да са богати, умни и благородни!

Градът е разположен на много тесния и стръмен адриатически бряг, като ширината му едва ли е повече от километър (даже бих казал 7-800 метра), но за сметка на това денивелацията е страховита. Даже нашата квартира, която не беше кой знае колко далеч от морето (видяхте ми гледката) се намираше на 68 метра надморска височина! Брегът е чудовищно стръмен и не мисля, че ако беше на Черно или на Бяло море някой щеше да се засели там. А и камънякът е сериозен.

Снимката е правена от крепостната стена на Дубровник. Горе се вижда хълмът, от чиито връх градът е обстрелван по време на войната в Югославия, а това бетонно съоръжение най-вероятно е правено тогава като наблюдателница. Добре се вижда къде свършва растителността и самият град. Тази снимка, както и предишната, с кораба, са правени практически на едно и също място, човек само трябва да са завърти на 180 градуса.

Ако се вгледате в снимката, ще ме обвините веднага във воайорство ;-) Виждате ли как баба храни внуче?

Хълмът над града открай време е използван като крепост, като остатъците от наполоеновата (мисля) крепост на върха е използвана и от сръбско-черногорските сили по време на Гражданската война на Югославия. Е, хърватите на тая война ѝ викат Войната за независимост на Хърватия, но да не изпадаме в подробности. Та укреплението над града е било укрепен пункт на леката сръбско-югославска артилерия, обстрелвала Дубровник по време на обсадата. Сърбите са използвали леки минохвъргачки, по-скоро с цел тормоз над обкръжените, отколкото с цел да унищожат града. Е, сега не пречи хърватите да ги обвиняват за всичко, но сърбите не са ползвали реално разрушаващата сгради тежка артилерия по време на обсадата. Причината не е толкова от хуманна, колкото от практична PR гледна точка.

Не забравяйте, че днес! в Дубровник има поне два– три круизни кораба със стари баби-туристки (по 2-3 хиляди заможни туристи на всеки от корабите! И това е освен другите туристи, а и корабите се сменят всеки ден!). А, както казва моята хърватска колега, Дубровник днес е празен в сравнение с преди войната, което ще рече, че тогава е имало още повече баби-туристки в града! И всичките тези туристи са ахкали и охкали пред красотите на града мноооого преди да започне войната!

А сега си представете, какво щеше още да се случи с имиджа на сърбите в очите на бабите-туристки, гледащи телевизия у дома си, ако про-югославските сили бяха използвали тежката си артилерия срещу Дубровник? И да разрушат Страдун (главната улица) и романтичните каменни сгради наоколо?!? Сърбите може да са всякакви, но такива идиоти не са. Е, хърватите обясняваха неизползването на тежка артилерия и с факта, че по време на обсадата в морето е била разположена хърватската флота, която във всеки един момент е можела да разруши сръбските позиции над града. (Сега прочетете последното изречение и ме заплюйте! Каква „хърватска“ флота е имало през 1991г??? Все ми се струва, че флагманът на тази флота е бил от клас Нимиц ;-)

Нещо да кажете за „плажа“? ;-) А да добавите нещо за камъняците на заден план?

Всъщност хърватите наистина твърдят, че в залива е била хърватската (без кавички) флота, ама някак на мен не ми се връзва.

(Не ме разбирайте погрешно – моя милост е един от най-върлите противници на бивша Югославия и мисля, че най-големите проблеми на XX век, както на България, така и на Балканите като цяло са предизвикани именно от съществуването на това вредно образувание, наречено Югославия и което за щастие замина в историята. Също така съм привърженик на независимостта на новите държави от района на бивша Югославия. Това, което не обичам, и то е именно югославско-комунистически маниер, е да ме правят на луд, когато ми разказват история, география и политика)

Факт е обаче, че обсадата е била жестока и е продължила почти година. Вътре в крепостта на няколко места има схеми с разрушенията и падналите бомби и гранати в Стария град на Дубровник, с които схеми обикновено започват и туристическите обиколки на града. След войната всичко е възстановено и то с камъни от същите кариери, от които е взиман и материалът при първоначалното строителство.

Забелязвате ли обаче какво огромно значение имат бабите-туристки за мира по света! И ако България не вземе крайно спешни мерки да покаже себе си и хората си в добра светлина именно пред бабите-туристки, то още дълго ще си патим от лош имидж и самочувствие. Баба-турист – най-добър турист!

Иначе Старият град на Дубровник е най-обикновен италиански ренесансово-средновековен град,

затворен зад неголяма, но доста солидна крепостна стена – с една голяма и красива главна улица, наречена Страдун (дали е от италианската или славянска дума „страда“ – не знам ;) и гъсто разположени една до друга 3 до 5 етажни каменни сгради, между които се намират улички с ширина две разперени ръце. Пълно Средновековие, но пък е красиво. И най-важното – живо.

Всъщност Дубровник е първият ми италиански град и признавам си – хареса ми (е,не ми хареса, че е мръсно сравнително, да не казвам, че по някои безистени и глухи улички си смърдеше, както и другаде по Балканите, но наистина е красив град)

В двата края на главната улица Страдун има два манастира – францискански и доминикански. Доминиканският е откъм старото пристанище, близо до портата, а францисканският е на срещуположния край, до отсрещната порта. Двете срещуположни порти на града имат свои имена, които вече забравих, и за ориентация сега ще използвам двата манастира. На Страдун, откъм пристанището (към доминиканския) се намира така да се каже централният площад, заедно с катедралата Свети Влах, който пък е покровителят на града. Точно срещу катедралата е митницата на средновековния Дубровник – в нея е разположен градския исторически музей. Между другото, в уличките зад Св.Влах има едно кафене (или бар?), в който всяка вечер собственикът организира джем-сешън с приятели музиканти. Много яко място и не само на любителите на джаза ще им хареса:)

На срещуположния край на Страдун, освен францисканският манастир, се намира и Големият Онуфриев фонтан. Правил го е някой си Онуфрий, но не помня с какво друго освен с големия си фонтан е известен. Трябва да има и Малък Онуфриев фонтан, но не го открих къде е. Точно срещу Големия е разположена средновековната льекарна (аптека, де ;), която продължава вече стотици години да работи като аптека.

А на стената на манастира, точно на самата улица, един (вероятно)дефект в стената е станал повод за местен фолклор – от гладката стена стърчи един тесен камък и се твърди, че ако успееш да се задържиш на него залепен за стената, ще те гони късмет и щастие. Камъкът от много употреба и стъпване е изтрит и полиран полегато, а и стената изглежда е наклонена навън, така че вероятно единственият начин да се залепиш за стената е да го направиш със засилка и в частта от секундата, в която си залепен за стената, някой бързо да те щракне с фотоапарата, защото в следващия миг ти вече ще си паднал. Всъщност щерка ми успя да намери една цепнатина, за която малките ѝ пръстчета я фиксираха за достатъчно време, за да мога да я снимам без да бъда такъв изключителен бързак във фотографирането :) Но аз самият нямах никакъв шанс в опитите за залепване за стената.

През целия ден се разхождахме из града, направихме обиколка по крепостната стена (достъпна е от към двете порти – цената беше или 75 куни за тримата или 25 евро, но убийте ме не помня). Плаща се само в брой, но приемат и евро. Всъщност еврото, доларите и кредитните карти вървят навсякъде в стария град – и по ресторантите и по магазините. Така де – това е град на търговци, нали не сте го забравили :) Цените вътре в Стария град са по-високи, отколкото извън стените на крепостта – като цяло е скъпо, но не е чак безбожно скъпо. Два пъти ядохме в едно рибно ресторантче на пристанището, а и в една от пицариите обядвахме единия ден – сметката за трима не надвишаваше 50-55 лева, като сме поръчвали както риби, така и октоподи, а и в пицарията не сме се стискали (За сравнение: едно ходене на тримата до пицария Виктория в София обикновено е към 50 кинта). Иначе една топка сладолед вътре в крепостта е 10 куни, извън крепостта – 7 куни – разстоянието между сладоледаджийниците е не повече от 100 метра, но по пътя има крепостна стена на известен с търговците си адриатически град ;-)

В крайна сметка разбрах кое даваше тази неповторима миризма на марихуана с липа, носеща се из целия град – портокалите бяха цъфнали и човек можеше да се дрогиа от миризмата им. А интересено жужащите край тях пчели какъв ли мед произвеждат? ;-)

Общо взето всички показани до тук снимки са правени по време на разходката ни по крепостните стени на Дубровник. Носете си шапка – доста напича горе.

От разходката по стената ме беше напекло темето и вечерта са поразходихме в района на квартирата, за да разгледаме брега, „плажовете“ и съседните къщи.

Вторият ни ден в Дубровник беше посветен на предимно природни забележителности.

В една от брошурите, които ми беше дал хазяина пишеше за ботаническата градина в Тръстено (Trsteno) и решихме, че може да я посетим. То до там с колата се стига – Тръстено се оказа обикновено морско селце, на 6-7 километра от квартирата, но пък някакъв богаташ е имал вила през средновековието там и след победата на народната революция във вилата са направили ботаническа градина.

Вече няколко пъти в този пътепис се налага да използвам думата „вълшебно“, но природата на Хърватия и Босна и Херцеговина определено заслужават това определение. А ботаническата градина още повече го заслужава. Леличката на входа ни се зарадва много, упъти ни къде да паркираме и след минимална такса за билет влязохме в градината. Добре, че жената ни даде схема на алеите, защото като нищо щяхме да се загубим. Каква ли не растителност: от палми до диви кестени (абе, вие знаехте ли, че кестените (конските, дивите) съвсем основателно са софийски? Така де – български? Пишеше го на табелката им) Имаше някакви чудати лилии, космати палми, цветя като пеперуди, лиани, бамбук и какво ли още не. Климатът на Адриатическо море определено помага за растежа на всякакви от умерени до напълно тропически растения.

Точно пред вилата на богаташа имаше и беседка с гледка към морето, а под нея (защото беседкатa е на един почти вертикален бряг) се виждаше и пристанището на селото.

Народе, ако искате да впечатлите някоя мадама с романтика – запомнете това място :)

След обед решихме да продължим природосъобразната разходка, като се върнахме в Дубровник и с корабче се разходихме до остров Локрум насреща. Корабчетата до това божествено място тръгват от старото пристанище на всеки час. Островът е точно срещу старото пристанище и корабчето стига до него за десетина минути, колкото да успеем да снимаме града от друг ъгъл.

Обезателно намерете време за остров Локрум! Самият остров е национален парк и е препасан от алеи сред райска растителност. В гората освен всякаквите средиземноморски птици обитават и пауни, които са доста шумни, когато става дума за женските им ;-)

В южната част на острова е разположено едно солено езеро сред отвесни скали, наречено Мъртво море – водата е морска, която се просмуква през скалите. А и скалите си ги бива. За голямо наше съжаление една част от острова беше недостъпна, заради опасността от пожари – не ми се мисли какво ще се случи в тая жега, ако пламне искра.

Идете до Локрум – няма да съжалявате!

Корабчето ни прибра в късния следобед, разходихме се за последно из вечерен Дубровник и се прибрахме в квартирата, за да можем на другия ден да тръгнем в посока Сараево.

Очаквайтре продължението

Още снимки от Дубровник: [nggallery id=57]

София, там където Гурко и 6-ти септември правят любов под одобрителния поглед на МВР.

По време на юбилейното събиране #twitterbloggerbeer, за което и Събина пусна публикация, се запознах с Ева и Явор. Говорихме си за хибриди, електрически автомобили и какво ли още не. Тръгнахме от техния проект Споделено пътуване. Такива инициативи се разгръщат по целия свят, защо не и тук – хитро, работи, ощастливява доста хора, че и природата.

Както и те двамата споделиха, сайтът е все още млад, имали около 30 потребителя. Трябват още доста, за да заработи и самата идея. Давайте да помагаме.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Американският президент Бил Клинтън беше на крачка да плати с оставката си не заради това, че го хванаха в крачка с Моника, а защото излъга за случката. И в България имаме прецедент, който отиде дори по-далеч. Президентът Младенов беше принуден да си отиде заради лъжата, че не бил произнесъл фразата за танковете. Значи не само [...]

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/  

• Обществото няма как да повярва на онези, които като подводници се потапят в морала и принципите, когато им е изгодно и като подводници изплуват над тях, пак когато им е изгодно 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив 

Светът е странно място. В него човек прекрасно знае как да се държи, когато му потънат гемиите, но ако му пенсионират подводницата, започва да се чуди – да плаче или да се радва.

Към този тежък философски размисъл ме наведе съобщението, че армията пенсионира и последната българска подводница. Тя носи името “Слава” и ни е дарена за ползване втора ръка от нашите руски братя още през далечната 1958 година. Че годината е далечна, свидетелствам лично, защото нищо не помня от събитията през нея, макар да съм роден тогава. Колко преди това е родена самата подводница обаче явно също никой не помни, защото никой не казва. Както и за какво ни е притрябвала подводница изобщо, независимо нова или употребявана.

Има една категория патриоти, които веднага ще скочат против съмнението, изразено в последното изречение. Според тях на великия български народ кусур му е само подводницата. Така де, нейната липса занапред. В най-добрите ни години, около средата на 80-те, ще припомнят те, българският подводен флот се е състоял от цели четири такива устройства, които гордо са щъкали из Черно море. Да де, ама аз питам за какво друго, освен като повод за гордост, е служил този величествен флот.

Спомням си, че като деца използвахме въпросната гордост, за да се подиграваме на албанците. Албания, казвахме тогава, е известна с две неща – с най-бавно загряващите реотани в света и че има една единствена подводница. Ха-ха. Която обаче потънала, защото и свършили въглищата насред морето. Ха-ха-ха.

Една вечер преди 15 години с един албански колега от ВВС в Тирана подобрявахме балканските отношения, седнали под асмата на албанска ракия /по-различна от българската/ и на албанска салата /досущ като шопската/, та му разказах тези наши подигравки. Той пък ми разказа техните подигравки по отношение на България и заради получения баланс същата вечер ракията се оказа по-сладка, отколкото на другата сутрин.

От патриотични съображения и за да не разваляме със задна дата добрите българо-албански отношения, няма да споменавам повечето техни истории за нас, но има една, на която държа. На състезание по твърдоглавие между балканските народи единствен албанецът успял да зачука с глава голям пирон в дебела талпа. И тъкмо да се зарадва на победата, пиронът се задвижил обратно – всички видели как, застанал откъм острото,  българинът го отчуква от талпата. Също с глава.

Трябва да се има предвид, че в устата на албанец тази история е голям комплимент спрямо нас, българите, но спрямо подобни комплименти пък аз малко съм раздвоен, както съм раздвоен и по темата за пенсионирането на последната ни подводница. От една страна – не знам кой ще я нареже и продаде за скрап в Малта, та така по честен начин да натрупа първия си милион, както твърдеше че е направил покойният вече Илия Павлов. От друга страна – опасявам се да не би като научат албанците, набързо да извадят от дъното онази тяхната, с въглищата, и да ни бият по брой подводници на глава от населението. Все пак – европейска страна сме, не бива да се излагаме пред кандидатите…..

Не че не сме свикнали да се излагаме, де. Последният случай със спрелия ток по южните морски курорти в разгара на сезона направо ни постави на първо място сред нациите, които обичат да се излагат за щяло и нещяло – при това не само пред кандидати, но и пред самите граждани на ЕС, както и пред всички останали чужденци, дошли да похарчат малко пари в България.

Според НЕК техните екипи са проявили истинска форма на героизъм при отстраняване на аварията. Дори останах с чувството, че шефовете на компанията се канят да си раздадат някакви, макар и скромни, премии по повод героизма на ръководените от тях екипи. В същото време министър Трайков каза, че да, екипите са героични, защото са си свършили работата, но НЕК като цяло през последните години не си я върши. “Вместо да инвестира в подмяна на остарелите мрежи, НЕК е инвестирала в интересни и екзотични проекти като АЕЦ “Белене” и “Цанков камък” – заяви министърът.

Обикновено аз на министър Трайков не вярвам, защото съм забелязал, че често греши или принципно обърква нещата. Включително и сега ги обърка донякъде, тъй като искреното му възмущение, че заради потриването на НЕК страда туристическият сезон, никак не се връзва със забелязаната напоследък активизация на София около проекта “Бургас – Александруполис”, който изцяло и безвъзвратно може да затрие туризма по южното българско Черноморие.

Специално за критиките към НЕК обаче този път съм склонен да се доверя на Трайков. С малкото допълнение, че вероятно през свободното си от екзотично инвестиране време НЕК съсредоточено си е бъркала в носа. Няма какво друго да си представи човек, че е правила държавната компания, защото такъв тип инвестиции, при които харчиш парите на данъкоплатците, а друг печели от това, по принцип не отнемат много време и винаги ти остава свободно. Инвестираш – губиш, какво има да му се мисли. Руснаците да му мислят за АЕЦ, консултантът Доган да му мисли за “Цанков камък” – `що НЕК да върши тяхната работа, нали?

Бързам да отбележа, че по въпроса как най-добре е всеки да си върши неговата работа, май сме напълно единодушни с Бойко Борисов. По много други въпроси не сме, но тук единодушно подкрепям мнението му, че не само прякото погазване на закона, но и сериозните морално укорими деяния на отделни магистрати трябва да водят до тяхното уволнение от системата. И с прочистването на собствените си редове трябва да се заеме самата съдийска и прокурорска колегия.

Защото иначе колкото и някои да омаловажават казаното от министър Цветанов, че пет процента от висшите магистрати са обвързани с организираната престъпност, колкото и да го питат иронично къде държи халваджийския тефтер с техните имена, обществото ще продължи да му вярва. Просто няма как да не повярва на него, а да повярва на онези, които пред очите на всички, най-общо казано, използват служебното си положение за набавяне на лични облаги, а после, наметнали тогите, съдят останалите, че използват служебното си или каквото и да било друго положение за набавяне на лични облаги.

С други думи – няма как да повярва обществото на онези, които като подводници се потапят в морала и принципите, когато им е изгодно и като подводници изплуват над тях, пак когато им е изгодно.

Е, някои твърдят, че в България не само магистратите, а също политици и управленци се държат като подводници от такъв вид. С това те се опитват да ни утешат, макар всеки да знае, че главоболието не става по-слабо, ако изведнъж научиш как в същия момент и милиони други хора по света страдат от главоболие.

Сред класическите примери за подводничарско поведение напоследък е екзотичната Татяна Дончева, която ту потъва, ту изплува от политиката, а често е забелязвана също да забива или избива пирони с главата си от дебели талпи. В академията на МВР да преподават балет, а политиците в БСП, които подскачат, да продължат да си подскачат до пълното преизбиране на Станишев на председателския пост – посъветва с широка ръка Дончева при последното си публично появяване.

Този съвет донякъде ми хареса, макар очевидно да противоречи на гореспоменатия принцип всеки да си върши онова, за което е създаден от твореца или назначен от обществото. Работата е там, че според моето виждане – а очевидно и според Татяна Дончева – и полицията, и БСП са ударили толкова здраво дъното, та каквито и екзотични ходове да предприемат оттук нататък, по-лошо не може да ни стане, само по-добре. А ако случайно не ни стане по-добре, то защо пък поне да не се позабавляваме като общество, докато гледаме как техният балет се вихри по сцената на живота? Макар че, честно казано, не съм сигурен дали картинката “Станишев с палци и синя пачка” би отговорила адекватно на високите ми естетически критерии или по-скоро ще ме накара да страдам като след препиване с албанска ракия.

То е все едно да видя в подобна одежда, само че розова, за момиченца, не синя, за момченца, как министър Анна-Мария Борисова се забавлява, докато чака да приключи здравната реформа. Защото, както каза самата тя, “часовникът на реформата е вече пуснат и ние броим минутите, в които ще правим преструктурирането на болничната система в България”.

Много е похвално да се прави реформа, но съм почти сигурен, че и тази няма да я бъде – най-вече, защото от прочетеното разбирам, че реформата пак се прави по начин, удобен на Здравната каса и в интерес на Здравната каса. Все си мислех, че принципно тя би трябвало да се прави за удобство и в интерес на пациентите, които плащат заплатите и осигуряват другите удобства на чиновниците, но явно бъркам нещо.

Достатъчно е да цитирам едно изречение на министъра, за да се убедите, че наистина бъркам. По повод възникналия спор за това има или няма обективни критерии за броя на болничните легла, Анна-Мария Борисова заяви: “Една държава трябва да има максимален брой легла, за да се запази Здравната каса от фалит”. Оставете настрани очевидната грешка на езика или на нещо друго, която се съдържа тук – подмяната на “оптимален” с “максимален”. Вижте само още по-очевидното – категоричната заявка, че според министъра целта на реформата е да се запази Здравната каса от фалит.

Ало, госпожа Държава в лицето на г-н Борисов, един съвет – да си запазим поне и подводницата, ако обичате, та последните, които останат живи тук, да има с какво да отплуват за далечната и близка нам Албания.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Продукти:
1 домашно пиле
1 глава лук
1 морков
200г обезкостени маслини
3 червени домата
1ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
50г брашно
50мл олио

Приготвяне:
Пилето се реже на порции. Слага се в тенджера. Долива се 500мл вода и съдът се поставя на включен котлон. Когато водата заври се обира кървавата пяна, изплувала на повърхността. Порциите пиле се варят 20 минути. След това се изваждат в чиния. Бульонът се прецежда. Доматите се измиват, Настъргват се на ренде. Лукът се бели, измива и реже на дребно. В дълбок тиган се налива 50мл олио. Поръсва се сол. Порциите месо се изпържват до златисто от всички страни. Готовите пилешки мръвки се слагат в чиния. В същото олио се слага 50г брашно. Запържва се до порозовяване. Долива се 3 ч.ч. пилешки бульон и доматен сок. Бърка се непрекъснато с дървена лъжица или шпатула. Слага се лукът и настъргания морков. Добавят се маслните. Ястието се подправя с 1ч.л. червен пипер, 1 дафинов лист и щипка сушена чубрица. Сосчето се готви на слаб огън 30 минути, след което се оттегля. Сервира се  порция пържено месо, полята с готвен сос.

Обикновено не обръщам чак такова внимание на класациите, измерващи това как хората се оценяват в различните държави, но последната попаднала пред очите ми, направена от Галъп и публикувана във Форбс, привлече вниманието ми с публикуването на цялата таблица с резултатите.

Накратко – зададен е на хора от 155 държави, между 2005 и 2009-та (хваща само малко от кризата и това вероятно поизкривява резултатите, но…) простият въпрос как оценяват общото задоволство от живота си в скала от едно до десет. После същите въпроси са задавани за това как е преминал точно определен ден, тоест е оценено и ежедневието им.

Резултатите не ме изненадват с това че българите се оценяват като нещастни в живота. Но е поразително колко зле се оценяват – България е на 137 място по самооценка от 155 държави! Оценили сме се между Чад и Сенегал – първата – една от най-бедните (ама наистина) държави в света. Зад нас са само няколко африкански държави, Хаити и Камбоджа.

Не е и никаква изненада, че по самооценка сме най зле в Европа. Но съседна Македония е на 96-то място, Албания е 103-та, а Румъния – 73-та. Ние сме и ясно изключение от доста забележимата корелация между богатство и самооценка.

Просто е налице поредното доказателство, че в световен мащаб сме на челните места по мрънкане без причина. Пътищата ни не били като германските, плажовете не са като тайландските, данъците не са като в Монако, политиците не са като шведските, а престъпността ни е по висока от сингапурската.

Нищо че пътищата ни са много по добри от Украинските (оценили се на 73-то място), плажовете – по-добри от холандските (4-то място), местни данъци практически не плащаме, за разлика от англичаните (17 място), политиците ни са много по-добре от туркменистанските (18 място), а престъпността няма нищо общо с мексиканската (18 място).
Но мрънкачите ни са ненадминати. Нямаме никаква трезва преценка, нито в сравнение със себе си от преди време, нито с околните. Само ни бива да гледаме в паницата на германци и американци, които са работили столетия, за да са там, където са сега. И да сме нещастни…

снимка сс Pink Sherbet Photography

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email