Любимци в новините: постоянни и променливи величини

44 войника от албанския батальон за специални операции заминават за Афганистан. Бойната единица ще бъде разположена в Кандахар където са и българските войски. Албанската част ще бъде ангажиранa директно в бойните действия заедно с Великобритания с кодово име “Eagle-1″ под командването на полковник Дритан Демираж.   Бойците са с Beretta ARX-160 rifles. Според албанското Министерство на [...]

Исках да ви напиша текст за истинските неща. Вместо това, обаче, просто ще ви копирам един прекрасен текст, достоен за гениален български филм.

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта. Пред очите ми е утрото на 11 март 1960 година, когато моят съсед по легло, млад човек, който се казваше Борис Колчев, получи внезапен кръвоизлив. Той падна по гръб на земята и кръвта му шуртеше като фонтан през устата. Всред безполезната лекарска суматоха все още чувам разплакания глас на една от сестрите:

„Защо го оставихте да умре на пода?“

Помня върволица от дни, изпълнени с толкова много събития, сякаш съдбата милостиво ни поднасяше живота в сгъстено състояние, за да живеем повече в по-малкото време, което ни оставаше. Без разлика на възраст и състояние повечето от хората, които познавах, изпитваха истинска жажда за живот, истинска воля да се живее „както трябва“ до самия край и твърда надежда, че ще се устои. Ние плувахме в океан от надежда и предизвикателно пренебрегвахме жълтата гостенка. По-късно, като излекуван, щях с изненада и съжаление да установя колко по-жизнени бяха другарите ми от болничните години, колко по-човечен, реален и смислен беше болничният свят, защото плиткостите и дребнавостите на здравите граждани бяха отпаднали от само себе си.

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш. И тъкмо поради тази неоспорима власт на болестта населението по болниците и санаториумите живееше далеч по-човешки, по-нормален живот, отколкото здравото население на страната. Едни и същи хора като болни се разбираха много по-добре, отколкото по-късно като здрави. Това е твърде многозначителен парадокс.

Години наред трябваше да постъпвам от една болница в друга, от един санаториум в друг. Днес си мисля, че трябва да бъда много благодарен на болестта, защото ме срещна с толкова хора, защото ми даде възможност да видя истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание и непобедими надежди. У тези хора имаше много по-здрави неща, отколкото имаха физическите здравеняци отвъд границите на туберкулозната република. Свидетел бях на незабравими жестове на съчувствие, състрадание, любов и жертвоготовност. Хората по болничните легла изградиха пред мене образа на друга България, която сякаш съхраняваше най-красивото и най-съдържателното от всички исторически Българин. Видях хора да жертвуват жизнено важни за тях собствени лекарства, за да спасят други, да пренебрегват изкуствени прегради и да си помагат един друг, да се свързват в отношения на най-безкористно приятелство, да поемат един другиму мъките си и взаимно да си дават кураж. Имаше толкова много трагедии. Имаше толкова много подлости на света отвън. Здрави съпрузи и любовници напускаха болните си партньори. Учреждения и предприятия забравяха за свои заболели служители или работници, семействата се разрушаваха, губеше се работа, професия, кариера, връзки, болният се озоваваше в трагичното положение на изоставен и може би обречен човек. Но тъкмо тук идваше спасителната идея, че голямата част от тези загуби всъщност нямаше значение, че заедно с тях бяха изчезнали и много заблуди, картонени кули и долнокачествени измислици. Че новото положение предлагаше ново начало, нови отношения и в някаква степен нов живот. Болният комунист-фанатик внезапно омекваше и започваше да проумява, че фанатичното служене на една идея от черно и бяло всъщност е отричане на живота, че смесицата от хора около него не са непременно група врагове, че едва ли някой от тия, които не мислят като него, има намерението да го убива. Болният заклет противник на режима проумяваше, че е глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омраза и борба за изправяне гърбицата на гърбавия. Хората, намиращи се по средата, установяваха, че имат толкова много общи теми и толкова много общи интереси. В края на краищата всички бяха свързани с веригата на един и същ вид страдание, което ги сродяваше и сближаваше. Същевременно очите на всички бяха отправени към един и същ хоризонт на надеждата — там, където трябваше да се появява всеки божи ден слънцето на живота. Не зная друго място, където животът да е бил толкова боготворен и толкова силна да е била страстта към него. Гледайки назад, изпитвам огромно съжаление и скръб, че толкова чудесни хора, вероятно талантливи професионалисти, достойни граждани с богати и интересни характери, станаха жертви на болести и мизерни години.

Мисля, че тъкмо престоят ми в този свят на „ничията земя“ има решаващо значение за мен, за отърсването ми от доста заблуди или поне за опита ми да се отърся от тях. И от друга страна, ме приближи много до възприемане на идеята, че „другите — това съм аз“, или още по-точно, че без другите хора — мен ме няма. Живеейки под един покрив с толкова много хора, станах неизбежна част от техния живот и те — от моя. Чрез всичко, което ставаше с тях, можех да разбирам по-добре собствените си проблеми и да се чувствувам обграден с взаимност. Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разрушаваше и бариерите между нас. Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджия, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета… И всичко това сякаш категорично демонстрираше КОЛКО ФАЛШИВИ, КОЛКО НЕЛЕПИ, КОЛКО НЕНУЖНИ И ВРЕДНИ СА ВСИЧКИ ДЕЛЕНИЯ, КОИТО ПРОТИВОПОСТАВЯТ ЕДНИ ХОРА НА ДРУГИ.

Мога дълго да разказвам епизоди от онова време, които днес ми звучат почти като притчи.

Никога няма да забравя стареца, когото поставиха в нашата стая. Той беше много слаб и когато пристигна, едва се движеше. Отказваше да яде. След като бе заболял от туберкулоза, жена му и дъщеря му го бяха напуснали. Това го бе накарало да реши, че не трябва да живее. Поради изтощение туберкулозата се беше развила застрашително бързо. Дни и нощи той лежеше между нас неподвижен, мълчалив, с очи, отправени някъде в пространството над него и като че беше прекъснал всякаква връзка с околния свят. Никой не бе чул изобщо гласа му. Подносите с храната оставаха недокоснати и трябваше да го хранят по изкуствен път. Той просто чакаше да издъхне. И тогава в играта влезе нашата медицинска сестра Мария. Тя беше рядко сърдечно и мило създание, с истински талант да разбира каквото трябва и да прави каквото е нужно. Тя някак се привърза към нашия сломен старец. Стоеше с часове при него, говореше му какво ли не, опитваше се да го разсмее, приемайки образите ту на добродушно сърдита майка, ту на игрива дъщеря. По нейно нареждане бръснарят се погрижи за лицето му, тя му изписа нов хубав халат и една вечер успя да го смъкне долу на кино. Сама идваше да го храни и полека-лека го застави да яде, но той продължаваше да упорствува с мълчанието си. Ала постепенно лицето му започна да просветва, очите му загубиха твърдостта си и омекналият му поглед стана по-подвижен. Той дори забеляза нашето присъствие. А сестрата продължаваше да бъде все така добра и мила, сякаш знаеше, че може да разчита на своя чар докрай. И един следобед, както тя държеше ръцете му и говореше, че трябва да отидат на разходка, защото наблизо край хълма имаше цяла ливада с теменуги, старецът внезапно се усмихна и тогава чухме за първи път гласа му — странно дебел, като че малко ръждясал глас. Той каза:

„Сестро, знаете ли как мога да свиря на цигулка!“

Това „как мога!“ беше пълно с възвърнато самочувствие. И то беше началото на оздравяването му. Сестрата наистина върна този почти мъртъв човек към живот. И това тя стори не по силата на партийни или комсомолски поръчения, не за да получи награда или медал, нито да бъде повишена, а просто следвайки човешкото си чувство.

Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.

„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“

Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.

„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.

Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.

„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.

Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.

В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.

„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.

Mart Laar: Austerity measures boost confidence, not the opposite

This doesn't necessarily mean that it will make the government unpopular – for example, we cut our budget by 20% last year but have one of the highest government approval rates.

Fitch повиши кредитния рейтинг на Естония

Перспективата за членство в еврозоната е причина за повишаване на доверието към страната, смятат от агенцията

Румънски бизнеси искат да се спасят в България

Още един аргумент защо не бива да се вдигат данъците в България

Реформа в МВР след две, три, четири…години

"Тя може би да бъде осъществена след две, три, четири години, когато има и финансов ресурс, за да бъде обезпечена", каза министърът, който неспирно говори за реформа в съдебната система.

Икономическа библиотека на ИПИ и БМА :: Новини

Поръчали сме и очакваме през септември повече от 400 нови книги, които си заслужава да бъдат прочетени от всеки

‎"Първото нещо е твърдият ангажимент към ниските данъци."

Поправянето на имиджа ще отнеме време. Министърът на международната търговия на Канада Питър ван Лоън пред "Капитал"

Георги Ангелов:

[аудио] Macro Watch: България има нужда от фискален борд

в. Труд: Къде има импулс за реформи?

Mediapool: Новите страни членки и фискалната политика

‎[видео] Нова ТВ: Бюджетен борд и конкуренция

Блогът за икономика 2010

Довърших локализацията на TBL с gettext (още не е преведен) и покрай това пообнових дизайна със сив, вместо син. Направих и css sprite. Премахнах падащите менюта. Все още имам доста работа, но уикендът свърши и обнових сайта с мястото, до което стигнах. Надявам се на онеи от вас, които ползват TBL, да им хареса

по повод световната семица на кърменето, която започва от днес бяха публикувани данни за кърменето и проблеми, свързани с кърменето, конкретно у нас, а ето и моите коментари към всеки от тях: късно начало на кърмене -  за жалост в България особено в последните години много раждания минават със секцио, ...

“Галъп интернешънъл- България” измерила, че 55 на сто от българите искат АЕЦ “Белене” да бъде завършена. Само 11 процента били против. Изследването е поръчано от в. “Класа” , където днес, 1 август 2010 г., в централните новини на Би Ти Ви препоръчаха да го прочетем. Каква верига от “случайности”! Андрей Райчев, един от собствениците на [...]

Не, няма да пиша, че съм си упдейтнал блога, макар да има нова версия. Просто още не съм . Става дума за:

Днес е интересен ден! Направих няколко неочаквани открития!

• Открих, че водата може да бъде вкусна не само сутринта (в широки граници на сутринта, разбира се);
• Мога да изпия толкова вода, колкото бира, без да има недостиг на втората;
• Мутрата ми може да прилича повече на маймунски задник от обикновено;
• Преоткрих, че е гадно да си бръснеш изгорялото лице.

И като съм седнал да пиша точно днес на 1 август, няма как да пропусна да кажа:
Честит Рожден Ден, Весе!!!! Голяма да пораснеш (не, че ти трябва, ама …)!!! И …. и …. тъй де, нали се сещаш .

Всъщност, второто май трябваше да е първо, но карай!

Ам, да! Весе, ето и обещания подарък (Снимка на Ламборгини):

Поздрави Ему

П.П. Снимката е с лиценз Public Domain предоставена от Späth Chr. публикувана в Wikipedia

Семейства пращат децата си при роднини,но Стубел няма вода.

След пристигане от Сирия обикновено заминавам за Монтана, където мога да видя баба си и дядо си, живеещи в с. Стубел, което е на 12 км. от град Монтана. При последното си посещение, което стана днес, разбрах неприятната новина, че шести ден селото няма вода, а кладенците вече издъхват. А потребата за вода си остава все същата. И докато в Търговище се давят от вода, то в Монтанско има села, които вече пресъхват и хората вървят с километри, за да напълнят шишета. Още по-голям проблем е, че хората пращат децата си при роднини, а вода няма.

Никой не знае защо 6 дни нямат достъп до най-ценният ресурс. Казват им, че проблемът е при с. Сумер (близо до Стубел) и се поправят тръби. Тръби, които са скоро сменени и явно вече са проблемни.

Това, освен, че поставя въпроса за компетентността на извършената поправка, така и за все по-големия проблем с водоснабдяването в този район. Този случай не е единичен. Аз лично помня няколко подобни за последните години и не е рядкост в селата да остават без вода през лятото.

Писах писмо до гл. архитект Камен Каменов от службата по благоустройство в област Монтана. Надявам се, че ще получа отговор защо шести ден няма вода в района на с.Стубел и чиито жители чисто и просто не знаят какво се случва.

Ако знаете за още подобни случаи, моля пишете ми на ruslantrad(at)gmail(dot)com!

Тези дни като лични съобщения чрез социалната мрежа Фейсбук получих размислите на един ревностен духовник за това как да се приближим на Господа. Отец Йоан, който служи в български храм на сръбска територия, беше изпратил вероятно не само до мен своя пастирски отговор на важни въпроси. И макар съобщението да е лично си позволявам без позволението на отеца да го препубликувам, защото ми се иска да стане достояние на повече хора.






СКЪПИ БРАТЯ И СЕСТРИ МОЛЯ ВИ ВНИМАТЕЛНО ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА И СЕ НАДЯВАМ ЧЕ В ДУШАТА ВИ ЩЕ СТАНЕ МНОГО ПО-ТОПЛО В ТЕЗИ СТУДЕНИ ВРЕМЕНА!!! 30 юли в 21:36


КАК ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ НА ГОСПОДА!!!

прва част-
Човекът, който търси Бога и иска да има връзка с Него, наистина се насища от Божието присъствие, както казва Давид на едно място: „Аз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам”(Пс. 16:15). Тоест той ще се насити, като вижда Неговото присъствие и вкусва Неговото битие. Защото опитно е доказано, че човекът, който има връзка с Бога, не чувства празноти в себе си. Божията благодат има чудно свойство - независимо дали някой е голям светец или е човек, който се подвизава, за да срещне Бога, той има познание и опит от благодатта, вкусва от нея, от Божието присъствие, от Божиите енергии. Независимо дали тази благодат е малко или много в човека, тя не му дава възможност или по-скоро не оставя в него чувството, че има някакъв вакуум. Човекът не чувства вакуум. Човекът, който живее заедно с Бога, чувства пълнота, абсолютна пълнота. Затова той не чувства никакво друго движение към нищо друго, от което по-рано е имал потребност, за да запълни своите празноти, време или интереси. Много пъти питаме, това нещо грях ли е? Например, грях ли е някой да пуши? Грях ли е някой да пие? Да ходи по дискотеките или знам ли къде сега ходят, грях ли е?

Казахме, че не можем да отговорим на този въпрос, защото той е погрешен. Затова, ако отговорим директно, отговорът също ще бъде погрешен. Можем обаче да кажем, че човекът, който има връзка с Бога, няма потребност да пуши, да пие, да скита по улиците, за да убие времето си. Той чувства равновесие в себе си, чувства пълнота, която го кара да стои в себе си и да бъде уравновесен и доволен. Много пъти сме склонни да тичаме, да запълваме живота си с хиляди неща. Има хора, които поради това, че имат празноти в себе си, имат мания да купуват разни неща. Не знам дали сте чували за това - хора, които имат проблеми, обикалят и купуват разни неща от магазините. Е, разбира се, това е добро, защото се раздвижва местната търговия. Но от друга страна, това е духовен проблем.

Църквата ни казва да бъдем самостоятелни хора, а дори в един по-духовен аспект говорим за нестяжанието –да не притежаваш нищо. Да не зависиш от нищо. Каквото имаш, това е. Други неща не са нужни. Нестяжанието се счита за основна добродетел, за основна предпоставка в монашеството - не можеш да притежаваш нищо. Защо ли? За да се научиш да не крепиш живота си върху патерици, върху чужди крака. Трябва да се научиш да стоиш прав, да стоиш и да съществуваш. Да не се мъчиш да запълниш празнотата с някакви низки неща и отпадъци или, както казваше старецът Паисий, да не събираш баластра в сърцето си, за да не търсиш след това цяла бригада, за да почисти баластрата, която си събрал в себе си. Веднъж занесли на стареца Паисий едно джезве. Той нямаше такива неща, не се занимаваше с готварство. Готварският му съд беше една метална кутия от мляко, която приспособи за готвене. Това беше неговата тенджера – и то когато имаше гости, а не всеки ден. Видели го, че приготвя чая в това нещо и му донесли едно джезве. Той попитал човека, който му го донесъл: „Защо ми донесе джезве, ама сега какво ще правя, ново е, трябва да го закача някъде, трябва да ми донесеш и полица, за да го сложа на стената. След това ще трябва и гвоздей, за да го прикова. След това ще трябва и препарат да го мия и знам ли още какво. . . Затова, вземи си джезвето, ще си готвя с кутията, която открай време си имам”.

Когато отидох при стареца Паисий, това, от което се удивих и ужасих едновременно, беше неговото голямо нестяжание. Той не притежаваше нищо. Не знам дали можете да го разберете: човек да живее на едно място без да притежава абсолютно нищо. Имаше една стая с няколко дървени касетки в нея, някъде ги беше намерил и отгоре беше сложил няколко стари одеяла. Имаше и някакви хартиени икони, залепени на стената. Представете си човек да живее в дом, в който няма абсолютно нищо. Когато почина и искаха да вземат по нещо от него, нямаше какво. Той нямаше нищо и можеше да се пренесе за един час. Когато сменяше мястото си, вземаше две торби и тръгваше. Когато една зима беше облякъл всичките си дрехи, защото му беше студено, казваше шеговито, че където отива, взема и нещата си и няма проблем да не се върне обратно, защото каквито дрехи имаше, ги носеше.

Веднъж някакъв човек отиде при него и му стана студено. Старецът му даде една дреха, а оня имаше блестящата идея да изреже копчетата, за да ги вземе като благословение. Така ги отнесе със себе си. След това старецът потърси копчета, но нямаше копчета. И какво направи? Отряза малки клончета и ги постави вместо копчета.

Велико нещо е, когато човек няма празноти в себе си. Те се създават от твърде много неща. От най-простото нещо, от това да попиташ и да не ти отговорят. Това е една празнота в душевния свят на човека. Човек не трябва да оставя нещата без отговор. Трябва да внимаваме, когато ни питат, да отговаряме. Особено когато децата ви питат, трябва да им отговаряте. Не подминавайте въпросите на малките деца без отговор. Отговаряйте им сериозно, а не със смешни или инфантилни отговори. Сериозно, но като на дете, за да разбере детето, отговорът да бъде сериозен и правилен. Когато няма отговор на всичко, което ни заобикаля, тогава в душевния ни свят се появяват празноти.

втора част-

Но идва тази връзка с Бога, за която Христос говори в Евангелието, за тези, които гладуват и жадуват за Христос, които се насищат от връзката с Бога. Когато човек се насити с връзката от Бога, тогава наистина спират търсенията, които е имал в себе си. Тогава човек се пита, “Ама как преди съм правил тези неща, търчах наляво-надясно, ходих да се забавлявам, да мине времето, да се развличам, имах потребност от всички тези неща, да стоя един час пред огледалото, да стоя толкова часове тук и там?”, но не намира причината. Понякога това изглежда някак смешно. Както когато чакаме на светофарите, отстрани виждаме някакви фризьорски салони, гледаш ги клетите жени, от една страна ги съжалявам, от друга им идва да се засмея. Гледаш ги как търпят, носят едни фурни на главите си. Колко часа стоят вътре? И то начесто, а не да кажеш веднъж в годината. Има хора, които ходят там всеки ден или на два дена. Гледаш ги - мъка. Не казвам, че няма нужда от това, но това, което в общи черти искам да кажа, е че човекът не може да се насити с изкуствени храни. Нито с изкуствени храни, нито с детски храни. Дори и в духовните неща. Когато човек поотрасне, отхвърля това, на което благонамерено са го научили като дете, защото тези неща са били детински. С това той отхвърля и Църквата. Защото нещата, които е научил в редовното или в неделното училище - всичко това се отхвърля.

Човекът е стабилен, когато има твърда храна в себе си. Тази твърда храна е Божието присъствие. Наистина в това състояние той се чувства изпълнен, истински наситен и щастлив. Само тогава той може да почувства истинско щастие и свобода във величието на своя човешки живот, както и да се радва на самия себе си. Не знам дали някога сте почувствали това – да гледате себе си и да се радвате на вашето съществуване - не по самовлюбен начин, не да бъдем нарциси, уж колко сме красиви, не такива неща. Нито егоистично или користолюбиво, а виждайки с каква мъдрост и изящество Бог е сътворил света и човека - всеки един от нас и самите нас. В това състояние човек върви към Бога с голяма благодарност, а като чувства тази пълнота, тогава той не върши болни неща. Той не чувства онези болни неща, които всички чувстваме – ревност, завист, страхове, подозрения, несъвършенства, знам ли какво – „Тя ми каза”, „Той ми причини”, „Тя ме ощети”, „Той ме подреди”. Всички тези неща, които обективно може да са така, но в душевния ни свят не оставят празноти, защото не значат нищо за нас. Това, което има значение, е че в себе си имаме пълнота от връзката с Бога. Следователно, Христовите думи се прилагат напълно. Човек е най-наситен, пълен, запълнен в Божието присъствие.

Когато чувстваме потребност да направим други неща, трябва да се запитаме защо ги правим. Защо например имаме потребност от дадено нещо? За да запълним нашите празноти? За да придадем смисъл на живота си? За да утвърдим нашето съществуване? Или се подчиняваме на външни потребности, защото връзката ни с Бога не е онази, която трябва да бъде. Защото, деца, ако анализираме всички тези проблеми - социални, семейни, лични, ако човек се задълбае в тях и порови, накрая ще стигне до самия себе си. Стига до себе си и ако продължи по-нататък, ще види откъде започват тези неща - от липсата на връзка с Бога. Оттам тръгват на зле всички останали неща и става това, което става. Външните проблеми в света са само последици – войните, гладът, нещастията, престъпленията, наркотиците – това са плодове на дървото. Проблемът за човека, който взема наркотици, е не само, че взема наркотици – това е плодът. Зад наркотиците се крият хиляди други неща, цяла една история. Защо този човек взема наркотици? Как е стигнал дотам? Защо има потребност от тях? Ако имаше вътрешна пълнота, щеше ли да стигне дотам? Когато той падне и се пороби, се отнема свободата от неговия живот и вече става роб на наркотиците. Така е с всяка страст. Говорим за „борба против страстите” или казваме, че това нещо е страст или се питаме, ама защо е лошо? Макар и страст, кое е лошото? Лошото е по-дълбоко, че за да си роб на дадена страст и да работиш за нея, да имаш потребност от нея и да не можеш да живееш без нея означава, че вътре в себе си не си подредил нещата така, че да функционират съвършено. Означава, че имаш празноти, пропуски в себе си и имаш нужда от други заместители, за да заситиш глада си. Означава, че имаш богословски проблем – проблемът на връзката със Самия Бог.

Пламен Асенов 

ЗНАЕМ ЗА “АНГЕЛИТЕ НА АДА”. НЕ НИ Е СТРАХ ОТ ТЯХ! 

/Говорител на МВР след предупреждението на Интерпол, че рокерски банди като “Ангелите на ада” и “Бандидос” може да посетят някои източноевропейски страни и да създадат проблеми там./ 

НЕ ЗНАЕМ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИЦИЯ. НО НИЕ САМИТЕ ПРЕДПОЧИТАМЕ ПО-ПРЕДПАЗЛИВАТА ПОЛИТИКА – ДА СЕ СТРАХУВАМЕ ОТ СЕБЕ СИ! 

/Говорител на “Ангелите на ада” в отговор на репликата на МВР/ 

Бележка на автора: Появата на тази рубрика се стимулира от красотата и дълбокия смисъл на заобикалящия ни свят. В същото време тя е посветена специално на хората, които подпомагат, включително финансово, съществуването и развитието на блога ми.

Световното по футбол отмина, бисерите ги публикувахме, но за анкетата все не оставаше време…

Въпреки че по време на първенството премахвахме отпадналите отбори от анкетата, Бразилия и Аржентина останаха сред отборите с най-много гласове. Ако анкетата се провеждаше в началото на първенството, а не по време на първенството, Германия едва ли щеше да е на първо място по брой гласове. Това доказва и графиката по-долу. Обърнете внимание и как равномерно растат графиките на Холандия и шампиона Испания:

Подобни публикации

• 06.07.2010 — Кой ще стане шампион? Графики, октоподи и анкети… (4)
• 18.07.2010 — Коментаторски бисери от световното по футбол ’2010 – Финална фаза (4)
• 22.06.2010 — Световното по футбол: временно класиране (2)
• 16.06.2010 — Фланелките на Сърбия (и не само) (11)
• 26.06.2010 — Коментаторски бисери от световното по футбол ’2010 – Групова фаза (3)
• 29.06.2010 — Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 11.06.2010 — Technical Issues – GMail и БНТ (7)
• 26.06.2006 — Футболни коментари 2006 (4)
• 26.06.2010 — Анкета: Имате ли деца? (4)
• 02.06.2010 — Коя планета бихте искали да разгледате отблизо? (0)
• 07.02.2010 — Жребият на България за Европейското по футбол през 2012 г. (1)
• 01.01.2010 — Официални празници 2010 (28)
• 31.12.2009 — Новогодишни поскъпвания… (0)
• 04.10.2009 — Фестивалът Merce’09 в Барселона (2)
• 01.10.2009 — Три свежи реклами от улиците на Барселона (2)
• 30.09.2009 — Ice, Ice, Barcelona! (1)
• 27.09.2009 — Parc de la Ciutadella и зоопаркът в Барселона (4)
• 26.09.2009 — Кава – каталунското шампанско (4)
• 25.09.2009 — 10 първи впечатления от Барселона (10)
• 30.06.2009 — Резултати от анкетата "Тъпо ли е да нямате избор?" (8)