Георги Марков: Охтичави години

Исках да ви напиша текст за истинските неща. Вместо това, обаче, просто ще ви копирам един прекрасен текст, достоен за гениален български филм.

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта. Пред очите ми е утрото на 11 март 1960 година, когато моят съсед по легло, млад човек, който се казваше Борис Колчев, получи внезапен кръвоизлив. Той падна по гръб на земята и кръвта му шуртеше като фонтан през устата. Всред безполезната лекарска суматоха все още чувам разплакания глас на една от сестрите:

„Защо го оставихте да умре на пода?“

Помня върволица от дни, изпълнени с толкова много събития, сякаш съдбата милостиво ни поднасяше живота в сгъстено състояние, за да живеем повече в по-малкото време, което ни оставаше. Без разлика на възраст и състояние повечето от хората, които познавах, изпитваха истинска жажда за живот, истинска воля да се живее „както трябва“ до самия край и твърда надежда, че ще се устои. Ние плувахме в океан от надежда и предизвикателно пренебрегвахме жълтата гостенка. По-късно, като излекуван, щях с изненада и съжаление да установя колко по-жизнени бяха другарите ми от болничните години, колко по-човечен, реален и смислен беше болничният свят, защото плиткостите и дребнавостите на здравите граждани бяха отпаднали от само себе си.

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш. И тъкмо поради тази неоспорима власт на болестта населението по болниците и санаториумите живееше далеч по-човешки, по-нормален живот, отколкото здравото население на страната. Едни и същи хора като болни се разбираха много по-добре, отколкото по-късно като здрави. Това е твърде многозначителен парадокс.

Години наред трябваше да постъпвам от една болница в друга, от един санаториум в друг. Днес си мисля, че трябва да бъда много благодарен на болестта, защото ме срещна с толкова хора, защото ми даде възможност да видя истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание и непобедими надежди. У тези хора имаше много по-здрави неща, отколкото имаха физическите здравеняци отвъд границите на туберкулозната република. Свидетел бях на незабравими жестове на съчувствие, състрадание, любов и жертвоготовност. Хората по болничните легла изградиха пред мене образа на друга България, която сякаш съхраняваше най-красивото и най-съдържателното от всички исторически Българин. Видях хора да жертвуват жизнено важни за тях собствени лекарства, за да спасят други, да пренебрегват изкуствени прегради и да си помагат един друг, да се свързват в отношения на най-безкористно приятелство, да поемат един другиму мъките си и взаимно да си дават кураж. Имаше толкова много трагедии. Имаше толкова много подлости на света отвън. Здрави съпрузи и любовници напускаха болните си партньори. Учреждения и предприятия забравяха за свои заболели служители или работници, семействата се разрушаваха, губеше се работа, професия, кариера, връзки, болният се озоваваше в трагичното положение на изоставен и може би обречен човек. Но тъкмо тук идваше спасителната идея, че голямата част от тези загуби всъщност нямаше значение, че заедно с тях бяха изчезнали и много заблуди, картонени кули и долнокачествени измислици. Че новото положение предлагаше ново начало, нови отношения и в някаква степен нов живот. Болният комунист-фанатик внезапно омекваше и започваше да проумява, че фанатичното служене на една идея от черно и бяло всъщност е отричане на живота, че смесицата от хора около него не са непременно група врагове, че едва ли някой от тия, които не мислят като него, има намерението да го убива. Болният заклет противник на режима проумяваше, че е глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омраза и борба за изправяне гърбицата на гърбавия. Хората, намиращи се по средата, установяваха, че имат толкова много общи теми и толкова много общи интереси. В края на краищата всички бяха свързани с веригата на един и същ вид страдание, което ги сродяваше и сближаваше. Същевременно очите на всички бяха отправени към един и същ хоризонт на надеждата — там, където трябваше да се появява всеки божи ден слънцето на живота. Не зная друго място, където животът да е бил толкова боготворен и толкова силна да е била страстта към него. Гледайки назад, изпитвам огромно съжаление и скръб, че толкова чудесни хора, вероятно талантливи професионалисти, достойни граждани с богати и интересни характери, станаха жертви на болести и мизерни години.

Мисля, че тъкмо престоят ми в този свят на „ничията земя“ има решаващо значение за мен, за отърсването ми от доста заблуди или поне за опита ми да се отърся от тях. И от друга страна, ме приближи много до възприемане на идеята, че „другите — това съм аз“, или още по-точно, че без другите хора — мен ме няма. Живеейки под един покрив с толкова много хора, станах неизбежна част от техния живот и те — от моя. Чрез всичко, което ставаше с тях, можех да разбирам по-добре собствените си проблеми и да се чувствувам обграден с взаимност. Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разрушаваше и бариерите между нас. Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджия, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета… И всичко това сякаш категорично демонстрираше КОЛКО ФАЛШИВИ, КОЛКО НЕЛЕПИ, КОЛКО НЕНУЖНИ И ВРЕДНИ СА ВСИЧКИ ДЕЛЕНИЯ, КОИТО ПРОТИВОПОСТАВЯТ ЕДНИ ХОРА НА ДРУГИ.

Мога дълго да разказвам епизоди от онова време, които днес ми звучат почти като притчи.

Никога няма да забравя стареца, когото поставиха в нашата стая. Той беше много слаб и когато пристигна, едва се движеше. Отказваше да яде. След като бе заболял от туберкулоза, жена му и дъщеря му го бяха напуснали. Това го бе накарало да реши, че не трябва да живее. Поради изтощение туберкулозата се беше развила застрашително бързо. Дни и нощи той лежеше между нас неподвижен, мълчалив, с очи, отправени някъде в пространството над него и като че беше прекъснал всякаква връзка с околния свят. Никой не бе чул изобщо гласа му. Подносите с храната оставаха недокоснати и трябваше да го хранят по изкуствен път. Той просто чакаше да издъхне. И тогава в играта влезе нашата медицинска сестра Мария. Тя беше рядко сърдечно и мило създание, с истински талант да разбира каквото трябва и да прави каквото е нужно. Тя някак се привърза към нашия сломен старец. Стоеше с часове при него, говореше му какво ли не, опитваше се да го разсмее, приемайки образите ту на добродушно сърдита майка, ту на игрива дъщеря. По нейно нареждане бръснарят се погрижи за лицето му, тя му изписа нов хубав халат и една вечер успя да го смъкне долу на кино. Сама идваше да го храни и полека-лека го застави да яде, но той продължаваше да упорствува с мълчанието си. Ала постепенно лицето му започна да просветва, очите му загубиха твърдостта си и омекналият му поглед стана по-подвижен. Той дори забеляза нашето присъствие. А сестрата продължаваше да бъде все така добра и мила, сякаш знаеше, че може да разчита на своя чар докрай. И един следобед, както тя държеше ръцете му и говореше, че трябва да отидат на разходка, защото наблизо край хълма имаше цяла ливада с теменуги, старецът внезапно се усмихна и тогава чухме за първи път гласа му — странно дебел, като че малко ръждясал глас. Той каза:

„Сестро, знаете ли как мога да свиря на цигулка!“

Това „как мога!“ беше пълно с възвърнато самочувствие. И то беше началото на оздравяването му. Сестрата наистина върна този почти мъртъв човек към живот. И това тя стори не по силата на партийни или комсомолски поръчения, не за да получи награда или медал, нито да бъде повишена, а просто следвайки човешкото си чувство.

Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.

„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“

Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.

„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.

Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.

„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.

Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.

В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.

„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.

Прочети цялата новина

Свързани новини: