Любимци в новините: постоянни и променливи величини

TED talk – Matt Ridley: When ideas have sex

Блогът за икономика 2010

Рори Макинис е британски тинейджър, който няма как да е чувал за Божидар Димитров и Димитър Туджаров - Шкумбата. И все пак делото му може да се окаже сериозно свързано с България и управлението на ГЕРБ - Рори е нарисувал на покрива на семейното имение в живописната английска провинция един още по-живописен фалос, който е толкова голям, че се вижда и на Google Earth.

Само един толкова космически фалос може да символизира летните достижения на властта у нас, която дава все по-ясен отговор защо не може да се справи с икономическата криза - защото е некомпетентна.


Тази некомпетентност вече става нещо като реално случващ се виц - Шкумбата не само е обявен за родолюбец, а и става консул. Божидар Димитров пък решава, че Созопол е вторият Йерусалим. Решението е подплатено с "научни" доказателства изведени от няколкоминутно посещение на терен. Всичко е ознаменувано с опелото и разнасяне на някакви предполагаеми свети мощи из града, включително в присъствието на Симеон Дянков. Мислех, че поне той не би участвал в такъв фарс. Обаче участва, барабар със сребърната мощехранилница на Бойко.

Да, по някакъв перверзен начин е забавно да гледаш Божидар да говори за "новия Йерусалим" след като малко преди това се е подигравал на "грандоманията на скопяни". Весело е и да слушаш как същият най-голям националист в държавата говори, че сме "шибан народ". Но никак не е забавно да знаеш, че хора като него и Шкумбата (с професионален стаж като електрошлосер) всъщност вземат отговорни решения.

Медиите обаче са доволни. "Новинар" преди няколко дни излезе със заглавие "Истина е! Мощите край Созопол са на Йоан Предтеча".

Едва ли са негови. И Созопол няма да стане новият Йерусалим. Но ако някой от ГЕРБ се сети да се запознае с Рори Макинис, може да го помолим да нарисува нещичко и в центъра на София. Ще ни отива за пред света.

Един ден стоях в приемната в университета в Лунд, Швеция, четях новините от сутринта на iPod-а и попаднах на нещо за foursquare. Бях чувал за тази социална мрежа, ама така и не ме беше спечелила все още.

В общи линии foursquare се основава, от една страна, на желанието на хората да споделят и, от друга, на техните умни телефони. Пускаш приложението или влизаш в сайта, предназначен за мобилни устройства, локализираш се и се регистрираш. Терминът е „check-in“, но не се сещам как да го преведа на български. В същото време можеш да видиш кой е там в този момент, какви препоръки са оставили другите („Опитай ябълковия им пай!“, например) и какво друго интересно има наоколо. Също така се и състезаваш – за значки, за точки и за титлата кмет. Тя, кметската титла, идва с преференции, които на Запад компаниите дават на своите най-лоялни geek-клиенти. По този въпрос – после.

Та, намъкнах си се аз на 12-ти февруари тази година в App Store и си свалих приложението. Спретнах една бърза регистрация, че даже добавих и икономическия факултет в базата данни. От този ден всеки път, когато iPod-ът ми беше в ръцете и влизах в университета, се регистрирах и в системата. За няколко месеца се задържах на кметския стол там, че даже май оглавих и университетската библиотека.

Междувременно събирах приятели и в България. Гледах ги как се състезават за някои от по-сочните заведения в София – Starbucks на Гурко, например. В момента там шеф е Васи, но ще видим до кога, че конкуренцията не прощава.

Идеята ми харесва, щото профилът ми във foursquare е вързан за facebook и twitter и споделя с всичките ми приятели къде се намирам в момента. Пък те, ако искат, да слушат. С други думи, забавлявам се с телефон в ръка :-D То какво друго ни остава на нас, ергените… :-P

А, да, за Запада щях да говоря. Стратегии много. Някои раздават намаления. До 28 юни Starbucks искаха по $1 по-малко от кметовете за всяко поръчано Фрапучино. Harvard-джиите пък май бяха първите, приложили услугата на университетска почва. Най-много обаче ми хареса идеята на AJ Bombers от САЩ.

Събирането на значки е една от основните задачи на потребителите на foursquare. Повечето от тези значки са най-обикновени, например значката „Приключенец“, която получаваш за регистрацията си на десет различни места, или „Изследовател“ – за 25. Други обаче са уникални и не всеки може да ги има. Това е списък, който Mashable пуснаха по-рано днес, с 16 такива значки. AJ Bombers си избират значката „Swarm Badge“, която се връчва в случаите, в които поне 50 foursquare-запалянковци се регистрират по едно и също време на едно и също място. В случая – в AJ Bombers. Другарчетата от ресторанта създават предварително Twit-покана и я пускат онлайн. 161 откликнали. Поне 100 от тях са писали за случая в Twitter. Колко от тях са се похвалили със значката и офлайн, не е ясно. Сигурно много. А за AJ Bombers чух дори и в България, нищо че са в Милуоки.

Между другото, пуснах една анкета за foursquare-потребителите в България. Има около 20 мнения вече. Ако твоето не е сред тях, предварително благодаря за отделеното време. Следващия път ще пусна резултатите с още няколко примера и анализ. Пък после, надявам се, с твоя помощ ще раздвижим ситуацията в България. Не бих отказал една халба студена бира в Ale House – все пак съм кмет!

Снимковият материал любезно предоставят foursquare.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

"Чудна работа са родителите. Даже ако тяхното чадо е най-противният малък навлек, за когото ви идва наум, те пак продължават да мислят, че той или тя е същинско чудо на чудесата. Някои бащи и майки стигат дори още по-далече. Те са така заслепени от обожание, че накрая започват да откриват в ...

Това е най-забавното аудио, което съм чувала от известно време. Просто е уникално. Не се случва толкова често да се чуе в ефир от министър как ние сме „шибан народ“ и имало завист към колегата, който бил направил откритието.
Откритието обаче е направо епохално, намерили са костите на Св. Йоан предтеча. След като на споменатите останки е хвърлен един поглед, изводът е бил неоспорим. Той ще е. Пише си. А след като го пише, значи е вярно. Нали????

Някои от по-разумните люде предпочитат първо да се докаже, Йоан ли е, не е ли Йоан, естествено, че ще бъдат наречени завистници. Понеже е толкова престижно да разтръбиш, че си направил откритие и след две, три, пет седмици, да трябва да си признаеш как си прибързал и си сгрешил, правейки се на глупак ДВА пъти, това е толкова завистливо. Ако бяха завистници просто щяха да си замълчат и да го оставят да се обеси сам. Създава такова усещане за професионалност…

Да наречеш хората, които са поне малко критични към строго научна тема, шибани, е начинът, по който работи науката в България явно. Междувременно, критичността към всяка една тема в науката, е начинът, по който тя се развива. Вярваш на неоспорими доказателства, а не само на косвени такива. Препоръчвам на министъра да се придържа към нещата, от които разбира, които не съм много сигурна кои са, защото като му гледам досегашните изпълнения, май професията му е шут, ако е така, значи е перфектен, но защо ли тогава получава депутатска заплата?

Възхити ме полетът на мисълта „те не са знаели какво има закопано там“. Точно така, никъде не се записвало къде, какво има, Църквата изобщо не води списъци кое, къде е. Никога. Още по-смайващо е „те нямат причина да лъжат“. Освен ако Б. Димитров наистина не вярва, че хората в миналото са били някакви съвършени създания, които не лъжат, не мамят и не се самонавиват в дадени теми (подсказка, нещо много типично точно за споменатата епоха са процъфтяването на фалшиви мощи, тръбенето от църкви, че имат тези или онези мощи, което е една от причината да има десетина черепа в различни църкви на уж един и същ светия или просто насълзяващ очите наивитет и глупост), трогателната му вяра е просто умопомрачителна.

Невероятният такт, с който Божидар Димитров реагира на напълно нормалното желание да се провери дадена информация, преди да се прави обществено достояние, води до интересни изводи за уменията му като министър също. Просто си го представям да започне да псува някой чужд политик, задето не се съгласява безпрекословно с него. Изтръпвам като си представя как започва да реди например посланика на Америка/Франция/Италия/Белгия. И докато „овчарчетата“, както благо ги нарича министъра, археолозите, които призовават към малко професионалност, да може да бъдат наплашени, стреснати или тормозени от министъра и подобните му, това в никакъв случай не важи за останалите.

В светлината на това изпълнение и предишните, заради които заслужи призванието „министър без портфейл“ (а от днес и любвеобилновото, „шибан министър“), аз лично се надявам, че Божидар Димитров ще направи правилното нещо и ще си подаде оставката. Неспособността за трезва преценка, покъртителна наивност и доверчивост, комбинирана с агресивност и неспособност за мислене преди да говори ме кара да смятам, че е неспособен да заема поста на министър и да изпълнява адекватно задълженията си.

Да наречеш народа, на който трябва да служиш „шибан“ говори за определен начин на мислене, който аз, като избирател и поданик на държавата не искам да виждам и не искам от него да зависи добруването ми.

Нервната Акула коментира какво се е случило след като са намерили мощите и колко точно пари се потрошават в името на нещо, което дори не е сигурно, докато междувременно Народната Библиотека е близо до срутване, Асен Генов коментира реакциите на медиите, които както винаги спят под някое зелево листо и сънуват за нови геройства, които да отразят, спец операции проведени срещу страховити органиации от типа на онлайн библиотеки, Дневник (Само на овчарчета ще ми станат), пък ни разказва за следващата агресивна, заплашителна и неадекватна част от епопеята, която Божидар Димитров представлява. Там е сърцераздирателният коментар как „не знае кои са тия анонимни археолози“, което е напълно логично, защото ако ги знаеше, нямаше да бъдат анонимни, по принцип анонимен означава точно това, о, гений на злото.

Filed under: абсурдно, култура уж Tagged: "културно", "шибан министър", България, Йоан Кръстител, абсурд, агресия, видео, заплахи, изцепка, критичност, министър, министър Божидар Димитров, министър без протфейл, мощи, неадекватност, откритие, политик, разкопки, шибан народ

(от)

Няма пауза за сериала с кримналните сюжети в държавата. За Народното събрание и правителството има ваканция, но за подвизите, предателствата, догадките и спекулациите на публично-престъпния фронт- не! Прави ли ви впечатление какво липса в напрегнатия сюжет с перипетиите на заловени предполагаеми убийци, тяхното освобождаване и съпътстващите обяснителни бележки на публичтите говорители по темата? Има (почти) [...]

не че ДАЗД се е проявила в предните години като супер активна организация, но като за нова структура и все пак съществуваща и действаща инстанция се справяха ОК сега има планове Държавна Агенция за Закрила на Детето да се закрие. съгласна съм да има реформа. съгласна съм, че администрацията е надута. ...

Наскоро се завърнах от зашеметяващо пътуване до Перу, където аз и моето семейство се изкачихме по пътеката на инките (т.нар. “Inca trail“) до Мачу Пикчу. В този разказ, за ваше и мое удоволствие, ше разкажа за моите преживявания и мисли и ще ги допълня с мисли. За краткост, разказът ше бъде само за Inca trail и няма да включва времето, което прекарахме в Куско и Лима. Тъй като има много за разказване, ще разказвам за всеки ден по отделно (общо 4 дни). Може би ще ми отнеме седмица-две да завърша всичко. И така, приключението започва: ДЕН ПЪРВИ Бип бип бип бип, бип бип бип бип. Ужасната аларма спира. 4:30 сутринта е. По принцип, ако съм буден в този нечовешки час, то е защото още не съм си легнал. Завлачвам се до масата за закуска и вземам някакви тостове от бюфета на хотела. Нашето приключение ще започне в 6. Нетипично за южноамериканците, минибусът ни пристига точно навреме. Настанихме се за двучасовото шофиране до началото на Inca trial. Вече започнаха да се показват огромни планини на хоризонта, но сравнени с тези, които ще видим по-късно през седмицата, тези ще са просто неравност. Скоро детският ми ентусиазъм дава път на умората и аз се унасям в лека дрямка. Направихме една малка почивка преди да стигнем дестинацията си, за да вземем последните провизии. Трябваше да си купя нещо, което да предпази главата ми от слънцето. Прекарвайки 6-12 часа на ден на повече от 3000м височина и изложен на слънцето, неизбежно би довело до топлинен удар. Изборът не беше много голям и аз се спрях на сламена шапка с туристическо лого на нея. Изглежда глупаво но беше удобна (това може и да не ви интересува много, но аз имам голяма глава, а перуанците по принцип са дребни) и като адвокат на “предназначението е по-важно от стила“, нямах никакво извинение да не я купя. Малко след това пристигнахме в началото на приключението. Събрахме нещата, които щяхме да носим сами (не много, ще се върна на това по-късно) и се запътихме към входа. от ляво надясно: майка ми, сестра ми, баща ми и аз, глупавата шапка включително:

http://i32.tinypic.com/2h7494k.jpg След като ни провериха документите (на ден са разрешени само 500 човека, включително носачите и водачите), спряхме за кратко да отправим малка молитва към двата глетчери (нарича се Apu на Quechua, стар език, говорен от много хора в този регион) и Pacha Mama (Майката Земя). Един от Apu-сите – забравих името на този, но върхът му лежи на около 5700м височина.

http://i31.tinypic.com/157dxxz.jpg итуалът включваше да вземем няколко кока листа (да, тези, които обработват, за да се направи кокаин) и да удряме върху тях, докато гледаме към различните богове на инките (в този случай двата глетчери, които се виждаха в далечината и земята). След това листата се оставят под камък и си пожелаваш нещо. Чувствах се малко глупаво, докато го правех, но не исках да обидя нашия водач и затова участвах с цялото си сърце. Няма да разберете какво си пожелах, защото все пак може и да се сбъдне (не коментирайте). Докато някои може да си мислят, че да имаш достъп до легални кока листа е нещо привлекателно за много хора, лично аз съм малко разочарован от тях. Идеята е, че си слагасх няколко в устата и ги заклещваш между зъбите и бузата, като ги дъвчеш от време на време. Беше ми обещано, че по този начин ще се заредя с енергия, ще се насладя на приятно вцепеняващо усещане в устата и няма да се нуждая от хрна и вода в продължение на часове. В края на краищата забелязох малко от тези ефекти, но пък ми помогнаха да не ми пресъхва устата и вкъсът също беше доста приятен. Няма да ги споменавам повече, но във всеки един момент може да предполагате, че има 50% шанс да имам кока листа в устата. Преди да се върнем на приключението, бих искал да ви представя нашия водач, Рубен.

http://i26.tinypic.com/2zehys1.jpg Рубен е родом от Куско (древната столица на инките, сега понастоящем планински град с около 400,000 жители) и е просто невероятен. Доста е нисък и леко пълничък но се съмнявам пулсът му да се качва над 90 когато и да било. Знае изключително много за местната флора и е експер по история и култура на инките. Говори английски много добре за перуанец и има много спокойно изражение. На кратко – просто е невероятен. Започна първият ден от дългото пътуване, този път наистина. Очертаваше се лесен ден, 4-5 часа ходене до крайния къмпинг, с предимно хълмист терен. Височината (започвайки от 2900м), го правеше малко по-изморително, не въобще не беше толкова лошо, колкото си го представях първоначално. След около 2 часа пристигнахме на мястото за обяд, където нашите носачи (ще говоря за тях скоро) бяха приготвили две палатки: една за готвене и една за нас, където да седнем. Имаше маса и няколко стола. Може и да не звучи като много, но имайки предвид обстоятелствата, направо си беше лукс. Беше ни приготвен невероятен обяд, започвайки със страхотна зеленчукова супа, после ни се сервираха пилешки бургери с ориз и много сос, които изядохме с удоволствие. Това беше едно от най-обикновените ястия (само сравнено с другите) по време на приключението. Сега бих искал да ви разкажа малко за носачите и за невероятната работа, която свършиха по време на приключението. За нашата група от 5 (4 от нас + Рубен), имаше 8 носача. 5 носача, 1 главен носач, асистент готвач и главен готвач. Групова снимка

http://i32.tinypic.com/mcri9z.jpg На Inca trial има повече носачи, отколкото туристи. Както споменах по-рано, на ден е разрешено 500 човека да започнат Inca trial. От тези 500, близо 300 от тях са носачи ( и съответно около 200 туристи и гидове). Те изглеждат достадоста малки и може би дори крехки, но тези хора вървят с невероятен темп, носейки 23 кг всеки. Модерните им технологии, които ги облагодетелстваха при вървенето, бяха евтини сандали (да, САНДАЛИ) и голям платнян сак, в който да носят техните/нашите неща. Всяка сутрин те ще се събудят преди който и да е друг и ще приготвят закуската. След като приготвят палатката за закуска, те ще се заемат да приберат палатките за спане и да опаковат всички техни/наши неща. Когато ние тръгнем на поредния дневен преход, те ще опаковат всичко останало и ще започнат да вървят до мястото за обяд и ще приготвят къмпинга. След като сготвят и сервират обяда, ще измият и опаковат всичко наново, докато ние подновяваме нашия поход към вечерния къмпинг. И отново те ще приготвят всичко там преди ние да пристигнем и ще ни поднесат топла вода, хапване за чая, състоящо се от прясна царевица и сладки, преди да ни представят очарователна вечеря от 3 ястия. Всичко за похода трябва да бъде взето от самото начало. След това не е възможно да си купиш никаква храна или нещо друго, освен напитки. Също така няма електричество и всичко се готви на преносими газови печки. Накратко, те вършат изключителна работа с много ограничени ресурси и аз подозирам, че не са изцяло хора. За съжаление имам много малко снимки на разнообразната храна и в повечето случаи не си спомням какво точно ядохме, така че по-долу е недовършено обобщение, и като връх – едно от последните неща, които очаквах да ми бъде поднесено на 3600м височина в Андите: Вече споменатите супа и пилешки бургери със сос от обяд Разнообразни ястия с ориз, сос и зеленчуци Омлет Оризова каша Пилешка супа, още зеленчукова супа, супа от аспержи Спагети Пица и накрая (биене на барабани, моля)…

http://i26.tinypic.com/2nl4960.jpg Да, точно така!!! Самият ден беше без много събития и около 15,30 пристигнахме в къмпинга за нощуване. Пропиляхме малко време,играейки карти и наслаждавайки се на следобедния чай и закуска, както и на вечерята, преди да се запътим към леглата около 20:00 часа, когато вече навън е катранено черно, а небето беше най-пълното със звезди небе, което някога съм виждал. Рядко се случва да си толкова далеч от цивилизацията, че толкова много звезди да са видими (тези от вас, които са били свидетели на нещо подобно, знаят за какво говоря) и това беше една от върховите точки за мен от това приключение. Мислейки за всичко от деня, аз се понесох в страната на сънищата… Смесени снимки от ден първи: товарни магаренца:

http://i31.tinypic.com/dr9lwh.jpg

хигиената е важна дори в планината:

http://i30.tinypic.com/4j9wsx.jpg село на инки:

http://i28.tinypic.com/nn0cgk.jpg обедна палатка:

http://i32.tinypic.com/o7ogmb.jpg палатките за спане:

http://i27.tinypic.com/2w4wt8o.jpg Надяваме се да има и продължение :) Автор: Един холандец Превод: beeep

Продукти:
250г картофи
2 1/2ч.ч. брашно
1/2ч.ч. краве масло
3/4ч.ч. пудра захар
1ч.л. бакпулвер
1 яйце

Приготвяне:
Картофите се белят, измиват и слагат за варене в подсолена вода. Коагто омекнат са готови и съдът се оттегля от котлона. Сварените картофи се оставят да престоят 3- 4 часа. След това се настъргват на ренде над пластмасова купа. Прибавят се 2 1/2ч.ч. брашно, 1/2 ч.ч. стопено краве масло или свнска мас, 3/4ч.ч. пудра захар, 1ч.л. бакпулвер и 1 яйце. Замесва се тесто. Разточва се на лист с дебелина 5мм. Реже се на квадрати с страна 5- 6см. В средата им се слага по 1ч.л. от плънката. Квадратите се навиват по диагонал, като се оформят на кифлички. Мажат се с яйце. Подреждат се в намазана тавичка. Пекат се на умерена фурна.
Плънката може да бъде сладка, солена. Сладката е мармалад объркан със смлени орехи. Солената е бъркани яйца със натрошено сирене. Сладките кифлички се поръсват с кристална захар. Солените със сусам.

Като цяло Buñuel е претенциозно заведение, в което да нахраниш детето си е предизвикателство, но пък е изключително подходящо да пиеш с приятели. Големите стаи, с висок таван, изглеждат като от къща музей, а високите столове в градината са ми изключително неудобни. Ако обслужването беше малко по-приветливо цена нямаше да има. И за финал – явно съседите им не се кефят особено, защото имате голям шанс да станете свидетели на размяна на реплики между персонала и гневни баби, които искат вентилаторите на климатика да се преместят.

Дотук с лошите неща.

Мега причината да отидете там е терасата. На нея има точно 1 маса за 4-5 човека, гледа към вътрешния двор и е покрита със зеленина. Над нея е опънат сенникът от следващата снимка.

Намирам я за изключително уютна и нещо като оазис през лятото, защото е прохладна, достатъчно широка и тиха. Идеално място да заведеш някой, когото обичаш или пък просто да изпиете чаша бяло вино.

Храната е прилична, без да е ориенталско разнообразна и със сигурност няма да се загубите в меню-енциклопедиа.

Buñuel
ул. “Шишман” 12,
Всеки ден от 10:00 до 01:45,
тел. за резервации 088 404 04 81

По-подробно ревю на мястото може да прочетете в Капитал Light.

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/  

• Войната изпълнителна-съдебна власт е война без граници и правила, която може да продължава безкрайно. Обаче не може да продължава безкрайно, защото обществото винаги губи от нея, независимо коя от двете замесени страни смята, че печели даден епизод 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. „Марица“, Пловдив 

Да превърнеш миналото в бъдеще никак не е лесна работа, макар понякога да изглежда, че то се случва някак от самосебе си. Още по-трудно е да превърнеш неправилното си минало в правилно бъдеще. Доказателствата за това са многобройни, сред тях е и целият български преход, включително много от нещата, които стават на живо пред очите ни. А някои социалисти още като победиха на по-предишните избори и взеха властта, обявиха прехода за завършен…..Завършен, ама друг път.

“Ние ловим бандитите, съдът ги пуска” – каза премиерът Борисов преди време, още когато не беше премиер, а обикновен главен секретар на МВР. Като цяло, разглеждано по оста “минало-бъдеще”, това дори и досега може да се приеме за донякъде добра новина в полза на демократичните процедури, следователно и на доброто българско бъдеще. Защото по-рано пък какво беше? Социалистическата “народна милиция” твърде често ловеше невинни граждани – например за разказан виц или за някакво политическо несъгласие с властта, а съдът, силно зависим от същата тази милиция, не ги пускаше по никакъв начин, дори да е твърдо убеден в тяхната невинност.

Така че очевидно продължаваме да сме в преходен период, период на движение към онзи бъдещ момент, когато нещата ще се балансират, когато полицията ще започне да задържа хората само при спазване на законовите процедури и при събиране на достатъчно годни доказателства за тяхната виновност, а съдът ще разглежда наистина безпристрастно доказателствата, ще задържа и съди виновните, и ще пуска на свобода само наистина невинните.

Кога ще дойде това време не може да се каже. Знае се обаче, че нито ще дойде скоро, нито ще дойде лесно – ако съдим поне по последните развития на сагата в отношенията между МВР и съдебната система. В известен смисъл нещата сега изглеждат напреднали в сравнение с невинното полицейско жалване “ние ги ловим, те ги пускат”. Не случайно този път премиерът Борисов отиде далече, далече напред, като директно нарече решението на съда да пусне голямата част от заловените при операция “Килърите” “провокация към държавата”. Вътрешният министър Цветанов пък заяви, че “държавата е безсилна пред съдебната система”. Това стана във връзка с решението на съда за пускане под гаранция на задържаните в операцията за данъчни измами “Всичко коз”.

Това е поредният епизод от една война без граници и без правила, която може да продължава безкрайно и безкрайно безплодно. От друга страна обаче не може да продължава повече по този начин, защото при тази война обществото като цяло постоянно и неизменно губи, независимо коя от двете замесени страни смята, че печели даден епизод от военните действия.

В изявлението си по повод последните съдебни решения министър Цветанов каза и нещо важно, свързано с най-доброто възможно решение на проблема. “За да се променят нещата – заяви той – необходимо е Народното събрание като законодателен орган да предприеме реформа в съдебната система”.

В тези думи, струва ми се, е заровено кучето – поне донякъде. Може би около половината куче. Реформи наистина са необходими – и то не защото на министъра така му е хрумнало. И не защото от Европейския съюз ги искат и във всеки доклад за напредъка на страната настояват за тях. А защото самото българско общество има страшна нужда от тези реформи.

Но защо пък казвам, че е само половината куче? Нали всички са наясно, че съдебната система трябва от безотговорно независима, каквато е сега, да се превърне в отговорно независима власт. Че към човешкия закон извън нас, от който уж се ръководи, тя трябва да прибави и моралния закон вътре в нас, за да имат истинска обществена тежест нейните решения. Че от пачавра на различни политически и финансови интереси, включително криминални, от призрак на собствените си страхове и зависимости, тя трябва да се превърне в онази Темида, която, без значение, че носи превръзка на очите си, бързо и правилно отсява зърното на невинните от плявата на виновните. А това означава цялостна реформа, не половинчата.

Така си е, цялостна законодателна реформа е необходима по отношение на съдебната власт. Тя трябва да включи както конституционно преформулиране на нейната реална тежест в общата демократична система за баланс на властите, така и да доведе до дълбоки структурни промени вътре в самия съд, които да го направят гъвкав и активен. При всички случаи като част от комплексния подход не трябва да се забравя и необходимостта от промени на доста от законите, по които съдиите съдят в момента. Защото самото ни законодателство, независимо от уж безкрайните напасвания към европейските изисквания, продължава да е пълно с абсурди и противоречия, чието спазване – а точно съдът няма как да не ги спазва, нали – води само да задълбочаване на абсурдите в държавата като цяло.

Но в думите на вътрешния министър Цветанов се съдържа само половината от истината. Другата половина той, съзнателно или не, пропуска. Защото също толкова цялостна и реална законодателна реформа е необходимо да се проведе и по отношение на МВР. Политическата воля е важно нещо за работата на една подобна обществена структура, но само политическата воля не може да замести реформите – няма нужда аз да напомням това, може да ви го каже всеки студент по обществени науки.

В момента от страна на политическото ръководство на МВР, а както става ясно – дори и с личната подкрепа на премиера Борисов, нещата се представят точно по този начин: предишните управляващи нямаха воля да се борят с престъпността, ние сега имаме и това е достатъчно, за да се постигнат успехи. Е, вече и малките деца ясно видяха, че не е достатъчно. Защото ако беше достатъчно, нямаше да има приказки от рода на “ние ги ловим, те ги пускат”. Или поне не толкова често. По същия начин например в здравната система доброто лечение на пациентите не зависи само от добрата воля на лекарите да ги лекуват добре. В образователната не зависи само от желанието на учителите да дадат най-доброто на своите ученици. И т.н.

Защо полицията често не може да събере годни доказателства, за да обвини извършителите на дадено престъпление? Заради прекомерните изисквания на съдиите? Може би, но вероятно в по-голямата си част това е въпрос на законодателство – нали съдиите не могат да си измислят допълнителни изисквания, които не съществуват в закона. Съдиите правят напук на МВР заради лошото отношение между двете институции? Също е възможно, но пак само донякъде, само в малка степен – гонят ги по устав, както се казваше в казармата. Третата опция изглежда и най-вероятна дори по елементарната логика – просто защото самата ни полиция толкова може. Такъв и е капацитетът. Дотам и стигат способностите.

Това не е обида, а констатация. Нали знаете как е, има си нива на компетентност. Ако искате от мен да ви напиша някакъв текст – ОК, каквото пожелаете. Ама я ми дайте да разглобя и сглобя един компютър! Дори с учебник в ръка най-многото, което очаквам да постигна, е да успея да го разглобя – като го фрасна с другата ръка в земята. Та и с българската полиция така – както наблюдаваме от десетилетия, тя изпитва сериозни трудности при сглобяването. Иначе за разглобяването с подръчни средства понякога много я бива…..

На МВР нищо не му е наред, тъй като иска всичко да държи под контрол, затова  реформата в тази система трябва да започне и да се извърши отвсякъде. Ако може едновременно отвсякъде би било добре, но за съжаление не може.

На първо място – законодателят трябва реалистично да прецени какви несвойствени функции има МВР в момента и да ги прехвърли към подходящи за целта институции. Дали в системата има място например пожарната? Защо пожарната е към МВР, след като в целия свят тя е общинска служба? Защо МВР се занимава с несвойствени дейности като издаването на паспорти? Навсякъде това е гражданска задача, работата на полицията е да проверява паспортите, не да ги издава.

Ще ви кажа защо. От една страна, през тези дейности текат пари – пари, които МВР иска да получава и да ползва, но и пари, които държавата пък не иска да отстъпи като част от бюджетите на общините, а предпочита да си ги разпределя централизирано. От друга страна – защото МВР по неизживян рефлекс от комунистическите времена смята, че да контролираш всички граждани е по-важно, отколкото да се концентрираш върху гражданите с престъпни наклонности. И тъй като обикновено министрите на вътрешните работи са силни фигури във всяка управляваща гарнитура, независимо от нейния политически цвят, нашенската полиция продължава да се “грижи” за личните ни документи, за личните ни пожари и прочие.

На второ място – защо към полицейската работа се ориентира човешкият мат`рял, който виждаме, че масово се ориентира? Не може сал един Калин Георгиев и малцина умни млади момчета като него да чистят честта на институцията, а останалите да я цапат. И какво е качеството на обучение на тези хора, та резултатите им са толкова спорни? И колко от тях си носят багажа от ДС? Въпросите са риторични, както се сещате, но дори и да не бяха, пак нямаше да мога да ви отговоря, защото цялата работа тъне в непрогледна мъгла.

Трето – формите и механизмите за граждански контрол върху състоянието и деянията на системата са толкова неефективни, че ако същите се прилагаха спрямо строителната гилдия, досега всичките ни къщи да са изпопадали. Не може да се смята, че като се назначи един министър, който при това обикновено произхожда отвътре, от системата, той ще реализира до голяма степен необходимият граждански контрол върху нея. В малка степен може – при неистово желание от негова страна. Може също да успее да наложи и политическата линия на своето правителство, но истински граждански контрол няма как да реализира. А формата на такъв контрол чрез парламентарно препитване на същия този министър също виждаме, че е неефективна. Дори често води до обратен ефект, защото министърът развива рефлекс за самозащита – защитава своите хора, защото така защитава себе си и правителството си.

Казаното дотук означава да не бъдем големи оптимисти за скорошното приключване на войната между изпълнителна и съдебна власт в България, защото очевидно засега няма кой да предприеме реформи с такъв обхват и от такива мащаби. Промените, които се замислят, са половинчати, а известно е, че понякога ефектът от половинчатите реформи е по-лош, отколкото от пълната им липса.

Иначе по отношение на евентуалната трансформация на миналото в бъдеще можем да си бъдем оптимисти колкото искаме – поредното к`во да е бъдеще винаги е способно да ни се струпа изневиделица на главите.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

„Такива книги не трябва да се дават за деца. Много е скучна и е пълна с глупости – напълно измислени истории, които не знам на кого могат да са интересни. „Нарисувай ми овца!“ – и той рисува кашон с дупки! Такова нещо никъде не се случва. Пък и как може да обикаля планетата? То въздух няма там, а той за вулкани разказва. Много скучна книга! „Децата от Шумотевица“* е сто пъти по-добра, а тук лъжат още със заглавието – „малкият“?!? принц. Добре, че я прочетох вече и свърши“

Не искам да се фукам, но в къщи расте девойка, която със сигурност когато порасне няма да казва, че на нощното ѝ шкафче има Паулу Коелю или Хорхе Букай :)

*„Ние, децата от Шумотевица“ е с автор Астрид Линдгрен

Какви ли източници не пълнят океана с вода! И реки се вливат в него, и дъжд се излива, и сняг пада ...
Но всяка капка смята, че тя е най-важната в океана.
-Аз - похвалила се една капка - преди бях майчино мляко и нахраних младенеца.
-А аз - отзовала се друга - бях руйно вино и мен пиеха в радост и горест.
-А пък аз - казала трета - бях капка пот на човек, който сам изхранваше голямо семейство.
И милиони други капки, които по своето време много се потрудили, бидейки водопади, въртящи мелнични колела, водоизточници, в които животните утолявали жаждата си, облаци, носещи живителна влага на растенията, всички те с укор погледнали на една капка, която до този момент била останала безмълвна.
-А ти защо мълчиш? Каква беше ти?
-Бях сълза на разпънатия за всички хора Христос - тихо отвърнала тя.
-Ето защо водата ми е така горчива - тежко въздъхнал океанът.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

През последните седмици бяхме засипани със съобщения за строежи на магистрали. Да обобщя:

• Марица – готова до края на месец Август (не знам за какво трасе става дума, сигурно от Харманли до границата, което не е точно цялата нужна магистрала)
• Тракия – и трите оставащи етапа се строят
• София – Калотина – проектира се и скоро трябвало да се строи
• Люлин – сагата трябвало да приключи другата година
• Връзката Хемус – Околовръстен път – процедура за избор на изпълнител
• Отпуснати са пари за магистрала Струма (не е ясно докъде и дали участъка до Диканя най-после ще се именува официално магистрала)

Нещо да прави впечатление? Освен че най-после имаме толкова дълго чакан прогрес по тези проекти? Да – всичките са в Южна България! За Северна България се говори само за някакви кръгови в Бяла и Търново.
Аз много рядко пътувам из Северна България и много не ме интересува има ли път или не (или не пътувам, защото няма свестни пътища :) И разбирам напълно, че повечето трафик е в Южна България. Но може и повечето трафик да е там, защото няма свестни пътища. И инвеститорите отиват на местата с по-добра инфраструктура, което още повече нарушава баланса, което води и до икономическо изоставане и така нататък в омагьосан кръг.
Това което искам да кажа в заключение е, че големите инфраструктурни проекти не трябва да се използват само за сляпо следване на моментните нужди, а и за прилагане на мощни стимули за регионално развитие. Където Северна България вече видимо изостава. Според мен спешно, много спешно трябва да се направят:

• Цялата оставаща магистрала Хемус (+ ремонт на абсурдната отсечка близо до Варна, ако още не са я поправили)
• магистрална връзка от Русе до Стара Загора (АМ Тракия), пресичаща Стара Планина, която да осигури връзката Румъния – Турция изцяло по магистрала.
• Поне четирилентов път от магистрала Хемус до Видин (вероятно магистрала е ненужна тук)
• Подобрения по пътя до Оряхово и разширение на пътя Русе – Шумен (свързвайки Русе с Варна)

Знам че „няма инвеститорски интерес“ заради „слаб трафик“. Но знам че има и приоритети в развитието на регионите и че не може да има трафик, ако няма път. И трябва да гледаме години напред, а не какво ни е трябвало вчера.

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email