искрено се надявам тези три пътеводителя за Австрия, Виена и Грац на английски език да намерят свой нов сосбтвеник, на който да са по-полезни отколкото са на мен, както и 10-15 броя на култовото Wired от около 1996-та година ако някой проявява интерес моля да остави коментар тук, ще пиша да ...

Следващият текст от рубриката „забравени страници“ е един малък политически анализ на ситуацията през 1936г. в Германия, публикуван във вестник „Млада воля“ (орган на младежката организация на съюз „Отец Паисий“) от 2-ри март 1936г.

Победата на Германия

Лани III-тия Райхъ прогласи по света, че достойнството на Германия отхвърля срамнитѣ клаузи на Версайлския договоръ и въ резултатъ въведе задължителната военна повинность. Франция протестира, но накрая се помири.

Презъ изтеклата историческа година г. Хитлеръ изненада свѣта съ оттеглянето на Германия отъ О. Н., напусна Лондонската конференция по разорѫжаването и въ трескавостьта на международната политика улучи момента. – Стоманенитѣ каски на една отъ най-силнитѣ армии въ свѣта влѣзоха съ параденъ маршъ въ демилитаризираната отъ 16 г. Рейнска область.

Печата описва невъобразимата радость обхванала жителитѣ на Франкфуртъ, Есенъ и Дюселдорфъ, посрѣщнали германскитѣ войски. Съ патриотиченъ захласъ, подъ звука на камбаните, хиляди, мѫже, жени и деца сѫ. постилали съ цветя пѫтя, дългитѣ редици отъ млади войни.

Ние живо и силно си представяме вълнението на ренанци, които безъ да сѫ изживели ужаситѣ и страданията на нашитѣ малцинства, раздѣлени отъ чернитѣ гранични бразди отъ майката Родина, сѫ празднували възкресението на германската мощь.

Последниятъ жестъ на г. Хитлеръ, трѣбва да се признае, предизвика паника въ международнитѣ отношения. При наличностьта на африканската акция съ проблематиченъ край, при опаснитѣ азиятски усложнения за колониалните интереси на Европа, липсва проницателното противодействие на германската акция.

Ето защо, основателно дѣлото отъ 7 мартъ поставя въпроса за война на дневенъ редъ. Ясно, че по пѫтя на политиката на свършените факги въ Европа чакатъ утре германския реваншъ и върху последната точка на ревизионизъма – завземането на отнетите колонии.

Затова европейската тревога е по-голѣма за утрешния день много повече, отколкото военното завладѣване на Ренания и денонсирането на пакта Локарно.

За да обвърже и ограничи германската агресивность, свиканата въ Лондонъ конференция на заинтересуванитѣ четири сили се примири съ положението и санкционира военната акция въ Ренания. Явно, че и сега Европа преглъща горчивъ хапъ!

Technorati Tags: картинки Share on Facebook

Тази година няма да стигна до морето и единствения ми шанс е евентуално еднодневно ходене на плаж до Гърция. В тази връзка моля за помощ и идеи: до кой плаж мога да стигнае в Гърция най-бързо, ако тръгна рано сутрин от Сандански? Правя един плаж и се прибираме вечерта. Помагайте! Ще бъда с кола и търся предимно пясъчен плаж, до който да стигна с колата. Ваш Стойчо

Как прекарахте почивника? Питаха ли ви днес по понеделнишки колегите или близки, или приятели, с които не сте се виждали през почивните дни. Не са! Не са защото думата „почивник” е нова. Тя се появи във Фейсбук, а най-упорито я разпространява писателят и литературовед Йордан Василев, съпруг на поетесата Блага Димитрова.

Всъщност думата я измисли някой друг - една дама,чието име, моля да ме прости изумих. Но Данчо Василев така я хареса и сега прави всичко от себе си да я наложи. И има всички основания.

Вместо купешкото „уикенд” къде, къде по-добре е да се казва "почивник". Така че, на когото му е харесала спокойно може да си я сложи в речника си и да я употребява, ако не обича чуждиците.

Не е само тази дума, която можем да сменим. Данчо Василев дава и други примери – вместо касае може да се казва отнася се, вместо финализира – завършва, вместо реновация – обновяваване. Примери всеки може да извади колкото си поиска от писмената и разговорната реч. Лошото е, че и хора на словото не са прецизни в изказа си.

А още по-лошо е когато си принуден да употребяваш чуждици, защото са избрани за наслов на нещо си. Такава дума е „съхрани”. Сами се сетете за какво става дума, но калко по-хубаво е ако опазваме българското.

Милена Ленева е магистър по когнитивна наука и физика и математика. Активно работи в сферата неформалното, електронното и интерактивното обучение от 15 години. В момента развива и прилага програми за екологично и гражданско образование в НЧ Бъдеще сега и изучава в детайли сугестопедията като метод. Паралелно провежда обучения на учители как да преподават през интернет. Майка на две деца.

-

На форум “Родителство” Милена ще говори за това как да (не) загубим 12 години от живота на децата си.

-

Горичка: Кой е най-добрият съвет, който бихте дали на млади родители?

Милена: Мислете преди да създадете деца, след това действайте. Обичайте децата си и се доверявайте на себе си и на тях.

Горичка: Кое е най-важното, което родителите могат да направят за детето?

Милена: Да дадат корени и крила – казали са го хората далеч преди мен.

Горичка: Кои са най-големите заблуди в отглеждането на деца у нас?

Милена: Че можем да контролираме целия процес и да се разпореждаме с живота на децата си. Да ги вкарваме в рамки и да им задаваме посоката.

Горичка: Трудно ли е да си добър родител?

Милена: Да, но „трудно“ не означава „лошо“. Ние започнахме много панически да търсим „лесното“ и да развиваме консуматорско отношение дори към децата си. Много е трудно, но пък е голям кеф. Който го е страх от мечки да не ходи в гората.

-

“Как се обучават птици в слонско училище” - статия от Милена Ленева

-

Регистрирай се

“Алеята на книгата” във Варна е прекрасен проект. Добре е в Морската градина на Варна освен преливащи контейнери с боклук, отдушници от кухните на ресторантите и сергии с хавлии с голи жени, да има и нещо приятно за окото. Все пак на входа на града те посреща табела “Варна - най-добрият град за живеене в България“.

Начало на разходката. Я, “Атака” са си преместили шатрата от площада пред президентството в София и сега са я опънали в Морската градина във Варна. Недоумението ми продължи само няколко секунди, докато се приближих достатъчно и прочетох следния надпис върху шатрата: “Сборен щанд на варненските издателства спонсориран от ПП Атака”.

Добра идея, помислих си. Изобщо не съм против политическите партии да участват по-активно в живота и не съм от тези, които ахкат като ощипани девойки “Ааууу, ама да не политизираме, моля ви се!”

След като местните активисти на “Атака” са решили да подарят на варненци и туристите един такъв щанд, заслужават поздравления за свежата идея. Възниква и въпросът защо точно “Атака” е получила правото да спонсорира щанд и било ли е предложено на други партии или фирми? Вероятно броят на желаещите да се изрекламират е повече от един.

После се приближих да разгледам книгите на варненските издателства и изразих на глас реакцията си, в следствие на което минаващата на близо майка с малко дете ме изгледа като враг на народа. Не знаех, че варненските издателства издават книги на Волен Сидеров и произвеждат шапки, шалчета и чаши с логото на “Атака”. Това вече е прекалено грубо. Ако бях кмет на Варна или организатор на събитието, нямаше да допусна подобно нещо. Заради добрия вкус.

Сподели във Facebook

Продукти за 4 порции:
2земела със сусам
4 яйца
200г твърдо ситрене
50г краве масло
4 домата
щипка сол
щипка пресен босилек

Приготвяне:
Земелите се разделят на 2 половинки. На всяка се издълбава средата. Мaжат се обилно с краве масло. Взема се тавичка. Намазва се с краве масло. Подреждат се земелите. Във всяко хлебче се чуква по едно яйце. Запичат се във фурната докато стегне белтъкът. След това се изваждат И поръсват обилно със настъргано сирене.  Връщат във фурната за допичане още 10- 12 минутки. Вземат се 4 плоски, квадратни чинии. Слага се по един земел. Отстрани се гарнира с нарязан на ладии домат. Зеленчукът се поръсва със сол и ситно нарязан босилек.

Цецка Цачева без да иска уцели десятката. Крилатата ѝ фраза, че "моралът има много измерения" символизира управлението на ГЕРБ. Премиерът Борисов и министърът на българите в чужбина, Божидар Димитров са олицетворение на многопластовия морал, описан от Цачева. Единият — със склонността си да раздава щедри обещания, често неизпълними, а другият — със станалите пословични вербални изцепки.

Сигурен съм, че сред фразите, с които ще бъде запомнено управлението на ГЕРБ е тази с "ш***ния народ", която неминуемо провокира Интернет общността да отговори с репликата "ш***н народ — ш****и министри".

Как реагира премиерът?  Никак. За да запази своя министър, за когото измисли специално безсмислено министерство, след като Божидар Димитров се обиди, че не е в правителството, той наруши точно това, което усилено гради през годините, в които е в политиката и най-вече през годината на своето министърпредседателсвтане — наруши мъжката си дума (да го уволни при втори гаф) и удари собственоръчно имиджа си на мъжкар, който наказва всяка несправедливост.

Въпреки, че, както и самият Божидар Димитров потвърди, Борисов му е обещал, че при втора издънка ще се разделят по живо, по здраво, Борисов не реагира на изцепката с "ш***ния народ".

Какво направи самият Димитров? Да се извини, да каже, че си е изпуснал нервите? Не! Прочете тълковния речник и даде поредното просташко интервю, в което, освен, че обясни, че думичката "шибан" не била обидна, този път устатият министър удари не само българките (като част от ш***ния народ), но и рускините. Направи го по един доста нелицеприятен начин. Ще си позволя да спестя вулгарните му думи, вярвайки, че всички ги знаят много добре.

Какъв точно е проблемът?

От една страна, министърът се оправдава, че са виновни колегите му, които били "диви завистници", от друга, проблемът се засилва от наглото му желание да обясни всичко с речника, който описва думичката "шибан" като обикновена, никак не обидна дума, сякаш никой от нас не познава жаргонните изрази в българския език...

Тези два факта, както и нежеланието на Борисов да се вслуша в здравия разум и да санкционира поне с думи разюздания министър, вкарани в контекста на многопластовия морал (по Цачева), описват по един безспорен и красноречив начин управлението на ГЕРБ. Добавете и скандала с фалшифицирането на закона, свързан с рекламата и наркотичните вещества и ще добиете представа за поне три измерения на морала на ГЕРБ.

Няма да коментираме средствата, харчени още от времето Л. Живкова, за опазване на Културно-историческите ценности. Ще се съсредоточим върху мощехранителницата. Ако Димитров беше коментирал казуса като вярващ, нямаше да има проблем. Ако беше оставил свещениците да говорят, вместо да се опитва да създаде сензация около себе си и родния си град - всичко щеше да е спокойно. Той обаче се намеси като министър и историк, с което неминуемо предизвика обществен и научен дебат. Така, вкарвайки си автогол, той стана жертва на собствената си липса на възпитание, отприщвайки поредица от словесни гафове, обиждайки всички наоколо с просташкия си изказ и наглото си поведение.

С това той затрудни и благожелателя си, който по не съвсем ясни причини му измисли и министерство.

Сега, от приятел, Божидар Димитров е на път да се превърне в един от най-големите морални препъникамъни на премиера, въпреки опитите на Борисов да прехвърли топката в полето на Димитров, с репликата "Питайте него, той е достатъчно голям".

Така, Б.Д. се превръща в сериозен проблем за Б.Б., който има избора да затвърди впечатлението за многоластовия морал на ГЕРБ или да санкционира вулгарната простащина, демонстрирана от неговия приятел-министър по единствения възможен начин — като поиска и приеме оставаката му!

И на мен мощно ми се ще да е истина твърдението за за автентичността на мощите на Йоан Кръстител. Ползите са очевидни – още от първия телевизионен репортаж за откритието се заговори откровено, без грам примес от лицемерие, колко добре би било това за туризма. Така че министър Божидар Димитров е последователен, когато днес заявява [...]

На 9 август се чества годишнина от смъртта на великия поет Махмуд Даруиш, признат от приятели и от врагове- символ на няколко поколения, невероятен поет, борец за справедливост в Палестина и оставил следа в световното литературно наследство.

„Толкова далеч от нашата страна

нашият бряг, нашето море

нашето жито, нашата сол, нашата рана.“

Интелектуалецът е роден в заможно сунитско палестинско семейство в селището Ал-Бируа, край Акка в Галилея на 13 март 1941 г. След атака на ционистка милиция през 1948 г. жителите са принудени да го напуснат . Седемгодишният Даруиш се оказва в Ливан, без да знае нищо за съдбата на семейството си.

Понастоящем на мястото на родното му селище има израелско поселение. Започва да пише стихове още като ученик в Дейр ал-Асад.

Без съмнение, бягството и разрушаването на родния му дом оставят траен отпечатък в живота и творчеството му. След завършване на средното си образование, Даруиш се установява в Хайфа, където работи като журналист. През 1961 г. се присъединява към Израелската комунистическа партия и за кратко е редактор във вестника на партията „Ал- Итихад”. Често е задържан или поставян под домашен арест. Не получавал работа, тъй като нямал висше образование. Удало му се да замине за Москва през 1970 г. Завърнал се, през 1971 г. го виждаме в Кайро, където работи в престижния вестник „Ал- Ахрам”, а след Кайро – и в Бейрут, средище още от 19 век на арабската интелигенция.

Бейрут е и убежище за много палестинци, борещи се срещу Израел. В ливанската столица младият Махмуд работи за Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и издава списанието „Shu’un Filistiniyya” („Палестински проблеми”). Оглавявал е Центъра за палестински изследвания, бил е председател на Всеобщия съюз на палестинските писатели и журналисти, както и главен редактор на печатния орган на Съюза. Основава и ръководи издаването на „Ал- Кармел”, периодично издание за палестинска литература и култура. Издаването на списанието беше подновено през януари 1997 г. от центъра „Сакакини” (http://www.sakakini.org/).

Друг повратен момент в съдбата на писателя е израелската атака на Бейрут през лятото на 1982 г. За пореден път в рамките само на един живот, Даруиш е принуден да бяга. Установява се наблизо до дома, в средиземноморски Кипър. Всъщност, след 1970 г., бягствата са верен спътник на Даруиш – политическата му активност, в зависимост от настъпилите политичски промени, го кара да търси сигурност в Йордания, Тунис, Франция.

През 1987 г. Даруиш е избран за член на Изпълнителния комитет на ООП. Поетът е и автор на химна на ООП „Баляди, баляди” („Родина”). През 1993 г. Махмуд Даруиш, заедно с още няколко души от ръководството, подават оставки. Причината е, че преди подписването на споразуменията от Осло, които някои палестници считат за неизгодни, от палестинска страна нито един юрист не преглежда проектоспоразуменията и консултации са правени само с ръководителя на ООП Ясер Арафат.

Все пак, след 26 години на разлъка, Даруиш се завръща в обичаната от него Палестина и се установява в Рамала. През 2000 г. израелското правителства се изправя пред политическа криза, тъй като министърът на образованието Йоси Сарид предлага няколко стихотворения на Даруиш да бъдат включени в учебната програма по литература. Реакцията на министър-председателя Ехуд Барак е, че „времето да се изучава Даруиш още не е дошло.”

Даруиш, заедно с няколко други арабски интелектуалци, остро осъждат конференция, отричаща Холокоста, проведена в Техеран. Считан е за най-значимият съвременен и работещ и в наши дни арабски, както и за национален палестински поет.

Известен е в целия арабски свят, като много от стиховете му са превърнати в песни. В рамките на творческия си път преживява значителна еволюция, която води до все по-сериозното усложняване и натоварване със смисъл на поемите му.

Пише още от ученик. Публикува първата си стихосбрика през 1960 г., „Asafir bila ajniha” („Птици без криле”), когато е едва на 19. Още с втората си сбирка от 1964 г., „Awraq al-zaytun” („Листата на маслината”), се утвърждава като един най-добрите поети на Съпротивата. В текстовете му се преплитат две големи теми – любовта и родината. Любовта към любимата жена неусетно се свързва и трансформира в ненарушимия съюз между поета и неговата татковина. Други често срещани образи са на птицата и библейски персонажи.

Автор е на близо 30 книги с проза и поезия, които са преведени на 35 езика, сред които основните европейски езици (английски, френски, руски, немски, италиански). Радва се на световна слава за дълъг период, което е недвусмислено доказателство за качествата на текстовете му.

Поетът е лауреат на множество престижни литературни награди.

• 1969 г. – наградата „Лотус” на Афро-азиатските писатели;
• 1983 г. – Ленинска награда за мир, присъдена му за цикъла стихотворения, писани през предходната 1982 г. в обсадения Бейрут, посветени на античовешките престъпления на израелските въоръжени сили и ливанските им съюзници;
• 1997 г. – кавалер на френска награда за литература и изкуства
• 2001 г. – Махмуд Даруиш печели наградата Ланън за Свобода на народите. Този приз отличава хората, които са се осмелили да напишат самобитни текстове, описващи правото на човек на свобода, както на мисълта, така и на словото. Фондацията дефинира свободата като право на хората и на общностите да определят и запазват своите специфики, застрашавани в наши дни от глобализацията;
• 2004 г. – награда на името на холандския принц Клаус
• 2007 г. – удостоен с наградата на Стружките поетични вечери (Учредени през 1962 г., до момента в поетичните вечери в град Струга са участвали над 4000 поети, есеисти, преводачи и критици от 95 страни. Сред носителите на наградата четем имената на Нобелови лауреати като Пабло Неруда (Чили, 1971 г.), Еуженио Монтале (Италия, 1975 г.), Йосиф Бродски (СССР, 1987 г.), Сиймъс Хини (Ирландия, 1995 г.), други значими твроци като Мирослав Кърлежа, Булат Окуджава, американците У. Х. Одън и Алън Гинзбърг).
• Махмуд Даруиш е носител на приз на името на немския писател Ерих Мария Ремарк.

На 9 август 2008 г. гласът на поета заглъхва завинаги.

Официален сайт: http://www.mahmouddarwish.com/

Форум за арабска култура „Махмуд Даруиш”: http://arabculture.wordpress.com/

Facebook group: http://www.facebook.com/group.php?gid=19346576435

Синдикатите щели да излязат на улицата, основно за да искат по-високи осигуровки (вместо да се правят други промени в пенсионната система). Би било интересно да се види подобно събитие.

Може би много синдикални членове ще осъзнаят какво точно подкрепят синдикатите в пенсионната сфера (по-високи осигуровки за самите тях). Дали пък това няма да доведе до окончателно загиване на синдикалната идея в България?

Блогът за икономика 2010

"Толерантността на българина" е едно от най- устойчивите клишета, за които се сещам. То няма как да е продуктивно, защото залага толерантността като аксиома, която съответно няма нужда от повече доказателства. С други думи - "ние вече сме си толерантни, няма значение сегашното ни отношение към гейове/турци/цигани/емигранти".

Всъщност значение има. Дори да приемем съмнителното твърдение, че някога българите са били преобладаващо толерантни, то това по никакъв начин не може да се прехвърли върху сегашните българи. Поколенията се сменят не само биологично, всеки живее в своето време, в различна политическа обстановка, подложен на различни влияния.

Тези влияния понякога се сменят изключително бързо - мой познат е подкрепял "възродителния процес", но после, след съответния достъп до нова информация, е започнал да се срамува от предишните си действия. Това е хубав пример, че толерантността не е наследяема генетично. Тя е променлива величина, която се доказва всеки ден и не може да бъде лепната като вечен етикет. Освен това тя е лична характеристика и не може да се постави върху свръхобобщение като "българина". Аз съм българин и се опитвам да съм толерантен, но Боян Расате също е българин. Какво правим?

Етикетът за "толерантния българин" разбира се е много удобен за политическа пропаганда и за националистическо самодоволство. Но по-внимателно вглеждане в "толерантността на българина" показва не само нейната променливост през годините, но и други не особено величави изводи.

През 1785 г., когато френския граф Д'Отрив посещава Османската империя, той се възхищава на "религиозния скептицизъм" у българите, "толкова тих и добронамерен", и който той намира за "напълно извиним". Той мисли, че странната симбиоза между християнство и ислям, е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания, които оставят след себе си повече от милион мъртви хусити, якобити и католици, но все пак отдава това не на някакво вътрешно благородство на характера, а на "невежеството и простотата на един народ без образование и просвещение". Тази "слепота", както я определя той, се дължи на факта, че "тези нещастници са толкова далече от цивилизацията, защото не притежават нито една от страстите, които предразсъдъкът предоставя толкова често и неизлечимо другаде". (Мария Тодорова, Балкани-балканизъм, УИ "Св. Климент Охридски", София, 2004, с. 120)

След Освобождението, българското общество бързо повишава своята грамотност и споменатите от граф Д'Отрив предразсъдъци скоро се появяват. Историкът Валери Колев показва как само за няколко години, след Съединението в България се появяват антиеврейски брошури, националистически вестници против чужденците,"научни" книги с потресаващо негативни описания и характеристики за практически всички малцинствени групи в страната, вестник със звучно заглавие "България без евреи", "Антисемитический клуб", много националистически сдружения с явни антигръцки и антисръбски позиции и т.н. и т.н. Не е за изпускане, че има антиеврейски погром в Кюстендил през април 1901 г., сходни прояви от по-малък мащаб в други градове в България и шумен антиеврейски съдебен процес в Лом през 1904 г. През лятото на 1901 г., от избирателни права са лишени циганите.

Изброените от Валери Колев неща се вместват в рамките само на пет години. После следват Балкански и Световни войни, които, както е лесно да се сетим, не са образец за любов между народите.

С други думи "толерантността на българина" не само не може да бъде директно препредавана от поколение на поколение, но и погледната под микроскоп в отделните периоди, отново излиза проблемна.

С казано дотук не искам да кажа, че "българинът е нетолерантен". Това е също толкова сбъркано клише като "българинът е толерантен". Различните българи в различните времена са се държали по различен начин. Искам обаче да кажа, че големи обобщения като това за толерантността, обикновено са тотално грешни. И когато утре отново чуем Гоце/Бойко/Слави/Волен да ги използват, би следвало да се замислим.

Днешният разказ... Какво да ви говоря за днешния разказ, освен, че съм го получил от Бале, а го е писал неговия приятел Тлнет? :) Приятно четене :)

Из Европата

В началото на април потеглих на автостоп за Румъния. Взе ме някъв чичка на име Емил с Опел кадет. След като навлязохме в северната ни съседка, Емо ме помоли да го хвана за хуя. Аз твърдо отказах с думите, че това е доста гейско изпълнение от негова страна. Той остана доста разочарован и си пусна “Nights in white satin”. След като слязох в Букуреш се обадих на моят приятел Раду Хаскулеско, който ми предложи да остана за вечерта в тях. Той беше местния дилър на хашиш и се изживяваше като гангстер. Беше около метър и шейсе висок, с раста прическа и изтъркана тениска на Боб Марли. Казах му, че изглежда доста нелепо, на което той отговори, че нищо не съм разбирал от Gangsta shit. Аз се захилих и му казах,че според EU Румъния е доста по-напред в икономическето си развитие от България. Той замълча и си поръча проститутка по телефона. Вечерта излязох да се разходя малко из града. Беше доста хладно за началото на пролета и наум се проклинах, че не си бях взел по-дебела връхна дреха. В крайна сметка пребих някъв местен юноша и му взех якето. Той се разплака и почна да ми говори нещо на румънски. На мен ми стана тъжно и му дадох визитната картичка на O`Шипка в София, с мисълта ,че ако някога дойде тук ще хапне вкусна пица. Разгледах магазинте по главната, беше нещо като “Витошка” с изключние на факта ,че все още минаваха коли.Все от реномираната марка “Дачия”. Когато се прибрах в апартамента на моят приятел thug, установих че беше умрял. Мисля, че в неравна престрелка. Твърде много ми спеше и си легнах с мисълта,че сутринта ще обмисля по-подробно ситуацията. Като се събудих слънцето тъкмо изгряваше, направих няколко снимки на изгрева с готиният ми фотоапарат и си записах в персоналният ми бележник, че като се върна в България, трябва да постна снимките в блога.Обядвах в някакво долнопробно кафене и хванах самолета за Амстердам. Пътуването беше доста интересно предвид факта, че пътувах с детският национален отбор на Румъния по кърлинг. Казах им ,че в София имаме зимна пързалка и две от децата се просълзиха от умиление. Когато слязох в Холандия ме посрещна топло време, не обърнах голямо внимание на това и се насочих директно към центъра. Хванах метрото и изглежда съм пропуснал спирката си и изведнъж се озовах в квартала с червените фенери. За нула време бях ограбен от двама дребни азиатци и си казах, че е време да се махам от тук. Качих се на влака за Рим. Пътуването не беше нищо особено, като изключим факта че пътувах без билет и двама карабинери ми се обясняваха нещо. Не помня какво точно стана, но някак си успях да сляза в Рим. Веднага изпълних детската си мечта и се изпиках на колизеума. След това се насочих право към Ватикана с идеята да убия папата. Бях направил перфектен план включваш стрелби, преследвания и много екшън. Тъкмо пристъпих към изпълнението на пъкленият си план, когато бях заобиколен от голяма група весели японски туристи. Те снимаха всичко живо и непрекъснато се смееха на нещо тяхно си. Много се ядосах, че ми попречиха да убия папата и им казах : “Абе що не си ебете майката”. Те помислиха,че нещо им се радвам и вкупом ми се поклониха. Даже поискаха да се снимам с тях. Стана ми жално,че така се отнесох с тях и приех предложението им. Направихме няколко снимки като междувременно успях да открадна фотоапарт последен модел Sony от едно малко японче. Разделихме се с усмивка и продължих по пътя си. За съжаление не успях да включа фотоапарата, защото беше много сложно, затова го продадох на един от смешните охранители на Ватикана. Взех му 190 евро. Веднага се насочих към магазина на Версаче,за да си купя нови чорапи. По пътя влязох в един мол и там видях, че този модел фотоапарат струва над 1000 Евро и бързо се върнах при охранителя да му поискам още пари. За съжаление той ги беше похарчил вече за пица,лазаня и билет за мача Лацио-Рома. Въздъхнах и дадох парите за благотворителност. Вече ми беше доста скучно в Рим и реших да отскоча до Гърция. Кацнах в Атина с 4 часа закъснение, поради мъгла. Казват,че това била първата мъгла в Гърция от времето на Аристотел насам. Малко се зачудих на това твърдение, но реших че щом казват е така. Ходеше ми се на плаж, затова се качих на автобуса за морето. По пътя имаше много магарета. Преброих около двеста. Казах си ,че това е доста странно и реших като имам достъп до компютър да проверя в уикипедиата защо има толкова много магарета в Гърция. Пристигнах на плажа на свечеряване. Беше доста студено. И времето и морето,затова реших да половя малко риба с голи ръце. Помагаше ми малко циганче от арменски произход, което след като хаванахме около 3 килограма риба ми поиска 300 драхми за услугата.Аз му казах, че нямам драхми, а само евро. То изпадна в отчаяние тъй като парите му трябвали да нахрани болното си магаре. Аз го потупах по рамото и двамата гледахме прекрасният залез. Преспах на плажа, заринат до врата с пясък. За малко да се удавя от прилива. Спаси ме голяма група гръцки нудисти. Всичките с доста малки пишки. Аз им казах “You have very small dicks”. Естествено те ме подгониха и аз бях принуден да избягам. Незнайно как се озовах в малко гръцко селце, където за нула време си намерих работа като овчар. Работих около седмица и като събрах достатъчно пари реших, че вече е време да се махна от тук. Много ми се ходеше в Англия и успях чрез игра на покер да спечеля билет за кораба за Лондон. Още с качването ми на борда разбрах, че ме очакват неприятности. Оказа се, че корабът превозва нелегално узо за Саутхамптън. Това научих под секрет от младият юнга-гей, който много ме хареса. За съжаление капитана, носещ гръмкото име Караманлис разбра, че аз знам за контрабандната му дейност и ме затвори моменталически в трюма. Три дни и три нощи аз се страйхувах за живота си и ядейки плъхове. На четвъртият ден ме изкараха на паулбата да ме бесят. За щастие трите години прекарани в манастриа Шао Лин си казаха думата и чрез малко карате успях да се измъкна от хватката на гръцкиуте разбойници. Набързо си сковах един сал от бъчви с ром и скочих през борда. Ламанша беше по-бурен от всякога. Бях свидетел как две индонезииски джонки се сблъскаха и потънаха пред мен. Беше страшна гледка. Виковете на давещите се моряци и до днес кънтят в сънищата ми. След два дни прекарани в открито море най-накрая акостирах в Глочестър. Старо английско пристанище, в което според легендата е основано от незаконните близнаци на страшният капитан Дрейк. Реших да се поразходя малко из градчето. Беше доста скучно, докато не срещнах старият рибар Роберт. Разказа ми как още на три години се беше научил да лови калкан с голи ръце. За нещастие при инцидент през 60те години беше загубил единият си крак при неравна битка с разярен пасаж от сафрид.Това не го притесняваше особено, защото беше голям непукист. Даже в израз на непукизъм ми плесна приятелски шамар зад врата. Аз му се разсърдих и избягах. Върях през няколко тучни поляни и се озовах в графство Йоркшир. Едноименните териери веднага ме обградиха и аз ги нахраних с малко наденица приготвена от дядо ми в Разград. Следващите няколко дни прекарах в лов на мечки заедни с няколко английски аристократи. Не успяхме да хванем нито една мечка, но за сметка на това една мечка хвана младият Джордж и му отхапа ташаците. Аз му се присмях и му казах, че вече никога няма да бодва младите бледокожи англичанки. Той се оплака на баща си и бях помолен най-учтиво да напусна гранците на графството. Истински джентълмени. Когато пристигнах в Лондон няколко дни по-късно, вече бях изхарчил повечето си пари залагайки на гонки с кучета, така че трябваше да намеря бързо начин да се снабдя с кеш. Веднага ми хрумна идеята,че мога да внасям кисело мляко от България. Още на следващият ден първият контейнер със закваска беше разтоварен в складовете ми. Търговията вървеше повече от добре, още на втората седмица обората ми беше повече от един милион лири стерлинги. За съжаление досаден журналист от Times, снимка как един от работниците ми маструбира в млякото и бях прунден да изхарча всичките си пари за адвокати. Оттърваха ме с довода “Това е долна инсинуация”. За щастие с парите успях да си купя чисто нова кола – Вауксхол, с която правейки се на швейцарски турист преминах нелегално в Шотландия. Пресякох границата при Чевиот Хилс. С изненада видях как един бобър ровеше земята там като къртица. В последствие се оказа, че това е обичайна гледка за Шотландия.Продадох колата на една млада двойка, която малко след като потегли беше блъсната от ТИР. За щастие тираджията се отърва невредим. Продължих пеша към Глазгоу, където мислех да гледам на живо вечното шотландско дерби – Селтик срещу Рейнджърс. Навлязох в Ирландия припявайки си “Bitches aint shit” на dr.Dre. Страната веднага ме очарова с невероятната си флора и фауна. Беше пълно с някви червенокоси неща, които впоследствие разбрах,че са местното население. Изглеждаха дружелюбни, но ми беше много трудно да установя контакт с тях. Прекарвах времето си в местните бирарии биеки се с ирландските бабаити. В общи линии Ирландия се оказаше доста по-скучна отколкото очаквах. Една топла пролетна вечер докато обикалях центъра на Дъблин, чух глас идващ от една схлупена къщурка на ъгъла.”Come here man”. Веднага отидох да видя кво става. Оказа се, че това бил някъв активист на ИРА, които събирал съмишленици. Нямаше какво друго да правя и реших да помогна при планирането на следващият атентат. Предложих да действаме нестандартно. Предложих да поставим бомба в тоалетната на кралицата . Ирландските терористи веднага се съгласиха със възгласи “Yo,Yo nigga this shit is the best”. Аз отвърнах скромно, че съм адски гениално копеле и друго не може да се очаква от мен. Плана се състоеше в това аз да вляза преоблечен като прислуга в лятната вила на кралцита в Единбург , за да поставя адското устройство. Бяхме подкупили иконома на имението и по план той трябваше да сипе разхлабително в следобедният чай на Елизабет. Естествено плана се обърка в последният момент, след като икономът беше изяден от баскервилското куче, след като отиде с любовницата си и двете си кучета на екскурзия в Баскервил. Трябваше да измисля нещо много бързо, но неуспях щото даваха някъв адски интересен сериал по телевизията. Хората от ИРА малко ми се разсърдиха и на мен нещо ми се сговни настроението и ги предадох на полицията. Осъдиха ги на доживотен затвор. Превърнах се в национален герой на страната и набързо ми издигнаха паметници във всички населени места в Ирландия. Нямах какво повече да правя там и потеглих към Уелс.Няколко минути след като навлязох в територията на тази страна осъзнах колко е тъпо е там. Запях си “Ветрове” на гранд дамата на Българската естрада и потеглих към Германия, Навлязох в страната на Гьоте в добро състояние на духа. Бях си пуснал мустачки като на Хитлер, за да се не се отличавам от тълпата. Татуировката ми – пречупен кръст на дясната ми буза, направена в момент на лудост в детската градина ми придаваше още по германски вид.Нанадох весел вик “Ойларипииииииии” и влязох в Нюрнберг. Града беше сравнително чист, като изключим петната от кръв и мозък по улиците. Стар немски дядо ми сподели, че това са остатъците от негри и евреи навлезли в територията на града. Дойде ми музата и набързо написах стихотворние на немски : “Geshpachen sie bitte eine drogen gestappo und hitlerugend gemachen buchstabieren anrufen ja reich” Нямах пари, затова набързо победих някъв странен тип играещ гол монополи под един мост.Взем му лаптота и гъзарският телефон модел “Sony”. Надух си Марлене Дитрих на mp3-ката и продължих да разглеждам града. Бях доста огладнял, затова реших да намеря някоя готина немска пицариика и да вечерям. Учтив младеж на име Юрген ми препоръча някво файнско заведение в края на града.Заведението се казваше “Заведение на края на града” или на немски “Kuponen am dech stadt endung”. Обстановката вътре беше типично немска. Тапетите бяха от кожа на жертви на концлагерите, приятно боядисана в бяло. Няколко дебели немски симпатяги играеха на дартс върху задните части на току що хванат ром.(сами се сещайте къде трябваше да уцелят за най-много точки). Заявих на всеослушание,че расизмът е отживелица(макар че трябва да призная, сапунът не миеше лошо), но единствената реакция, която предизвиках беше един тупаник в бъбреците. Започваше да вали, така че трябваше много бързо да намеря къде да спя. Реших да прекарам ноща в президентският апартамент на “Шератон”. След като се настаних, първата ми работа беше да открадна стандартните неща, ако случайно забравя на сутринта. След като две кърпи,едно шампоанче и един сушоар бяха на сигруно място в найлоновата ми торбичка “Billa”, реших че е време да видя как е казиното на хотела. Шампанско,сълзи,богати европейски аристократи, красиви жени и много пари. Това беше гледката, която се разкри пред мен след като прекрачих прага на казиното. Автор: Тлнет Благодарение на Бале

"... сигурно можеш поне да си представиш каква невъобразима скука са близо двеста и седемдесетте абсолютно еднакви дни, през които вече събуденото съзнание е осъдено бездейно да се пули в околоплодните води и от време на време леко да подритва коремната стена, та да не се паникьосват напразно ония отвън. ...

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/   

• При скука чужденците да учат български, а ние да се огледаме наоколо – ще видим, че забавленията ще ни легнат на практика без пари и без усилия 

Пламен Асенов, политически коментатор 

Нашият свят със сигурност е място, където се точи добра бира, прави се хубав хляб, а понякога получаваш и наистина прилична пържола. Опрем ли до зрелища обаче, някои се оплакват, че им е скучно. Вероятно те просто очакват повече, отколкото могат да получат срещу парите си. Или не търсят на правилното място. За да избегнат скуката, бих посъветвал чужденците да учат български. Така ще докоснат наистина забавни тънкости от нашия обществено-политически живот, които иначе им убягват при превода. А ние пък да се вгледаме в кипежа наоколо – ще видим, че забавленията ще ни легнат на практика без пари. И без усилия, както ни допадат. 

1. Безобразия за 2 милиона 

В сряда правителството отпусна от фискалния резерв 2 милиона лева на Националната разузнавателна служба, за да бъдат покрити – според думите на премиера Борисов – “едни безобразия, извършени във Франция”. Той не съобщи от какъв вид са въпросните безобразия, защото информацията е класифицирана. Но тълпата подпали моторетката на низките си страсти и по места вече текат залагания – какво ли са сътворили тоз` път доблестните български разведки.

Сведущи твърдят, че до 1 милион, изхарчени за по-обикновени безобразия, могат да си представят. Например картината: Енрике Иглесиас – пиян и гол на водни ски, както я описват медии. Ако този подход се следва упорито, в комбинация с група манекенки, откарани на пустинен остров за седмица-две, милионът не ти мърда. Както се знае, първият милион трудно се трупа, лесно се харчи. За втория обаче ситуацията е обратна – лесно се трупа, но трудно се харчи. Защото обикновените безобразия бързо омръзват, а измислянето на нови е голям зор. Та и в нашия случай – залаганията продължават.

Не ме интересува печалбата от залагане, но имам два въпроса по темата. Откога безобразията, извършвани от държавни чиновници, на които данъкоплатците плащат заплати, са класифицирана информация в демократичните страни? Или докога ще бъдат, де – като говорим за България. Ако в масивите на спец-службите безобразията се класифицират редом с доблестните дела, как се различава едното от другото. И не е ли крайно време да се създадат и спазват ясни правила за това какво може и какво не може да бъде класифицирано тук. Защото сега големи и малки безобразници се крият под тази лепенка. Да не говорим, че всеки Сульо въвежда собствени класификации в подопечното си ведомство – имам чувството, че скоро и цените на доматите могат да се окажат държавна тайна, строго пазена от гражданина, дошъл на пазар с торбичката.

Вторият ми въпрос е – защо за делата на безобразниците пак се бъркаме ние. Те каквото творили – творили. Даваме горница от два милиона върху всичко, което и без това сме им плащали, а после? Може да ги уволнят от служба – и какво от това? Ама може и да не ги уволнят – ще си ги оставят на бюро като аналитици или нещо такова, нали милионите ги покрива държавата. А държавата откъде ги взима, та да покрива…..

Въпросът ми всъщност е няма ли да бъдат осъдени конкретните безобразници и  принудени от съда да ни върнат обратно 2 милиона с дължимите лихви? Ако нямат кеш във френски банки, да им се конфискува имущество, с което да си покрият дълга. Е, в сегашната ситуация на война между съдебна и изпълнителна власт може да се окаже, че според закона безобразие на всеки може да се случи да извърши, но то някак да не е престъпление. А може да се окаже също, че тъй като съдиите още не са решили въпроса със своя достъп до класифицирана информация, те изобщо не могат да гледат подобно дело, дори и закон да има…..

Изобщо, големи безобразия могат да се извършат по темата за безобразията, а накрая да се окаже, че сме платили за тях много повече от мизерните два милиона, профукани, технически погледнато, по курви. 

2. Мощите на Йоан Кръстител

Няма да се подигравам! Няма да се подигравам! Няма да се подигравам! Тази мантра си повтарях през първите дни, когато министърът без портфейл Божидар Димитров сведе на българския и световния народ благата вест, че на остров Свети Иван край родния му Созопол са намерени мощи на Кръстителя. Е, помислих си, че ако имахме остров Света Евдокия Подредена на него пък можехме да намерим мощите на подредеността и да си подредим държавата. А също – че в никакъв случай не трябва да намираме мощите на някакви светци безсребреници, защото ще прихванем свойственото им безпаричие. Това обаче съвсем не са подигравки, а просто прояви на здрав разум, струва ми се.

Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк! Това си заповтарях после, щом министърът изясни, че така назовава не целия скептичен към духовно въздигнатите граждани български народ, а само скептичните към въпросното откритие археолози. И че според Тълковния речник думата не е обидна, а значи просто човек, шибан с пръчка през устата. Умният ни отвсякъде министър вероятно има предвид онази пръчка, която, според  Радичков, народът нарича “шибучица”, така реших. Затова взех  една такава и се шибнах два-три пъти през устата – не че съм археолог, ама да видя какво е. Лошо беше, но наистина чак обидно не беше. Освен това ме наведе на правилни мисли.

Няма да коментирам дали мощите наистина са на Св. Йоан или не са. За тези неща си има съответните специалисти, които, забелязал съм, след години упорит труд в такива случаи винаги стигат до едно и също заключение – може да са, а може и да не са. Всеки средностатистически българин би възразил, че това е изходно положение, не заключение, но съгласете се, че ние, средностатистическият българин, не сме много на “ти” с научните принципи. Откъде обаче се поражда моят скептицизъм?

Първо – от начина, по който министърът обоснова находката. С надпис, моля ви се. Имало надпис. Че то ако българинът вярваше безпрекословно на надписи, досега щяхме да сме изчели и приложили на практика всички добри съвети на всички политически анализатори и да сме цъфнали като държава. Най-малкото – по-приличните графити от софийските улици щяхме да прочетем и приложим, а не само неприличните…..

Второ – от начина, по който беше раздута темата. Още археолозите, намерили мощите, не бяха не казали “А!” и министър Димитров се хвърли с бурията напред да тръби по целия свят за велика находка. Че за радост на кибиците и министър Дянков се въвлече да обяснява как приходите от туризъм ще скочат до небето вследствие откритието. На него вероятно му е ясно, че тези приходи няма да скочат по ред причини – глобалната е  защото около подобни находки се изгражда цяла индустрия, само че не от хотели с по хиляда стаи, в които някое ЕРП постоянно спира тока, а от тихи кътчета с възможност за духовно поклонение. Пък и ние, българите, сме по-известни като хора, способни да рушат индустрии, отколкото да ги изграждат.

И трето – доколкото съм запознат с религиозната практика, местата, където стоят мощите на толкова мощен светец не си кротуват, а произвеждат чудеса. Непрекъснато или поне достатъчно често, та да се чуе за тях. Само че остров Свети Иван не е известен като място на каквото и да било чудо за последните 15 века, откак се твърди, че пребивават там въпросните мощи. Или всъщност откриването им се брои за първото чудо, останалите следват, не знам как е по канон….. 

3. Сърбия ще инвестира в АЕЦ “Белене”

Това не е чудо. Дори не е новина. Президентът Георги Първанов ни беше предупредил още преди доста време, че така ще стане. На него пък сигурно руснаците са му казали, защото те имат навика да знаят такива неща предварително. Сега сръбският президент Тадич дойде в България, за да потвърди – малко, но от сърце, каквото всъщност значат думите му, че ще инвестират колкото могат.

Някои се изненадаха, че в България Тадич се срещна само с премиера Борисов, но не и с президента Първанов. Както казахме обаче, той Първанов си знаеше, само Борисов се оказа изненадан. А българският народ пък остана изненадан, че след като първоначално имахме намерение за Белене да търсим стратегически европейски инвеститор, сега се радваме на нестратегически и неевропейски такъв. Така де, пак само премиерът Борисов се радва….. 

4. Симеон ще съди България

Няма изненада – след като България не осъди Симеон за лъжите и безобразията му, когато беше време, сега той ще съди нас. За собствената си глупост и лековерие може да си платим тъпкано. `Щото на първа ръка тези качества са наказание сами по себе си, а чак на втора вече идва плащането на пари кеш като глоба за тях. Изглежда трудно да се проумее, но с малко мислене става. Изглежда също несправедливо, но да познавате някоя по-справедлива Вселена? 

5. Да живее спортът!

Ваня Стамболова спечели сребърен медал на Европейско в Барселона. Треньорът и се оплака от лоши условия за подготовка в София и съвсем между другото спомена, че е така въпреки налетите от държавата през последните години над три милиарда лева в българския спорт. Не три милиона, бе, граждани, четете правилно – три милиарда.

Ако с тези пари българският спорт беше цъфнал, щях да науча, въпреки че темата не ми е приоритет. Но той не е цъфнал, напротив, затънал е. Което ме навежда на въпроса – къде всъщност са потънали въпросните милиарди. Искам да питам и колко точно са те, за какъв период са дадени, от кого на кого, срещу тях какво има обещано и какво свършено, както и редица други прокурорски въпроси. Щом не ги задават прокурорите, добре е да ги зададем ние, обикновените граждани. Даже трябва да ги зададем, нали, защото става дума за нашите парички, не за частно изпраните мангизи на някой честен футболен деятел.

Мисля си какво ли би станало, ако в културата ако се раздадат дори не три, а само един милиард – например срещу проекти за представяне на български творци в чужбина с опция парите да се върнат в двоен размер при успех. Това все пак е нещо, което не само може да пълни хазната, но и с което държавата ще изпъкне задълго пред света, а не нещо, което приключва и се забравя с края на химна при награждаването.

Ама само си го мисля, де, иначе знам, че няма да стане, та смятам занапред вече да се пиша не писател, а спортист. Само не знам в кой спорт папкането е най-голямо с най-малко усилия. Any ideas?

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

onlineschools.org са компилирали, чудесна инфографика, съдържаща някой интересни факти за South Park, може би най-гледаната анимация за възрастни изобщо.

Via: Online School

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email

Древногръцкият философ и астроном Анаксагор се разхождал по полето и съгледал една крава, която пасяла. Наблизо се обадила сова. Философът размислил и решил, че в природата не всичко е добре устроено.
-Гледай ти, - казал си той - тази сова, от която няма никаква полза, може да хвърчи, където си иска, а кравата, която е толкова необходима на човека, може да се движи само по земята.
Едва завършил философът своите разсъждения, совата прелетяла над него и изпуснала нещо, което се лепнало върху мъдрата му глава.
Анаксагор побързал да обърше поздрава на птицата и рекъл с облекчение:
-Хвала на боговете! Все пак по-добре, че совата не е крава!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!