Наблюдението на новинарските сайтове от юли до началото на ноември 2012 г. регистрира няколко интересни нюанса в медийното отразяване на политическия живот. От една страна се запазиха устойчиви стари тенденции, от друга – започнаха да се оформят нови особености в присъствието на политическите субекти в новините. Какво показват детайлите? Първенецът Борисов: ...
искрено се надявам тези три пътеводителя за Австрия, Виена и Грац на английски език да намерят свой нов сосбтвеник, на който да са по-полезни отколкото са на мен, както и 10-15 броя на култовото Wired от около 1996-та година ако някой проявява интерес моля да остави коментар тук, ще пиша да ...
Следващият текст от рубриката „забравени страници“ е един малък политически анализ на ситуацията през 1936г. в Германия, публикуван във вестник „Млада воля“ (орган на младежката организация на съюз „Отец Паисий“) от 2-ри март 1936г.
Technorati Tags: картинки Share on Facebook
Тази година няма да стигна до морето и единствения ми шанс е евентуално еднодневно ходене на плаж до Гърция. В тази връзка моля за помощ и идеи: до кой плаж мога да стигнае в Гърция най-бързо, ако тръгна рано сутрин от Сандански? Правя един плаж и се прибираме вечерта. Помагайте! Ще бъда с кола и търся предимно пясъчен плаж, до който да стигна с колата. Ваш Стойчо
Как прекарахте почивника? Питаха ли ви днес по понеделнишки колегите или близки, или приятели, с които не сте се виждали през почивните дни. Не са! Не са защото думата „почивник” е нова. Тя се появи във Фейсбук, а най-упорито я разпространява писателят и литературовед Йордан Василев, съпруг на поетесата Блага Димитрова.
Всъщност думата я измисли някой друг - една дама,чието име, моля да ме прости изумих. Но Данчо Василев така я хареса и сега прави всичко от себе си да я наложи. И има всички основания.
Вместо купешкото „уикенд” къде, къде по-добре е да се казва "почивник". Така че, на когото му е харесала спокойно може да си я сложи в речника си и да я употребява, ако не обича чуждиците.
Не е само тази дума, която можем да сменим. Данчо Василев дава и други примери – вместо касае може да се казва отнася се, вместо финализира – завършва, вместо реновация – обновяваване. Примери всеки може да извади колкото си поиска от писмената и разговорната реч. Лошото е, че и хора на словото не са прецизни в изказа си.
А още по-лошо е когато си принуден да употребяваш чуждици, защото са избрани за наслов на нещо си. Такава дума е „съхрани”. Сами се сетете за какво става дума, но калко по-хубаво е ако опазваме българското.
Милена Ленева е магистър по когнитивна наука и физика и математика. Активно работи в сферата неформалното, електронното и интерактивното обучение от 15 години. В момента развива и прилага програми за екологично и гражданско образование в НЧ Бъдеще сега и изучава в детайли сугестопедията като метод. Паралелно провежда обучения на учители как да преподават през интернет. Майка на две деца.
-
На форум “Родителство” Милена ще говори за това как да (не) загубим 12 години от живота на децата си.
-
Горичка: Кой е най-добрият съвет, който бихте дали на млади родители?
Милена: Мислете преди да създадете деца, след това действайте. Обичайте децата си и се доверявайте на себе си и на тях.
Горичка: Кое е най-важното, което родителите могат да направят за детето?
Милена: Да дадат корени и крила – казали са го хората далеч преди мен.
Горичка: Кои са най-големите заблуди в отглеждането на деца у нас?
Милена: Че можем да контролираме целия процес и да се разпореждаме с живота на децата си. Да ги вкарваме в рамки и да им задаваме посоката.
Горичка: Трудно ли е да си добър родител?
Милена: Да, но „трудно“ не означава „лошо“. Ние започнахме много панически да търсим „лесното“ и да развиваме консуматорско отношение дори към децата си. Много е трудно, но пък е голям кеф. Който го е страх от мечки да не ходи в гората.
-
“Как се обучават птици в слонско училище” - статия от Милена Ленева
-
“Алеята на книгата” във Варна е прекрасен проект. Добре е в Морската градина на Варна освен преливащи контейнери с боклук, отдушници от кухните на ресторантите и сергии с хавлии с голи жени, да има и нещо приятно за окото. Все пак на входа на града те посреща табела “Варна - най-добрият град за живеене в България“.
Начало на разходката. Я, “Атака” са си преместили шатрата от площада пред президентството в София и сега са я опънали в Морската градина във Варна. Недоумението ми продължи само няколко секунди, докато се приближих достатъчно и прочетох следния надпис върху шатрата: “Сборен щанд на варненските издателства спонсориран от ПП Атака”.
Добра идея, помислих си. Изобщо не съм против политическите партии да участват по-активно в живота и не съм от тези, които ахкат като ощипани девойки “Ааууу, ама да не политизираме, моля ви се!”
След като местните активисти на “Атака” са решили да подарят на варненци и туристите един такъв щанд, заслужават поздравления за свежата идея. Възниква и въпросът защо точно “Атака” е получила правото да спонсорира щанд и било ли е предложено на други партии или фирми? Вероятно броят на желаещите да се изрекламират е повече от един.
После се приближих да разгледам книгите на варненските издателства и изразих на глас реакцията си, в следствие на което минаващата на близо майка с малко дете ме изгледа като враг на народа. Не знаех, че варненските издателства издават книги на Волен Сидеров и произвеждат шапки, шалчета и чаши с логото на “Атака”. Това вече е прекалено грубо. Ако бях кмет на Варна или организатор на събитието, нямаше да допусна подобно нещо. Заради добрия вкус.
Продукти за 4 порции:
2земела със сусам
4 яйца
200г твърдо ситрене
50г краве масло
4 домата
щипка сол
щипка пресен босилек
Приготвяне:
Земелите се разделят на 2 половинки. На всяка се издълбава средата. Мaжат се обилно с краве масло. Взема се тавичка. Намазва се с краве масло. Подреждат се земелите. Във всяко хлебче се чуква по едно яйце. Запичат се във фурната докато стегне белтъкът. След това се изваждат И поръсват обилно със настъргано сирене. Връщат във фурната за допичане още 10- 12 минутки. Вземат се 4 плоски, квадратни чинии. Слага се по един земел. Отстрани се гарнира с нарязан на ладии домат. Зеленчукът се поръсва със сол и ситно нарязан босилек.
И на мен мощно ми се ще да е истина твърдението за за автентичността на мощите на Йоан Кръстител. Ползите са очевидни – още от първия телевизионен репортаж за откритието се заговори откровено, без грам примес от лицемерие, колко добре би било това за туризма. Така че министър Божидар Димитров е последователен, когато днес заявява [...]
„Толкова далеч от нашата страна
нашият бряг, нашето море
нашето жито, нашата сол, нашата рана.“
Интелектуалецът е роден в заможно сунитско палестинско семейство в селището Ал-Бируа, край Акка в Галилея на 13 март 1941 г. След атака на ционистка милиция през 1948 г. жителите са принудени да го напуснат . Седемгодишният Даруиш се оказва в Ливан, без да знае нищо за съдбата на семейството си.
Понастоящем на мястото на родното му селище има израелско поселение. Започва да пише стихове още като ученик в Дейр ал-Асад.
Без съмнение, бягството и разрушаването на родния му дом оставят траен отпечатък в живота и творчеството му. След завършване на средното си образование, Даруиш се установява в Хайфа, където работи като журналист. През 1961 г. се присъединява към Израелската комунистическа партия и за кратко е редактор във вестника на партията „Ал- Итихад”. Често е задържан или поставян под домашен арест. Не получавал работа, тъй като нямал висше образование. Удало му се да замине за Москва през 1970 г. Завърнал се, през 1971 г. го виждаме в Кайро, където работи в престижния вестник „Ал- Ахрам”, а след Кайро – и в Бейрут, средище още от 19 век на арабската интелигенция.
Бейрут е и убежище за много палестинци, борещи се срещу Израел. В ливанската столица младият Махмуд работи за Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и издава списанието „Shu’un Filistiniyya” („Палестински проблеми”). Оглавявал е Центъра за палестински изследвания, бил е председател на Всеобщия съюз на палестинските писатели и журналисти, както и главен редактор на печатния орган на Съюза. Основава и ръководи издаването на „Ал- Кармел”, периодично издание за палестинска литература и култура. Издаването на списанието беше подновено през януари 1997 г. от центъра „Сакакини” (http://www.sakakini.org/).
Друг повратен момент в съдбата на писателя е израелската атака на Бейрут през лятото на 1982 г. За пореден път в рамките само на един живот, Даруиш е принуден да бяга. Установява се наблизо до дома, в средиземноморски Кипър. Всъщност, след 1970 г., бягствата са верен спътник на Даруиш – политическата му активност, в зависимост от настъпилите политичски промени, го кара да търси сигурност в Йордания, Тунис, Франция.
През 1987 г. Даруиш е избран за член на Изпълнителния комитет на ООП. Поетът е и автор на химна на ООП „Баляди, баляди” („Родина”). През 1993 г. Махмуд Даруиш, заедно с още няколко души от ръководството, подават оставки. Причината е, че преди подписването на споразуменията от Осло, които някои палестници считат за неизгодни, от палестинска страна нито един юрист не преглежда проектоспоразуменията и консултации са правени само с ръководителя на ООП Ясер Арафат.
Все пак, след 26 години на разлъка, Даруиш се завръща в обичаната от него Палестина и се установява в Рамала. През 2000 г. израелското правителства се изправя пред политическа криза, тъй като министърът на образованието Йоси Сарид предлага няколко стихотворения на Даруиш да бъдат включени в учебната програма по литература. Реакцията на министър-председателя Ехуд Барак е, че „времето да се изучава Даруиш още не е дошло.”
Даруиш, заедно с няколко други арабски интелектуалци, остро осъждат конференция, отричаща Холокоста, проведена в Техеран. Считан е за най-значимият съвременен и работещ и в наши дни арабски, както и за национален палестински поет.
Известен е в целия арабски свят, като много от стиховете му са превърнати в песни. В рамките на творческия си път преживява значителна еволюция, която води до все по-сериозното усложняване и натоварване със смисъл на поемите му.
Пише още от ученик. Публикува първата си стихосбрика през 1960 г., „Asafir bila ajniha” („Птици без криле”), когато е едва на 19. Още с втората си сбирка от 1964 г., „Awraq al-zaytun” („Листата на маслината”), се утвърждава като един най-добрите поети на Съпротивата. В текстовете му се преплитат две големи теми – любовта и родината. Любовта към любимата жена неусетно се свързва и трансформира в ненарушимия съюз между поета и неговата татковина. Други често срещани образи са на птицата и библейски персонажи.
Автор е на близо 30 книги с проза и поезия, които са преведени на 35 езика, сред които основните европейски езици (английски, френски, руски, немски, италиански). Радва се на световна слава за дълъг период, което е недвусмислено доказателство за качествата на текстовете му.
Поетът е лауреат на множество престижни литературни награди.
На 9 август 2008 г. гласът на поета заглъхва завинаги.
Официален сайт: http://www.mahmouddarwish.com/
Форум за арабска култура „Махмуд Даруиш”: http://arabculture.wordpress.com/
Facebook group: http://www.facebook.com/group.php?gid=19346576435
Синдикатите щели да излязат на улицата, основно за да искат по-високи осигуровки (вместо да се правят други промени в пенсионната система). Би било интересно да се види подобно събитие.
Може би много синдикални членове ще осъзнаят какво точно подкрепят синдикатите в пенсионната сфера (по-високи осигуровки за самите тях). Дали пък това няма да доведе до окончателно загиване на синдикалната идея в България?
"Толерантността на българина" е едно от най- устойчивите клишета, за които се сещам. То няма как да е продуктивно, защото залага толерантността като аксиома, която съответно няма нужда от повече доказателства. С други думи - "ние вече сме си толерантни, няма значение сегашното ни отношение към гейове/турци/цигани/емигранти".
Всъщност значение има. Дори да приемем съмнителното твърдение, че някога българите са били преобладаващо толерантни, то това по никакъв начин не може да се прехвърли върху сегашните българи. Поколенията се сменят не само биологично, всеки живее в своето време, в различна политическа обстановка, подложен на различни влияния.
Тези влияния понякога се сменят изключително бързо - мой познат е подкрепял "възродителния процес", но после, след съответния достъп до нова информация, е започнал да се срамува от предишните си действия. Това е хубав пример, че толерантността не е наследяема генетично. Тя е променлива величина, която се доказва всеки ден и не може да бъде лепната като вечен етикет. Освен това тя е лична характеристика и не може да се постави върху свръхобобщение като "българина". Аз съм българин и се опитвам да съм толерантен, но Боян Расате също е българин. Какво правим?
Етикетът за "толерантния българин" разбира се е много удобен за политическа пропаганда и за националистическо самодоволство. Но по-внимателно вглеждане в "толерантността на българина" показва не само нейната променливост през годините, но и други не особено величави изводи.
През 1785 г., когато френския граф Д'Отрив посещава Османската империя, той се възхищава на "религиозния скептицизъм" у българите, "толкова тих и добронамерен", и който той намира за "напълно извиним". Той мисли, че странната симбиоза между християнство и ислям, е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания, които оставят след себе си повече от милион мъртви хусити, якобити и католици, но все пак отдава това не на някакво вътрешно благородство на характера, а на "невежеството и простотата на един народ без образование и просвещение". Тази "слепота", както я определя той, се дължи на факта, че "тези нещастници са толкова далече от цивилизацията, защото не притежават нито една от страстите, които предразсъдъкът предоставя толкова често и неизлечимо другаде". (Мария Тодорова, Балкани-балканизъм, УИ "Св. Климент Охридски", София, 2004, с. 120)
След Освобождението, българското общество бързо повишава своята грамотност и споменатите от граф Д'Отрив предразсъдъци скоро се появяват. Историкът Валери Колев показва как само за няколко години, след Съединението в България се появяват антиеврейски брошури, националистически вестници против чужденците,"научни" книги с потресаващо негативни описания и характеристики за практически всички малцинствени групи в страната, вестник със звучно заглавие "България без евреи", "Антисемитический клуб", много националистически сдружения с явни антигръцки и антисръбски позиции и т.н. и т.н. Не е за изпускане, че има антиеврейски погром в Кюстендил през април 1901 г., сходни прояви от по-малък мащаб в други градове в България и шумен антиеврейски съдебен процес в Лом през 1904 г. През лятото на 1901 г., от избирателни права са лишени циганите.
Изброените от Валери Колев неща се вместват в рамките само на пет години. После следват Балкански и Световни войни, които, както е лесно да се сетим, не са образец за любов между народите.
С други думи "толерантността на българина" не само не може да бъде директно препредавана от поколение на поколение, но и погледната под микроскоп в отделните периоди, отново излиза проблемна.
С казано дотук не искам да кажа, че "българинът е нетолерантен". Това е също толкова сбъркано клише като "българинът е толерантен". Различните българи в различните времена са се държали по различен начин. Искам обаче да кажа, че големи обобщения като това за толерантността, обикновено са тотално грешни. И когато утре отново чуем Гоце/Бойко/Слави/Волен да ги използват, би следвало да се замислим.
Днешният разказ... Какво да ви говоря за днешния разказ, освен, че съм го получил от Бале, а го е писал неговия приятел Тлнет? :) Приятно четене :)
"... сигурно можеш поне да си представиш каква невъобразима скука са близо двеста и седемдесетте абсолютно еднакви дни, през които вече събуденото съзнание е осъдено бездейно да се пули в околоплодните води и от време на време леко да подритва коремната стена, та да не се паникьосват напразно ония отвън. ...
http://asenov2007.wordpress.com/ /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/
Пламен Асенов, политически коментатор
Нашият свят със сигурност е място, където се точи добра бира, прави се хубав хляб, а понякога получаваш и наистина прилична пържола. Опрем ли до зрелища обаче, някои се оплакват, че им е скучно. Вероятно те просто очакват повече, отколкото могат да получат срещу парите си. Или не търсят на правилното място. За да избегнат скуката, бих посъветвал чужденците да учат български. Така ще докоснат наистина забавни тънкости от нашия обществено-политически живот, които иначе им убягват при превода. А ние пък да се вгледаме в кипежа наоколо – ще видим, че забавленията ще ни легнат на практика без пари. И без усилия, както ни допадат.
1. Безобразия за 2 милиона
В сряда правителството отпусна от фискалния резерв 2 милиона лева на Националната разузнавателна служба, за да бъдат покрити – според думите на премиера Борисов – “едни безобразия, извършени във Франция”. Той не съобщи от какъв вид са въпросните безобразия, защото информацията е класифицирана. Но тълпата подпали моторетката на низките си страсти и по места вече текат залагания – какво ли са сътворили тоз` път доблестните български разведки.
Сведущи твърдят, че до 1 милион, изхарчени за по-обикновени безобразия, могат да си представят. Например картината: Енрике Иглесиас – пиян и гол на водни ски, както я описват медии. Ако този подход се следва упорито, в комбинация с група манекенки, откарани на пустинен остров за седмица-две, милионът не ти мърда. Както се знае, първият милион трудно се трупа, лесно се харчи. За втория обаче ситуацията е обратна – лесно се трупа, но трудно се харчи. Защото обикновените безобразия бързо омръзват, а измислянето на нови е голям зор. Та и в нашия случай – залаганията продължават.
Не ме интересува печалбата от залагане, но имам два въпроса по темата. Откога безобразията, извършвани от държавни чиновници, на които данъкоплатците плащат заплати, са класифицирана информация в демократичните страни? Или докога ще бъдат, де – като говорим за България. Ако в масивите на спец-службите безобразията се класифицират редом с доблестните дела, как се различава едното от другото. И не е ли крайно време да се създадат и спазват ясни правила за това какво може и какво не може да бъде класифицирано тук. Защото сега големи и малки безобразници се крият под тази лепенка. Да не говорим, че всеки Сульо въвежда собствени класификации в подопечното си ведомство – имам чувството, че скоро и цените на доматите могат да се окажат държавна тайна, строго пазена от гражданина, дошъл на пазар с торбичката.
Вторият ми въпрос е – защо за делата на безобразниците пак се бъркаме ние. Те каквото творили – творили. Даваме горница от два милиона върху всичко, което и без това сме им плащали, а после? Може да ги уволнят от служба – и какво от това? Ама може и да не ги уволнят – ще си ги оставят на бюро като аналитици или нещо такова, нали милионите ги покрива държавата. А държавата откъде ги взима, та да покрива…..
Въпросът ми всъщност е няма ли да бъдат осъдени конкретните безобразници и принудени от съда да ни върнат обратно 2 милиона с дължимите лихви? Ако нямат кеш във френски банки, да им се конфискува имущество, с което да си покрият дълга. Е, в сегашната ситуация на война между съдебна и изпълнителна власт може да се окаже, че според закона безобразие на всеки може да се случи да извърши, но то някак да не е престъпление. А може да се окаже също, че тъй като съдиите още не са решили въпроса със своя достъп до класифицирана информация, те изобщо не могат да гледат подобно дело, дори и закон да има…..
Изобщо, големи безобразия могат да се извършат по темата за безобразията, а накрая да се окаже, че сме платили за тях много повече от мизерните два милиона, профукани, технически погледнато, по курви.
2. Мощите на Йоан Кръстител
Няма да се подигравам! Няма да се подигравам! Няма да се подигравам! Тази мантра си повтарях през първите дни, когато министърът без портфейл Божидар Димитров сведе на българския и световния народ благата вест, че на остров Свети Иван край родния му Созопол са намерени мощи на Кръстителя. Е, помислих си, че ако имахме остров Света Евдокия Подредена на него пък можехме да намерим мощите на подредеността и да си подредим държавата. А също – че в никакъв случай не трябва да намираме мощите на някакви светци безсребреници, защото ще прихванем свойственото им безпаричие. Това обаче съвсем не са подигравки, а просто прояви на здрав разум, струва ми се.
Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк! Това си заповтарях после, щом министърът изясни, че така назовава не целия скептичен към духовно въздигнатите граждани български народ, а само скептичните към въпросното откритие археолози. И че според Тълковния речник думата не е обидна, а значи просто човек, шибан с пръчка през устата. Умният ни отвсякъде министър вероятно има предвид онази пръчка, която, според Радичков, народът нарича “шибучица”, така реших. Затова взех една такава и се шибнах два-три пъти през устата – не че съм археолог, ама да видя какво е. Лошо беше, но наистина чак обидно не беше. Освен това ме наведе на правилни мисли.
Няма да коментирам дали мощите наистина са на Св. Йоан или не са. За тези неща си има съответните специалисти, които, забелязал съм, след години упорит труд в такива случаи винаги стигат до едно и също заключение – може да са, а може и да не са. Всеки средностатистически българин би възразил, че това е изходно положение, не заключение, но съгласете се, че ние, средностатистическият българин, не сме много на “ти” с научните принципи. Откъде обаче се поражда моят скептицизъм?
Първо – от начина, по който министърът обоснова находката. С надпис, моля ви се. Имало надпис. Че то ако българинът вярваше безпрекословно на надписи, досега щяхме да сме изчели и приложили на практика всички добри съвети на всички политически анализатори и да сме цъфнали като държава. Най-малкото – по-приличните графити от софийските улици щяхме да прочетем и приложим, а не само неприличните…..
Второ – от начина, по който беше раздута темата. Още археолозите, намерили мощите, не бяха не казали “А!” и министър Димитров се хвърли с бурията напред да тръби по целия свят за велика находка. Че за радост на кибиците и министър Дянков се въвлече да обяснява как приходите от туризъм ще скочат до небето вследствие откритието. На него вероятно му е ясно, че тези приходи няма да скочат по ред причини – глобалната е защото около подобни находки се изгражда цяла индустрия, само че не от хотели с по хиляда стаи, в които някое ЕРП постоянно спира тока, а от тихи кътчета с възможност за духовно поклонение. Пък и ние, българите, сме по-известни като хора, способни да рушат индустрии, отколкото да ги изграждат.
И трето – доколкото съм запознат с религиозната практика, местата, където стоят мощите на толкова мощен светец не си кротуват, а произвеждат чудеса. Непрекъснато или поне достатъчно често, та да се чуе за тях. Само че остров Свети Иван не е известен като място на каквото и да било чудо за последните 15 века, откак се твърди, че пребивават там въпросните мощи. Или всъщност откриването им се брои за първото чудо, останалите следват, не знам как е по канон…..
3. Сърбия ще инвестира в АЕЦ “Белене”
Това не е чудо. Дори не е новина. Президентът Георги Първанов ни беше предупредил още преди доста време, че така ще стане. На него пък сигурно руснаците са му казали, защото те имат навика да знаят такива неща предварително. Сега сръбският президент Тадич дойде в България, за да потвърди – малко, но от сърце, каквото всъщност значат думите му, че ще инвестират колкото могат.
Някои се изненадаха, че в България Тадич се срещна само с премиера Борисов, но не и с президента Първанов. Както казахме обаче, той Първанов си знаеше, само Борисов се оказа изненадан. А българският народ пък остана изненадан, че след като първоначално имахме намерение за Белене да търсим стратегически европейски инвеститор, сега се радваме на нестратегически и неевропейски такъв. Така де, пак само премиерът Борисов се радва…..
4. Симеон ще съди България
Няма изненада – след като България не осъди Симеон за лъжите и безобразията му, когато беше време, сега той ще съди нас. За собствената си глупост и лековерие може да си платим тъпкано. `Щото на първа ръка тези качества са наказание сами по себе си, а чак на втора вече идва плащането на пари кеш като глоба за тях. Изглежда трудно да се проумее, но с малко мислене става. Изглежда също несправедливо, но да познавате някоя по-справедлива Вселена?
5. Да живее спортът!
Ваня Стамболова спечели сребърен медал на Европейско в Барселона. Треньорът и се оплака от лоши условия за подготовка в София и съвсем между другото спомена, че е така въпреки налетите от държавата през последните години над три милиарда лева в българския спорт. Не три милиона, бе, граждани, четете правилно – три милиарда.
Ако с тези пари българският спорт беше цъфнал, щях да науча, въпреки че темата не ми е приоритет. Но той не е цъфнал, напротив, затънал е. Което ме навежда на въпроса – къде всъщност са потънали въпросните милиарди. Искам да питам и колко точно са те, за какъв период са дадени, от кого на кого, срещу тях какво има обещано и какво свършено, както и редица други прокурорски въпроси. Щом не ги задават прокурорите, добре е да ги зададем ние, обикновените граждани. Даже трябва да ги зададем, нали, защото става дума за нашите парички, не за частно изпраните мангизи на някой честен футболен деятел.
Мисля си какво ли би станало, ако в културата ако се раздадат дори не три, а само един милиард – например срещу проекти за представяне на български творци в чужбина с опция парите да се върнат в двоен размер при успех. Това все пак е нещо, което не само може да пълни хазната, но и с което държавата ще изпъкне задълго пред света, а не нещо, което приключва и се забравя с края на химна при награждаването.
Ама само си го мисля, де, иначе знам, че няма да стане, та смятам занапред вече да се пиша не писател, а спортист. Само не знам в кой спорт папкането е най-голямо с най-малко усилия. Any ideas?
Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com
onlineschools.org са компилирали, чудесна инфографика, съдържаща някой интересни факти за South Park, може би най-гледаната анимация за възрастни изобщо.
Via: Online School
Древногръцкият философ и астроном Анаксагор се разхождал по полето и съгледал една крава, която пасяла. Наблизо се обадила сова. Философът размислил и решил, че в природата не всичко е добре устроено.
-Гледай ти, - казал си той - тази сова, от която няма никаква полза, може да хвърчи, където си иска, а кравата, която е толкова необходима на човека, може да се движи само по земята.
Едва завършил философът своите разсъждения, совата прелетяла над него и изпуснала нещо, което се лепнало върху мъдрата му глава.
Анаксагор побързал да обърше поздрава на птицата и рекъл с облекчение:
-Хвала на боговете! Все пак по-добре, че совата не е крава!
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
2004 - 2018 Gramophon.com