Cyrus Farivar

سیروس فریور

English: [suh-ROOS FAR-ih-var]
Persian: [see-ROOS-eh fàr-ee-VÀR]

Това не е урок по фарси. Определено няма да ходим и в Иран. Това е името на един интересен гост в Интидар – Сирус Фаривар.

Преди няколко месеца той ми прати съобщение в Twitter и оттам се започна всичко. Причината за запознанството ни са публикациите ми в Global Voices, откъдето се свързахме. След това някак забравихме да говорим. До преди няколко дни, когато си дадох сметка, че той е много интересен човек, с голям опит. И така реших да го попитам някои въпроси, главно засягащи работата и живота му.

Роден в САЩ, той е живял в много страни – Оукланд, Лион, Ню Йорк, Сейнт-Люис, Мелбърн, Бъркли, Женева. Днес е в Бон, но никой не знае след колко време ще потегли отново на път.

Като журналист има голям опит и вие ще прочетете няколко от големите заглавия, за които е работил. Неговата страст е техниката и именно за нея говори в „Дойче веле“.

Предаването му се излъчва всеки вторник от 17:30. Самият той разказва, че това е една от най-приятните работи, които е имал. Още един плюс- работното му място е на 20 минути с колело покрай река Рейн! В личния си блог той е пуснал записи на първите две предавания на Spectrum, което тръгва през юли 2010. Книгата му, The Internet of Elsewhere, посветена на ефектът от интернет и приемането му в различни страни, като Сенегал, Южна Корея и Естония, обещава да е едно от интересните четива, написани от блогъри.

Няколко въпроса, които му зададох и ги предавам на вас. Отговорите му хвърлят светлина върху личността и работата му.

-

Къде си роден? Знам, че си живял на много места…

В момента съм на 28 години и работя като журналист в Бон, Германия. Роден съм и израснал в Санта Моника, Калифорния в смесено семейство- майка ми е американка, а баща ми иранец. Бил съм само един път в Иран, при посещението ми през 2008 г. Говоря френски далеч по-добре, отколкото фарси. Живял съм в Швейцария, Австралия, Сенегал, Франция и сега в Германия – но сърцето ми винаги ще остане на брега на Сан Франциско.

Върху какво работиш сега? Какъв опит имаш в журналистиката?

В момента работя като редактор на секцията „Наука и технология“ в английската редакция на „Дойче веле“. Също така водя радио предаване всяка седмица, чието име е „Спектър“ (линк)- специализирана програма за технологиите в Германия и Европа. Журналист съм на свободна практика, работил съм за National Public Radio, Canadian Broadcasting Corporation, The Economist, Wired, The New York Times, Slate, Foreign Policy и други.

Скоро ще публикувам книгата си The Internet of Elsewhere, благодарение на Rutgers University Press през април 2011 г. В нея описвам в подробности историята и влиянието на Интернет в четири страни: Сенегал, Южна Корея, Иран и Естония. Очаквам с нетърпение реакциите от книгата през следващата година.

Твоите бъдещи планове?

Моите планове за бъдещето? Може би да напиша друга книга или в дългосрочен план да работя над проект за радио или документален филм. Все още ми харесва да живея в Европа, но след няколко години аз и жена ми планираме да се върнем в Калифорния и се надявам да си намеря работа сред американските радио станции. В момента работя над сайта californiatacotrucks.com и се надявам да се развие добре!

Когато го питам какви проблеми има сега, оптимистично ми отговаря:

Най-големият проблем сега е изучаването на немски език! Моята работа не е най-лесният начин за изучаване на езици. Аз водя предаването на английски език, което означава, че не практикувам много немски език.

Какви проблеми само! Пожелавам му да има само подобни проблеми. Неговите проекти са наистина добри и вярвам, че ще развият добре. Ако искате да се свържете със Сирус, пишете му на cfarivar[at]cfarivar[dot]org.

Тъй рече Заратустра

Религиозните възгледи са нещо твърде лично, за да го обсъждам пред такава широка аудитория, каквато е блога, затова ще гледам да съм максимално кратък и няма да обръщам вниманието към себе си, а към някои основни понятия, които ми се струва, че много се бъркат.

Кръстен съм като православен християнин в доста сериозна възраст (37) и приемам сериозно този акт. Освен това съм грешник. Толкова за мен.

Как ги разбирам аз нещата от моята, повлияна от православието, гледна точка:

Вяра - това е актът, в който човек вярва в съществуване на нещо, на което не му се налага да има МАТЕРИАЛЕН НОСИТЕЛ, за да съществува. По-конкретно, това е вяра, че има добро и лошо, че има начин да постъпваш добро и лошо и че добрите постъпки се възнаграждават, а лошите се наказват. Тук освен хората, които са избрали дадена религия за себе си, влизат и хора, които се мислят за невярващи - например привържениците на позитивното мислене, на мартеничките или на дядо Коледа.

Религия - религията е вяра, която е напълно дефинирана със съответните ТЕКСТОВЕ, които ни предоставят конкретен МОДЕЛ на света. За разлика от абстрактната вяра, в основата на религията има определен текст, определено слово, което не се променя или се променя много, много бавно и дава систематизирано обяснение за всички въпроси на живота. Християнството е религия.

Вероизповедание - това е тълкуване на светия текст, който седи в основата на религията. Колкото тълкувания, толкова вероизповедания. Православието е вероизповедание на християнството.

Църква (като организация, не като сграда) - църквата е организация на хора, които са обединени по някакъв признак, например граждани на една държава или общ етнически произход. Българската православна църква е църква.

Горното описание е много опростено и ме вкарва в допълнителен грях, така че за повече подробности – в Уикипедия или в най-близката църква (сграда).

Креационисти - креационистите са хора, които се опитват да ни убедят, че това, което се е случило в Евангелията и в Библията, „реално“ се е случило и е подвластно на законите на физиката (запазване на енергията, гравитацията и т.н.), т.е. че Иисус Христос реално е нахранил няколко хиляди човека с няколко хляба и няколко риби, че Господ действително шест дни се е трудил да създаде целия свят с всичките галактики, включително че и си е поиграл да създава всякакви микроби, болести, жената от реброто на мъжа (което още си е там) и т.н.

Креационистите всъщност си затварят очите за истинската същност на християнството (то има и други, но аз знам за такива, които се смятат за християни), че християнството е система от съвети, координатната система, която ни дава посока на доброто и на злото. За това
„царство, което не е на земята“, може много да се спори съществува или не, защото научни експерименти не могат да докажат съществуването му, нито несъществуването му. Ако нещо съществува само под формата на „вяра“ и така променя целия свят, то съществува ли?

Сега, много хора си мислят че не им трябват „попове“, за да определят кое е добро и кое е зло. Самото формулиране по тоя начин на въпроса показва колко тежко е положението с критериите. Аз няма да споря с никого, нека всеки си търси сам посоките, аз за себе си съм взел решение, само много моля горните личности да не се занимават с мен, а със себе си, когато търсят отговори.

И понеже всяко зло поражда друго зло, креационизмът поражда като антитеза войнстващия атеизъм, който беше политиката на СССР и социалистическите страни, и съзнателно се стараеше в посока изкореняване на религията като „опиум за народа“. В редките моменти, в който религията изглеждаше изкоренена, изчезваха ограниченията за доброто и за злото, т.е. „хората“ бяха освободени да постъпват както си искат, защото каквото и да направеха, беше добро или зло само според личната им преценка, т.е. ужасни престъпления срещу хората не бяха вече зло според извършителите им, защото бяха в името на „социалната справедливост“, например. И те постъпваха така, че престъпленията им още ни втрисат, повече от 70-80 години от извършването им.

Какво се случва в днешно време?

Днес нещата се развиват много бързо. Светът се променя изключително бързо и традиционните религии имат проблеми с приспособяването.

Във всички епохи и навсякъде, хората имат нужда от опора, от нещо, което им дава надежда, когато се изправят пред могъщи враждебни сили и явления. В България сме допуснали огромна грешка, като сме спестили на православното християнство и неговите институции усилието да се борят за душите на хората, поднасяйки душите ни на тепсия на БПЦ, правейки го „традиционна религия“ по Конституция, и така по аналогия даваме нечувани привилегии на БПЦ. По този начин, с гарантираното си място, БПЦ не смята за нужно да слиза при хората, а както каза най-младият и амбициозен митрополит, "защо църквата трябва да слиза при хората, хората трябва да се възкачат до църквата". Последиците от такова мислене са ясни на всички. Тепърва ще си плащаме за всички престъпления, които идват от този акт, свързващ църквата с държавата. В началото започваме с малките плащания, например глобите от съда в Страсбург.

Откъде идва това - стар проблем, идва още от Византия. Как може да се промени – много трудно, но не невъзможно. Може би ще е тема на нов текст в блога.

Толкова по теорията.

Наскоро прочетох автобиографията на Махатма Ганди и бях силно впечатлен от усилията, които той полага, за да вниква във въпросите на вярата и религията. Както и бях впечатлен от неговите събеседници, често християни, които също не пестяха усилия за същото. В сравнение с техния труд в тази посока, нашето палене на свещички (почти) на всеки Великден дори не го докарва до имитация.

По казуса Димитров, Дянков, Борисов и мощите (още веднъж, по един мой коментар от друг материал):

Стигнахме до сърцевината на проблема, а именно какво значи да си добър християнин и едновременно с това да си добър гражданин и добър министър.

Човек за да е добър християнин, трябва да се грижи за спасението на душата си, а и за спасението на душите на другите около него, но без да извършва насилие! Както и да изкривяваме Светото Писание, грижата за туризма, осигуряването на финансиране, перченето, подаряването на мощехранилници НЕ СА белег на добрия християнин. Добрият християнин има да направи стотици, хиляди стъпки преди това, като например да води благочестив живот и да спазва определени правила. А и Божидар Димитров, Бойко Борисов и Симеон Дянков с нещата, които правят за църквата НЕ СЕ ОПИТВАТ да си спасят душите. Дори не съм сигурен, палят ли свещички на всеки Великден. Те се опитват – да вкарат туристи в България, например, да си качат личния рейтинг, да осигурят финансиране за разкопки. Няма такъв филм, в който горните постъпки те правят добър християнин.

А добри граждани и добри министри ли са? Злоупотребявайки с държавната власт, която имат, за да се изказват по църковни въпроси? Да използват църквата и вярата на българите, за да си покриват с нея срамотиите като със смокиново листо?! За да замазват очите на гражданите с мощи, когато хиляди други проблеми се обострят? И какъв пример дават на другите около тях? Не са добри граждани, това е мерзко чалгаджийско поведение.

За норвежкия посланик, вече казах (А казах, че посланикът има за задача да подобрява имиджа на държавата си, и го прави добре, макар че не одобрявам намесата му и коментарите му на църковните дела).

Сега, надявам се е ясно, че не мразя никого, а само не одобрявам определени постъпки.

Днес няма да пишем дълго. Просто ще ви насочим към една статия за площадката до нашия блок. Има много лоши хора и много лоши дела. Но има и добри хора, има и добри дела… Трябва просто да се научим да ги виждаме!

Към статията:

http://www.webcafe.bg/id_356073828_Edno_dobro_neshto

P. S. Ако знаете откъде може да се закупи противоударна настилка за добри пари, свиркайте.

Подобни публикации

• 28.10.2009 — Броеници (20)
• 04.08.2010 — Книги за родители и бебета (5)
• 29.06.2010 — Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 26.06.2010 — Анкета: Имате ли деца? (4)
• 02.04.2009 — 10 факта за розовия цвят, които може би не знаете… (1)
• 18.05.2006 — Тест за съобразителност (0)

Социални мрежи:

Нихат Уади Хадад (на арабски: نهاد حداد) е родена на 21 ноември 1935 г., известна като Файруз Fairuz (на арабски: فيروز) е ливанска певица, смятана за най-известната певица в арабския свят и една от най-известните на всички времена.  Нейните песни постоянно звучат в целия регион, и тя все още е ливанската национална гордост. Родена е в Aл Aрз Джабал в семейство на маронити християни. Баща й е палестинец от Назарет – Уадил Хадад, а майка й Лиза ал … Read More

via Арабски съпруги и приятелки

Баща и син отишли в гората. Момчето се ударило в камък и закрещяло:
-Аааа ...
-Аааа ... - се чуло в отговор.
-Кой си ти? - учудено извикало момчето.
-Кой си ти? - дошло отдалеч.
-Къде си? Покажи се!
-Къде сиии? Покаже сеее!
-Страхливец! - свило пръстите си в юмрук момчето.
-Страхливец! - чуло се в отговор.
-Татко, какво става? - в недоумение се обърнало детето към баща си.
А той се усмихнал и извикал силно:
-Аз те уважавам!
-Аз те уважавам! - последвал отговор.
-Ти си най-добрият!
-Ти си най-добрият!
-Хората наричат това явление "ехо", - обяснил бащата на сина си - а аз го наричам "живот", защото той ти връща всичко, което казваш или вършиш ...

Всичко, произтичащо около нас е отражение на самите нас ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Продукти:
150г краве масло
250г брашно
2 жълтъка
100г захар на пясък
2 ванилии
150г мармалад
100г пудра захар

Приготвяне:
Кравето масло се реже на парченца в пластмасова купа. Добавя се пресятото брашно, 2 ванилии, 100г захар на пясък и 2 жълтъка. Замесва се маслено тесто. Разточва се на кора с дебелина половин сантиметър. Сладките се израязват с помощта на формички. Запичат се във фурната за 15 минути. След изпичането се слепват с мармалад. Овалват се в пудра захар. Подреждат се в кристална купа. Когато изстинат се покриват с домакинско прозрачно фолио за да се запазят меки.

И тази година ще има Миндя рок фест. Ако си мислите, че това е един обикновен фест с няколко групи и бира, може би ще останете излъгани. В Миндя живеят около 30 семейства англичани, уелсци и ирландци и българи.
Идеята това да е различен от обичайните рок фестивали. Ще се демонстрира доброто съжителстване на всички тези различни хора и постепенното изграждане на една балансирана общност.

По време на феста има изложби, разпродажби на книги, предмети и етнографски уникати. Целта на всичко това е да се създаде атмосфера показваща едно ново за страната ни общество, запазило специфичните си ценности.

Кога и къде?
Тъй, като събитието е уникално вече е време да започнете планиране, защото време не остана. Феста ще се проведе на 28.08 (събота) и изпълнителите са следните:

- Народен хор „Веселина” – читалище „Напредък”
- Група Демоде – Горна Оряховица
- Група „Блус Трафик” – София
- Група „Магистри” – София
- Васко Кръпката
- група „Силует“

Началото е в 16:00 часа, но е добре да сте там по-рано, а да можете да разгледате селото. Има усигурено място за палатки, така, че ги грабвайте и идвайте. Атмосферата е повече от добра.

Идеята за феста е проф. Евгени Дайнов, който е и жител на село Миндя, а първият фест е спонсориран от жители на селото.

Входът е безплатен, но дарения се приемат.

Ами сега! Дали пък Димитров да не се извини за извинението, след като има „разбирането“ лично на г-жа Цачева, която е на върха на законодателната власт в парламентарната ни република? Очаквам и нея да оприличат на Славейков, както някои се опитаха да оправдаят самия Божидар Димитров, сравнявайки го с възрожденския поет заради възклицанието му „не [...]

Когато видя по улиците този билборд, естетът в мен се буди и си мисля две неща.

Дали да е така:

или така

Също бих се зарадвал и на снимка на Устата и сладоледа.

Днес ще отскочим до Венеция. Роси ще ни води до там и ще ни даде някои добри съвети за пътуване и престой там. Приятно четене:

Практично за Венеция

Венеция е малък град и всеобщата заблуда е, че няма нужда от предварителна ориентация и планиране. Ако предвиждате 2-3 дни престой много важно е предварителното проучване и поне относителен план на действие. Иначе рискувате да ви стане скучно, колкото и невероятно да звучи, а ако има деца, те определено ще се отегчат от опитите ви да се организирате на място. Тук знам, че ще ме нападнат романтиците, които настояват, че е прекрасно да се изгубиш из Венеция. Да, прекрасно е да се изгубиш веднъж и за кратко, но ако се губиш при всеки опит да стигнеш от точка А до точка Б става не само досадно, но и адски изнервящо и има голям риск да се съсипе цялата почивка.

Най-подходящото време за Венеция?

Изборът на времето за посещение зависи изцяло от личността на посещаващия:)) Има много теории по въпроса: Венеция през лятото била красива, но смрадлива; Венеция през зимата била романтична, но студена; Карнавалът през февруари е най-силното събития, но пък тълпите са ужасни, да не говорим за цените. Моят избор беше продиктуван от две неща – мразя тълпите, не понасям силни миризми, пък били те и венециански. Затова избрахме най-непосещаваното време в годината, след карнавала и преди пролетния сезон, тоест точно в началото на март. С риск да звучи твърде самодоволно ще кажа, че бяхме уцелили времето – имаше много малко туристи, каналите почти не миришеха, а времето беше напълно приемливо за сезона. Малката “екстра” през зимата е прословутата Acqua alta - наводнението, което по принцип се случва късната есен и зимата, но явно продължава до пролетта:). Изобщо не е притеснително, има временни пътечки, няма нужда от гумени ботуши, освен ако много ви се иска да поджапате по Сан Марко, а останалите туристи да ви снимат възхитени:) [singlepic id=6079 w=320 h=240 float=none] Всъщност, наводнението е точно толкова малко колкото да ви измокри краката. [singlepic id=6083 w=320 h=240 float=none] Туристите.... [singlepic id=6089 w=320 h=240 float=none] .... и полицаите:)[geo_mashup_map]

Къде да се спи?

И тук купища мнения могат да се срещнат, но пак зависи каква цел преследвате. Ако сте с малко дете, за няколко дена, както бяхме ние, спането задължително е в самата Венеция. Ако сте сами и не смятате да ползвате хотела за друго освен за 4-6 часа сън, можете спокойно да си букнете хотел в Местре, на половин цена и с удобни връзки към Венеция. И тук подточката на този въпрос със спането е какво да избере човек – хотел или апартамент. Обикновено хотелите са малко по-евтини от апартаментите и в цената е включена закуска. От друга страна апартаментите предлагат повече пространство, абсолютна независимост и почти винаги напълно оборудвана кухня, в която можете да направите както закуската и сутрешното кафе, така и обяда и вечерята или пък сандвичите за през деня. Нашият избор беше апартамент в Кастело, един от 6-те квартала на Венеция, на 2 минути от спирка на вапоретите. Разликата в цената с хотелите в района, а и в цяла Венеция беше от порядъка на 10-20 евро, а удоволствието да имаш на разположение венециански апартамент си струваше всяко евро отгоре. [singlepic id=6074 w=320 h=240 float=none] Via Garibaldi, съвсем истинска павирана улица в Кастело... [singlepic id=6075 w=320 h=240 float=none] ....тук вече преминала в канал.

Транспорт от летището.

Пиша летището, защото нискобюджетната компания, която лети от София каца на Тревизо. От там се хваща автобус на компания ATVO, който е специално съобразен с кацащите самолети. Можете да видите разписанието на автобусите тук: три пъти дабъл ю. atvo.it, където можете да изтеглите pdf файл с разписанията. Билети се купуват или от шофьора или от автомат в залата за багаж. Едно билетче отиване и връщане в рамките на една седмица е 9 евро. Децата пътуват безплатно, но не знам до каква възраст, моето поне беше безплатно тук.

Градски транспорт.

При проучванията ми почти всички твърдяха, че Венеция можело да се обиколи пеша. Да, може да се обиколи пеша, но това ще ви коства много нерви и тотална преумора. Ако отивате за няколко часа да видите основните забележителности наистина няма нужда от градски транспорт – после ще си почивате достатъчно. Но ако ще останете няколко дни, картата за градския транспорт е задължителна. Така и така ходенето е голямо, по-добре е, когато е възможно, да спестявате разстояния с вапоретите, пък и е уникално да минете 7-8 пъти по Канале Гранде и да направите 200 снимки на едни и същи леко олющени дворци:). Картите за градския транспорт важат и за популярните островчета Мурано, Бурано и Торчело, Благодарение на картите можехме да си позволим разходки не само до островчетата, но и от единия до другия край на Венеция без да ни излезнат пришки и да нямаме желание да погледнем каквото и да било друго. За да избегнете объркването и “хукването” в обратна посока трябва да гледате внимателно кои номера спират на съответната спирка и в каква посока се движат. Ние нямахме проблеми с ориентацията, но аз бях “преорала” виртуално Венеция и беше трудно да се объркам:). Карти за градския транспорт могат да се закупят предварително (поне една седмица) on-line и излизат с няколко евро по-евтино, което не е за пренебрегване ако сте поне двама души. Има 12, 24, 36, 48, 72 часови и 7 дневни карти. Децата над 4 години се броят като възрастни, но пък студентите и пенсионерите имат някакви намаления. Картите трябва да се заверяват при всяко качване на вапоретите. От сайта на Veniceconnected може да се закупят освен карти за градски транспорт, билети за обществените тоалетни, билети за музеи в различни варианти, както и билетчета за Интернет, за паркинг и други. Гондолите са скъпички, но има един много евтин вариант да се качите на гондола, като се качите на „tragheto” – лодки, които се използват за пресичането на Канале Гранде. Пътуването с тях струва от порядъка на 50 цента до евро и е добре да пътувате прави. Естествено, освен градския транспорт има и таксита, които обаче са безбожно скъпи. Наложи ни се да ползваме такси от апартамента до Пиацале Рома заради стачка на публичния транспорт – най-скъпото такси, което съм ползвала.:) [singlepic id=6090 w=320 h=240 float=none] Вапоретите спират от двете страни на канала, разминаването е уникално преживяване. [singlepic id=6098 w=320 h=240 float=none] „Час Пик”:) [singlepic id=6129 w=320 h=240 float=none] Въпросните лодки за пресичане на канала – tragheto. [singlepic id=6127 w=320 h=240 float=none] Първата ми реакция, когато видях гондола на живо е: „Катафалка”. Не ме убивайте с камъни, просто този вид романтика ми е чужда:) [singlepic id=6076 w=320 h=240 float=none] Гаражи:)

Храна, хранене, заведения.

Тук мога да кажа много, но имам главно теоретичен опит, на практика не сме се хранили в заведения – от една страна твърде скъпи, от друга с дете, което не стои и 3 минути на едно място:). Пихме н- на брой капучино и кафета, тук там и други неща, ядохме (поне аз) от прословутите чикети – малки хапки, които варират от дребни сандвичи, до риба върху лукова глава, парченца салам или месо върху сирене и други работи, много разнообразни и на повечето места вкусни. В едно кафе пробвахме и трамецини – триъгълни сандвичи, направени от хляб без кора, с различни плънки, и те много вкусни. Купихме си от различни сладкарници и пекарни поне десетина вида сладкиши с най-разнообразни имена, но само в едно кафене опитахме читаво тирамису, другите сладкиши явно не бяха по вкуса ни. Понеже леко съм пристрастна към храната и различните видове кухня си бях направила един твърде огромен списък от уж типични венециански яденета. Както и един още по-огромен списък по квартали с, да речем, приемливи като цена и качество заведения, супермаркети и забележителности. За съжаление заведенията от рода на тратории, остерии и бакари не ги посетихме, но открихме супермаркети, пазари и търговски улички, по които главно венецианците се подвизаваха. В Канареджио има такива места, където хората се познават, знаят си клиентите, обслужват ги без дори да изчакат да кажат какво искат, изобщо квартални магазинчета. Няколко такива посетихме, адски автентични – в едното дори нямаше цени на самите стоки, а бяха изнесени на лист, така че купувахме нещо като “котка в чувал”:), но не бяхме неприятно изненадани. От типичните италиански продукти естествено си купихме макарони, които консумирахме вечерта; няколко вида прошуто – всичкото страхотно; маслини с малко необичаен вкус; няколко вида местни салати, на основата на сосове, а също и една култова салата морски дарове, от които половината “дарове” не бях виждала никога, но си ги изядох, и прочутата типично венецианска рецепта Sarde in Soar – пържени сардини, после мариновани в специфична марината с пържен лук. Пробвахме също и няколко вида наденички, готови за печене кюфтета или някакви други топки от кайма, както и зеленчуци за гарнитури най-разнообразни. Всяко едно излизане беше увенчано с шоколад, но Lind, защото италианския не ми се стори много вкусен. Пропуснахме сладоледа – аз не обичам, а детето доброволно се отказа, въпреки настояванията ми. Пихме и италианско вино, не помня марката, но не беше лошо. В доста от кварталите има Billa, която на някои места е като дребно квартално магазинче, но има и големи супермаркети с почти всичко необходимо за живот. Освен малките магазинчета, повечето специализирани за месо, за сладки работи или пък тип бакалии, има още 1-2 вериги супермаркети. Най-автентични са пазарите. За съжаление пропуснахме рибния, защото точно тези дни той почиваше, но видяхме достатъчно зеленчукови такива на сергии или в лодки по каналите, с най-разнообразни и понякога доста непознати зеленчуци. Качеството на зеленчуците беше еднакво както на сергиите по пазарите така и в супермаркетите. Относно заведенията, както и супермаркетите по квартали, ако някой има нужди и желание мога да му изпратя огромния си списък. [singlepic id=6094 w=320 h=240 float=none] Остерия [singlepic id=6101 w=320 h=240 float=none] Не чак толкова вкусните, но пък адски красиви сладкиши. [singlepic id=6102 w=320 h=240 float=none] Не, това не са бонбони, сапуни са. Мисля, че разбирате разочарованието ни:) [singlepic id=6104 w=320 h=240 float=none] Много красиви, но и доста скъпи копия на почти всички сгради във Венеция. [singlepic id=6103 w=320 h=240 float=none] Сергии с маски и фенери, особено красиви нощем.

Забележителностите.

Понеже е твърде изтъркано да възхвалявам толкова прочути неща ще кажа нашия избор и причините за него. Първия ден, привечер когато пристигнахме във Венеция, успяхме да видим:

Santa Maria Della Salute

– много красива отвън църква, на Канале Гранде, близо до Митниците, но вътре нищо особено и впечатлително освен няколко гигантски картини. [singlepic id=6068 w=320 h=240 float=none] От там хукнахме към

Музея на Пеги Гугенхайм,

за да се допрем и до модерното изкуство, пък и защото бях чела и чувала много – не ни хареса особено, не съм фен на точно това изкуство, детето се стресна от няколко картини и все още ги споменава. [singlepic id=6069 w=320 h=240 float=none] И от “високото” изкуство минахме към кулинарното, изразено в обикаляне на гореспоменатите улички и магазинчета, но пътят до там и обратно беше по

Canale Grandе:)

[singlepic id=6126 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6128 w=320 h=240 float=none] Леко притеснително да не надигне приливна вълна:) [singlepic id=6092 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6130 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6071 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6070 w=320 h=240 float=none] Вторият ни ден беше отделен за типичните туристически забележителности в самата Венеция:

Palazzo Ducale

– невероятен, огромни зали, огромни картини навсякъде, изобщо много впечатляващо място. Естествено, обиколихме и килиите на затворниците и оръжейната и въобще всичко каквото може да се види вътре, че даже и Моста на въздишките, но отвътре, забавлявайки се с купищата туристи, които се опитват да го (ни) снимат:). [singlepic id=6077 w=320 h=240 float=none]

Campanile di San Marco

– 98 метровата камбанария на площада. Както се шегувахме, ползвахме най-скъпия асансьор – 8 евро на човек, но гледката от горе си струваше цената. А пък за децата и непорасналите възрастни имаше достатъчно сувенирчета, че даже и медал, че си се качил на кулата:) [singlepic id=6080 w=320 h=240 float=none] Камбанарията [singlepic id=6084 w=320 h=240 float=none] Митницата [singlepic id=6085 w=320 h=240 float=none] Isolo di San Giorgio Maggiore – красиво от далече, но от близо не изглежда така интересно, че да си загуби човек 2-3 часа.

Basilica di San Marco

– Базиликата е много красива отвън, отвътре се отказахме да я гледаме поради факта, че имаше твърде много туристи и не ми се щеше да носим детето на главите си за да го опазим, остава за следващия път. [singlepic id=6088 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6086 w=320 h=240 float=none]

Correr Museum

– може би единственото разочарование от забележителностите. Не че е лош музеят, дори напротив, но в това място, събрало накуп толкова хубави и най-невероятни места Корер някак бледнееше.

Rialto – мостът и околностите.

На моста имаше осемстотин “маймуни”, но пак успяхме да се щракнем, че да се види къде сме били. Около моста районът е автентичен и интересен, но твърде популярен и пълен с туристи. [singlepic id=6099 w=320 h=240 float=none] Риалто през деня [singlepic id=6067 w=320 h=240 float=none] През нощта [singlepic id=6073 w=320 h=240 float=none] Риалто в гръб

Santa Maria Gloriosa dei Frari

– страхотна църква, изпълнена с най-невероятни и като размери и като внушение платна на всички известни художници, творили във Венеция. Едно от най-впечатлилите ни места, заедно с двореца на Дожите [singlepic id=6096 w=320 h=240 float=none] Трудно е да се снима тази църква, огромна е, а около нея много къщи и тесни улички, но пък отвътре е много красива.

Scuola Grande di San Rocco

– тук направо бяхме потресени – освен страхотни и пак огромни картини имаше и невероятни ламперии със много красива и прецизна дърворезба. [singlepic id=6095 w=320 h=240 float=none] Самотна въртележка на пл. San Polo Третият ден бяхме отделили за “извънградски разходки” и паркове, градини и пазарски улички:) [singlepic id=6125 w=320 h=240 float=none] Площад в Канареджо

Мурано – островът със стъклените фабрики

е много истински и много “жилищен” - пропускайки всички магазинчета за стъкло и фабрики се гмурнахме в жилищната му част, където открихме тихи площадчета, красиви къщи с градини (нещо доста нетипично), малки магазинчета за храна, за цветя, а даже и за кучешки облекла:) и други съвсем тривиални и много спокойни неща. Обиколката на целия остров ни отне около час, заедно с импровизирания пикник със сандвичи, кафе и чай на една пейка. Пътят до него е около половин час и минава покрай последния дом на венецианците. [singlepic id=6106 w=320 h=240 float=none] Гробището [singlepic id=6108 w=320 h=240 float=none] Къщички с градинки [singlepic id=6110 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6113 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6114 w=320 h=240 float=none] Стъклена статуя... [singlepic id=6115 w=320 h=240 float=none] .... с много добро отражение на околните къщи [singlepic id=6107 w=320 h=240 float=none] Поредната крива камбанария, но с красива стъклена скулптура. [singlepic id=6111 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6124 w=320 h=240 float=none]

Бурано – островът на плетените дантели и шарените къщи.

Наистина много шарени къщи, страхотни цветове, невероятно съчетани върху относително грозните като архитектура къщички. Видяхме поредната ужасно крива кула, видяхме и бабите с дантелите и магазинчетата за сувенири, даже и купищата туристи хапващи по заведенията. Но усещането беше странно – сякаш всеки момент ще паднат декорите и отзад ще се покаже снимачен екип. Тоест, кукленско някак, фалшиво беше това островче, въпреки многото положителни отзиви по форуми и седянки. Но пък приятно шарено за окото. Бурано може да се разгледа и за половин час. Пътят до него е около час, тоест ако добре са планирани нещата може един предобед човек да си отдели за тези два острова. Картите за градския воден транспорт важат, не е необходимо да се купуват отделни билети. Водният автобус, който ходи и до двата островите е LN и се хваща от Fondamenta Nove в Канареджо. Има и друг автобус, но ходи само до Мурано, а като сте тръгнали по островите е добре да посетите поне два за късмет:) [singlepic id=6120 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6121 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6119 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6122 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6066 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6118 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=6117 w=320 h=240 float=none] Някъде бях чела, че Венеция е само история и не можеш да избягаш от нея. Не е вярно, не е само история, но и изкуство, а бягството и от историята и от изкуството е много лесно – жилищните квартали, в които има малки площадчета, на някои места дори градини и паркове, както и островите предлагат едно доста различно преживяване и усещане за Венеция. Ако човек отиде във Венеция за един ден и се надява да види всичко, това всичко ще са съвсем стандартните и суперизвестни основни забележителности. Много често такива еднодневни екскурзии са причината голяма част от познатите ми да не харесват Венеция – видяли са я само откъм едната и, твърде известна страна, а тя определено е многолика. Има много красиви неща, има доста грозни неща, има и ежедневна суетня и свръхтуристизирани места и комерсиализъм и пренебрежение, но и спокойствие, само трябва малко повечко ровене и ходене. [singlepic id=6093 w=320 h=240 float=none] „Чакам” [singlepic id=6082 w=320 h=240 float=none] Автор: Роси А. Снимки: авторът Още снимки от Венеция: [nggallery id=58]

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/  

Пламен Асенов, политически коментатор 

• Нали основните политици и институции са във ваканция, та няма кой да ни спасява от житейските опасности, които ни дебнат постоянно, както абсурдът дебнел писателя Албер Камю иззад всеки ъгъл 

Не, няма грешка в заглавието. Нарочно го изписах така, защото в лятната жега над България и нейните околности явно се е настанил не обикновеният smoke от великата песен на “Дийп Пърпъл”, а истински смог.

И как не, всички основни политици и институции са във ваканция, та няма кой да ни спасява от житейските опасности, които ни дебнат постоянно, както абсурдът дебнел писателя Албер Камю иззад всеки ъгъл. И няма кой да ни забавлява самоотвержено, като през час измисля нови и нови смешки, с което добавя нови и нови форми на живот към иначе главно силиконовата тъкан на развлекателната ни индустрия.

Докато половин Русия, включително цяла Москва, е потънала в пламъци и гъст дим, руският премиер Путин е намерил време да се обади на българския си колега Борисов, за да му благодари за самоотвержените действия на изпратените там български огнеборци. Похвално! Ни най-малко не се съмнявам в качествата и направеното от нашите хора, напротив, сигурен съм, че те наистина дават всичко от себе си и са полезни на руските граждани – дори повече, отколкото нормално може да бъде полезен екип от едва стотина души в такава драматична ситуация.

Проблемът е обаче, че като чете човек онези руски медии, които все още си позволяват някаква критичност към тамошния режим, става ясно, че в момента животът, здравето и имуществото на хиляди хора в Русия, а и на чуждестранните екипи, които помагат, са поставени под заплаха по-скоро заради безхаберието на редица руски чиновници от средно и високо ниво, отколкото заради особеностите на руския климат. Както и заради познатия рефлекс на руската бюрократична система от най-мрачните комунистически времена – губерниите да подават към центъра само положителна информация за дадено бедствие до момента, в който бедствието обхване и самия център. В случая, да му се стовари като гъст смог насред Кремъл. Тогава вече всички закрещяват “помощ”, а в суматохата правилните въпроси се забравят, остава само героизмът на обикновените хора. След което чиновниците от средно и високо ниво започват да получават ордени, задето под тяхното мъдро ръководство обикновените хора самоотвержено са поправили резултата от собствените им безобразия.

Така че благодарим на Путин за похвалата, но би трябвало да сме я приели с напомняне, че проявите на героизъм в мирно време не са най-желателното и разумно нещо на този свят. Страхувам се обаче, че не сме я приели по този начин. А също се страхувам, че през последните месец-два премиерът Борисов нещо много често взе да се чува интимно с премиера Путин. Тази телефонна дипломация вече даде видими резултати в руска полза, когато изведнъж като държава обърнахме на сто и осемдесет градуса позицията си по стратегическите руски енергийни проекти. Какво ли ни чака занапред?

Какво ни чака занапред е добър въпрос и по отношение на новите бюджети, които любимата ни НЗОК благоволява да отпусне на болниците през август. След вдъхновяващия лозунг – 100 процента пациенти в 80 процента бюджет, сътворен и приложен в практиката през юни от шефката на НЗОК Нели Нешева, сега работата се задълбочава. Всички пациенти вече ще трябва да бъдат натикани в 50 процента бюджет. После в 30 и така нататък до реализация на стопроцентова икономия в системата на здравеопазването и нейното пълно изчистване от грижата за досадните пациенти, каквато вероятно е целта. За пациентите ще остане само утвърденото със закон задължение – да плащат на Касата, при това може би леко увеличени здравни вноски, защото размерът на сегашните не стига за нищо в тази криза.

А който не плаща е  престъпник, защото как иначе ще се осигурят заплатите на заетите в системата, включително на чиновниците от НЗОК – държавата да не е дойна крава, та да им плаща от данъците на хората. А пък те да не са луди, че да работят в наша полза без пари. Или поне да си намалят собствените заплати до 80, 50 или 30 процента от сегашното ниво, та да остане малко и за лекуване на болния данъкоплатец…..

Някои казват, че все още не сме стигнали дотам. `Айде бе! Както се съобщава, отпусканият сега на болниците бюджет покрива само заплатите на медицинския персонал, а всичко останало – ток, вода, храна и т.н. пациентите ще си плащат. Ами който не може? Ако майка ми с пенсия от 240 лева трябваше да си плати изкуствената става за 2 500 лева и отгоре да добави кинти за две седмици престой в болницата с ток, вода и прочие, какво щеше да прави – да отскочи да най-близката банка за един бърз кредит ли? Или до най-близката кръчма за едно успокоително на бърза ръка?

Мисля, че специално по отношение на здравеопазването или сме идиоти, или ни взимат за идиоти, или искат да ни правят на идиоти. Може и трите.

Виж, от друга страна съм много склонен да подкрепя, поне частично, твърдението на здравният министър Анна-Мария Борисова, че някои от родните джипита трябва да се ограмотят. Познавам едно такова, което не позна в продължение на седмица счупената тазобедрена става на майка ми и накрая я изпрати с направление при невролог. Невролог, моля ви се! Съжалявам за личния пример, но той ми е най-подръка, пък и много точно илюстрира проблема. После приятели ме светнаха, че синдромът на “закованата пета” като признак за счупен крак се изучава някъде в трети-четвърти курс на медицинските университети. Не е в първи да го забравиш, нали, пък и той е толкова характерен синдром, че няма как да се забрави. Освен ако не ти е закован мозъкът с нещо към петата.

На министър Божидар Димитров мозъкът гарантирано не му е закован с нищо към петата. Другаде може и да е закован, не знам, но към петата определено не е – виждал съм го да ходи, без никакви признаци на мозък да се влачат по петите му. Но въпреки това разни шибаняци пак му искат оставката заради “оная реплика”, репликата за шибаняците, де.  

Скоро отделни шибани археолози му я поискаха заради същото. Преди това, в самото начало, пък му я искаха българите в чужбина, за които не е известно дали имат нещо общо с шибането.

Този път мераклиите за оставка са от родната на министъра и никога не шибана партия БСП. Даже те твърдят, че ако шибаният – според смисъла на други техни изказвания – премиер се съгласи да му вземе оставката, той не трябва да допуска Димитров да се върне в Парламента като депутат, а също и в НИМ като директор. И всичко това само защото човекът се бил прославил като “министър на чудесата и странните действия”. Ами то ако в едно демократично българско правителство няма такъв министър, ние, обикновените граждани, как ще разберем, че сме се събудили на правилното място. А и как ви звучи – във всички досегашни правителства може да има, само в Борисовото – не. На мен малко ми намирисва на дискриминация тази работа.

Същото усещане за дискриминационно отношение, но някак на по-глобално ниво, имам и във връзка с последното изявление на Дженифър Анистън, че не се нуждае от мъж, за да си роди дете. Чак от мъж не се нуждаела, представяте ли си…..Веднага разговарях с истински специалисти – не джипита, пази Боже /или пази ме, Анна-Мария!/ – които се заклеха категорично, че тази работа само с вибратор няма как да стане, колкото и умни или самоотвержени да ги правят напоследък въпросните машинки. Така че евентуалните опити на Джени – увериха ме сведущите – са обречени на неуспех. И добавиха, че те много ще приличат на руската борба с пожарите: безплодна проява на героизъм в мирно време.

Виж, Летисия Каста е друга работа. Още не пристигнала в София за снимки на нов български филм и тутакси възникна въпросът дали не е бременна. Големи сме майстори, ей, още, дето се казва, кракът и не стъпил на летището…..Но така всъщност отпадна и една ужасна дилема – заради какво въпросната френска красавица изобщо се е съгласила да участва в българска продукция.

Всички светски журналисти и филмови специалисти в България единодушно, макар и с известно прискърбие, през последните дни взаимно си признаваха, че очевидно не е за пари, защото колко ли можем да и платим ние тук…..Малцина от тях настояваха на мнението, че Каста е дошла просто заради чистото удоволствие да се снима в български филм. Останалите обаче опонираха с аргумента, че ако за нея това е единица мярка за удоволствие, то досега животът и трябва да е бил не лъскав, както ни го описват, а доста скапан. Е, сега вече работата излезе наяве и споровете ще затихнат.

Може да ви се стори в известен смисъл извратено, но тя тая работа с Летисия Каста на мен малко ми заприлича на оная с Ахмед Доган. И за него някои специалисти – например бившият земеделски министър Мехмед Дикме – твърдяха, че никой не може да плати на Доган толкова, колкото Доган може да си поиска. Само че покрай историята с онези 1 милион евро, получени за консултантски услуги по хидроенергийния проект “Цанков камък”, се видя, че за сметка на това пък самият Доган в отделни моменти е готов да вземе дори само толкова, колкото му дадат – единствено в името на чистото удоволствие от възможността да реализира научния си потенциал.

Само че и в неговия случай, както с Летиси Каста, очевидно сме на път да се изясни туй-онуй. Онзи ден от НАП обявиха, че най-после са изследвали докрай дебрите на догановите имоти и са предали резултата на съответните компетентни власти. Тия също са големи майстори. И `що бързат? Има-няма две години изследваха имотите, но при такава припряност от тяхна страна винаги може да се стигне до съдебна грешка и правосъдието да вкара в затвора някой невинен.

Не че тази заплаха тегне над самия Доган, де, той очевидно няма как да лежи в затвора. Още по-малко пък – да лежи невинен. Но ако сега и прокуратурата вземе, та се разбърза като НАП, проучи документите и повдигне обвинение за нещо към неизвестен извършител до някакви си две години, а после и съдът се разбърза, та проточи евентуалното дело по-малко от три – четири лета…..Както се казва – няма дим без огън.

От всички герои, описани дотук обаче, аз се притеснявам единствено за горката Дженифър Анистън – да не вземе да се протърка случайно, докато се мъчи да реализира мечтата си. Иначе като гледам, всички останали вече са реализирали своите мечти – дотолкова, че предизвиканите от тях пожарища бълват гъст smog над главите ни, които са потънали в мръсна water чак до върха на темето. 

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Това е идея на аниматорите по детските центрове на морето за по-интересни игри на открито. Много  подходящо занимание за плаж,  особенно когато не е никакъв проблем  че децата ще се изцапат….нали наблизо винаги има вода:)

Голяма цапаница пада наистина:)

Имате нужда от бои за рисуване с ръце, няколко метра обикновен  груб плат и много детски ръчички за да се забавляват.

Хубавото на тези бои е че лесно се мият и са безвредни за детската кожа.

Познайте кой дори на плажа ходи с фотоапарат:)

Вижте още:

Silvy Shtinkova posted a photo: