ЧРД!

Телевизията обича да ни занимава сама със себе си. По (бог да го прости)  “Шоуто на Азис” за гости се извървяха няколко спортисти, няколко манекенки и една камара телевизионери: Кънчев, Рачков, Воденичаров, Д. Цонев, Луканов, Симеонова, даже Адреналинките. Може да се допусне известен прагматичен мотив - с тези хора ще му е по-лесно да води, защото са тренирани пред камера и правят “пълна програма” със или без сценарий. Но по-скоро бяха там, защото нямаше кого по-интересен да покани. Слави е конкурент, Болен и Вучков са хомофоби, Бойко и другите политици го избягват по електорални съображения.

По такива предавания голям процент от гости са тип “телевизионен педерас”. Включваш камера някъде и те сами пристигат. Първообразът им е Джони Пенков, но вероятно е имало от тая порода преди него и ще ги има винаги. Телехюлмнара рядко е хомосексуалист, но винаги е духовит, умен, весел, откровен, сладък, та чак до втръсване. Защото гостува сутрин при Мартина, следобед при Гала и вечер при Слави/Азис/ББТ/Военния канал. Сменяш канала - Дичо пак е там, изключваш телевизора - Любо от Те остава прогорен върху кинескопа, излизаш на терасата - Део те гледа от билборд, рекламиращ презервативи, а отдолу пише “Нали не искате такъв син”.

Лошото е, че тези хора са си съвсем наред, готини пичове, по-умни и талантливи от средното, даже стават за приятели, но публичния им образ е прекалено травмиращ. Телевизията ги е сдъвкала и изсмукала, но няма силата и смелостта да ги изплюе. Остават да се въртят в пералнята, като Васко да висят на Кръпката си, остаряват със старите си номера и така по 20 години досаждат от екрана, пробутват жалкото си талантче и даже се жалват защо хонорарите не са като “едно време”. Кой би искал да гледа Коцето-калки и неговото зъболекарско кънтри, “ааайййохааа-ууууу”? Накрая пишат мемоари и пак се намърдват за някой документален по Канал 1 по случай смъртта на Хачо Бояджиев или от сорта.

Нямаше ли едни хора, които твърдяха, че рязкото намаляване на бюджетния дефицит води до влошаване на рецесията? Естония отхвърля това твърдение.

Всъщност, в Естония най-голям спад на икономиката има в тримесечията, в които бюджетният дефицит е също доста голям. Когато бюджетът е стабилизиран и започва да отчита излишъци в края на 2009 година, икономиката започва да се подобрява.

Икономически растеж, второ тримесечие на 2010, % на годишна база (Евростат)

Естония – икономически растеж, % на годишна база (Eesti Statistika)

Блогът за икономика 2010

Поради големия интерес, който възбуди в публиката, ви предоставям първата глава от книжката Царски войскари, както и линк към целия текст. Чакам отзиви.

Обичаше да крачи по света фелдфебел Говедарски, ала най-много обичаше да върви по главната улица на града. Та къде другаде, ако не тук, най-добре можеше да изпъкне неговата юнашка осанка?! Витрините ослепяваха от блясъка на шашката му, тротоарът загърмяваше от кралимарковските му шпори. Сила, красота!

Ето и в това свежо неделно утро, лъснат и стегнат като за парад, вместо да удари за по-напреко по улица „Войниш­ка”, той сви край черквата и пое по току-що изметените каменни плочи на „Главната”. Вървеше бавно, с достойнство, вирнал голяма, внушителна глава, набъхал огромния си гръден кош с въздух, сурово свъсил гъсти вежди. Лявата му лапа небрежно лежеше върху темляка на сабя­та, а дясната ритмично отмерваше всяка стъпка. Лъснатите му до блясък ботуши звучно скърцаха, сякаш под тях хрупаха натрошени стъкла.

Срещу фелдфебела се зададе гологлав, възвисок гражданин, с възпалени клепачи и със знака на кавалер на ордена за храброст първа степен върху поостаряла дреха.

— Здравей, Говедарски! — усмихна се той.
— Здрав желая, гос-ин капитан — тракна токове старият войскар, та чак искри се разхвърчаха наоколо.
— Как върви службата?
— Стараем се, гос-ин капитан.
— А здравето, здравето как е?
— Здравето ли? Че какво му е на здравето? Здраве като здраве.
— Растат ли, растат ли дъщерите?
— Хм! — прочисти гърлото си фелдфебелът и се намръщи. Цял живот той бе копнял за синове, бъдещи вой­ници на царя и отечеството, а щъркелите му носеха само дъщери. Че една, че две, че четири! Съдба! — Щерките ли? Че какво им е на щерките? Растат, такова...

Запасният капитан въздъхна:

— Моят син една педя над мене стърчи вече, но ден не минава без щуротия. До гуша ми е дошло от него. Просто не зная какво да го правя...
— Какво ли? Лобут, господин капитан. Дървен господ. Такъв да го докопам, че да му сваля панталонките, че да го нашаря, както аз си знам, на светец... такова... ще го на­правя.
— Хм! Опитах аз, опитах, ала... Не, не става тя май само с бой...
По лицето на фелдфебел Говедарски цъфна тъничка, сниз­ходителна усмивка. Види се, на любима тема попадна блю­стителят на казармената дисциплина. Той поглади мустак и дълбокомъдрено заяви:
— Само грънците не се оправят с тояга, господин капи­тан. Нар... — вдигна показалец той и бог знае още каква неповторима мъдрост щеше да каже, ако съвсем леко драс­кане по десния ботуш не беше прекъснало чучурчето на вдъх­новението му.

Той се намръщи, сбърчи нос. Види се, до обо­нянието му бе достигнала някаква неприятна миризма и с явно усилие изви жестоко пристегнатия си от тясната яка врат. Вирнало задното си краче току до ботуша му, къдраво кутре съвсем невъзмутимо довършваше един от онези ку­чешки актове, за които не е прието да се пише с подробно­сти.

В първия миг фелдфебел Говедарски остана като гръм­нат из засада, а в следващия очите му диво засвяткаха, дъ­хът му секна, по ъглите на устните му изби горчива слюнка. Кутрето и не подозираше какво го очаква. Почеса се зад ухо­то, сви се глезено в краката па господарката си, .залисана в интересен разговор с богато натруфена дама, и предизви­кателно изплези ален език.

— Твоята кучешка ма... — изръмжа Говедарски и пре­крачи.
Кутрето, въпреки че беше твар несъзнателна, скочи и за­праши по „Главната”, като квичеше и подвиваше опашка.
— Пуфи, Пуфенце! ... — сърцераздирателно изписка по­дире му стопанката, но четирикракият беглец не се и обърна дори. Тогава дамата — нисичка, белолика, с вирнато нос­ле и босилкови клепки — стрелна гневно фелдфебела, до­ближи се до него и като го гледаше унищожително от долу на горе, изсъска:
— Нахал! Ще ви оправя аз вас, простак с простак.
Фръцна се и заситни по следите на избягалия ѝ любимец.
— Ха! — изсумтя фелдфебелът. — Ще ми накривиш фу­ражката. Хем тръгнала с пес по „Главната” улица, забране­на със заповед по гарнизона за кучета и войници, хем пък и ще лае. Мада-ма!
По бледите устни на запасния капитан, неволен сви­детел на тая сцена, мина подобие на усмивка.
— А знаеш ли, Говедарски, коя беше тая мадама?
— Изтрябвало ми е да я знам.
— Това е жената на полковник Бръмбаров.
— Много важ... — започна фелдфебелът и изведнъж пребледня. — На полковник Бръмбаров, на новия пол­кови командир?
— Аха!
— Вапцахме я, значи!
— И мене така ми се струва. Е, хайде довиждане, Го­ведарски. И горе главата.

Горе главата ли?

Като пое отново към казармата, от величието на фелд­фебела не бе останала и следа. Вяла бе крачката му, посър­нало лицето, мустаците му не стърчаха войнствено, а клюм­наха. Та шега ли е да влезеш в стълкновение с жената и кут­рето на самия полкови командир заради един нищо и никакъв ботуш?

Изведнъж очите на фелдфебел Говедарски блеснаха, ноздрите му зейнаха хищно, мускулите на огромните му че­люсти набъбнаха.
На ъгъла, досам вестникарската будка, стояха войник и литаклия девойче с огромна пазарска чанта в ръка. За­бравил целия свят и всички изисквания на уставите, войникът пламенно увещаваше в нещо поруменялото като ябълка де­войче. По едно време то пребледня, изписка уплашено и изтърва чантата с продукти. Насреща ѝ с извадена шашка в ръка тичаше фелдфебел Говедарски. Миг и той щеше да насече на мръвки либето ѝ, но войникът скочи встрани, блъсна с рамо някакъв господин с галоши и запраши по улицата. Фелдфебелът се спусна стръвно подире му.
Като се извръщаше тревожно назад и дишаше тежко, тежко, войникът кривна в първата пресечка, без да нама­лява скоростта. Бухна чело о дебелия ствол на един пропу­кан от годините кестен, който съвсем неочаквано израсна отпреде му, и пльосна на тротоара. Рипна с олющен нос и с цицина на лявата вежда и като прескочи една невисока дъсчена ограда, притаи дъх.

Мина минута, втора и по циментовите плочи отвън за­ечаха юнашките стъпки на фелдфебел Говедарски. Той спря край кестена с нахлупена „на кръв” фуражка и щръкнали като волски рога мустаци. В десницата му, като светкавица в ръката на Зевс, ослепително блестеше голата шашка.
Като извиваше трудно дебелия си врат, фелдфебелът зорко огледа улицата и изръмжа. Двата му зрителни ор­гана, подобни на зрели бъзови зърна, не можеха да зърнат ни войник, ни дявол. Само едно богоподобно старче подаде глава от отворения прозорец на ъгловата къща и рече с тъ­ничкото си гласче:

— Говедарски, здравей!
— Ням... — започна по навик фелдфебелът, но тоз­час преглътна наполовина думата и като се намръщи още повече, гръмогласно понита: — Накъде избяга войникът?
— Какъв войник?
— Шарен! Този, когото гонех.
— А защо? — повдигна окапалите си вежди старчето и зейна с беззъбата си уста. — Да не е убил някого?
— Не. Първо — намърдал се на „Главната”, и второ — не ми отдаде чест!
— Чест ли? А че може да не те е видяло момчето. ..
— Не ме е видял ли? — отново изръмжа Говедарски. — Слугинчетата помирисва от триста километра, а един коч­коджамити командир от три крачки не можа да... такова...

Не, старчето не беше виждало никакъв войник. Впро­чем, да! Един такъв нисичък, с едно синьо и едно зелено око профучал по улицата и кръшнал по другата. Ей сегичка. Преди миг само.

Фелдфебелът понечи да каже нещо, изгледа накриво стар­чето, което явно измисляше, и с отмерен замах втикна шаш­ката в канията. Опъна пешовете на куртката и разтвори кралимарковския пергел. А пролетният вятър откъсна едно изсъхнало листо от кестена, което зимните фъртуни не бяха успели да съборят, завъртя го във въздуха и го лепна като златен орден на могъщите фелдфебелски гърди.

Фелдфебел Говедарски пристигна в казармата мрачен и страшен като буреносен облак. Не влезе нито в ротното помещение, нито в склада, а направо се запъти към зеленчуковата градина. На стотина метра пред нея десетина опър­пани като катунари войници копаеха трап.

Лишени от зорко командирско око, те неохотно чоплеха изпръхналия чернозем. Нещо повече. Две минути, преди да дойде изневи­делица тяхната „ротна майчица”, те насядаха и засмукаха сладко-сладко фасовете, които един от тях снощи бе събрал от пепелниците из командирските канцеларии.

Както изиск­ва тактиката в такива случаи, те поставиха отвън секретен пост. Но секретният пост за нещастие се оказа недисциплиниран и лаком. Поозърна се той насам-натам и като не видя нещо обезпокоително, измъкна от джобовете си комат­че твърд хляб и червеникава глава кромид лук. Обърса я о брича си, обели лъскавата ѝ люспица, па залапа, сякаш някой ще му я отнеме. Край него тозчас плъпна лютив об­лак, а от очите му като от лейка рукнаха сълзи. Той под­смърчаше оглушително, кашляше, по лакомо продължа­ваше да нагъва витаминозната храна. И нито виждаше, нито чуваше.

Изведнъж един страшен удар накара захласналия се войник да глътне пооръфаната отсам-оттам глава лук и да полети в трапа. Това бе работа на тежката фелдфебелска десница. Нейният собственик разроши мустаците си, на­хлупи още повече фуражката си и закрачи като бик край изкопа. Това беше признак, че той е страшно възмутен и че в могъщия му гръден кош като в кратер на действуващ вулкан свистяха и клокочеха опустошителни сили.

Беше по-ясно от ясно, че ще има буря. Ставаше въпрос за друго — как господин фелдфебелът щеше да започне тържеството? Дали със словесна литургия или без такава. Ако нямаше литургия, трябваше само да се чака кръщав­ката — към кой вид от фауната ще причисли днес войни­ците. Кръстеше ли ги с хвъркати, т. е. с птичи имена — ядваше се. Нагиздеше ли ги обаче с животински — това значеше, че ще се мине направо към „смертию смерт поправ” и „во гробе бой даровав”. А не дай боже, да забравеше от­къде води начало неговата фамилия и да ги прякороса с нея.

— Говеда-а-а! — изрева с все сила фелдфебел Говедарски И грабна една захвърлена лопата. — Говеда-а! —пов­тори той и замахна като Крали Марко. Но пръстта под масивния му ботуш се срина и той бухна в изкопа като вълк в клопка.

Кой знае какво щеше да стане с „говедата”, ако в най-съдбоносния момент от техния живот някой не бе извикал:

— Господин полковникът!... Господин полковникът иде! ...

(Продължава в пълния текст )

Ако случайно сте ми звънели последните 30 дена, сигурно сте чули това съобщение, което грешно оставя впечатлението, че съм забранил на всички да могат да ми се обаждат.

Дръжки, Глобул ми ги е ограничил, що лъжат?

Ако все пак искате да ми кажете нещо – пишете ми на мейла.

Вчера се разхождах с приятели и разглеждахме книжарниците по центъра на София. Влизайки в Booktrading (до Попа) отидох направо при секцията с латиноамериканска литература. Над нея се разполагаха произведенията от турски, афганистански и арабски автори и там видях една книга, която дълго време се обсъждаше дали да се преведе на български език. Отдавна е световен бестселър, но тук се преведе късно. Най-важното е, че вече е по щандовете. Това е „Малък град в Кайро“ от Ала ал-Асуани.

За издаването на книгата са виновни издателство „Прозорец“, преводът е от Надежда Розова, а предговорът е превод на Ана Минчева, която с гордост заявявам, че е от основателите на Форум за арабска култура. Заглавието на книгата на арабски е „Къщата на Якубян“. На български името е избрано интересно, защото тя наистина представлява малък град в големия град Кайро.

Според The Independent, Сградата на Якубян е своеобразен микромодел  на съвременен Египет. Самият автор Ала ал-Асуани има множество перипетии, докато издаде книгата си. Неговият приятел Джамал Гийтани започва да публикува части от книгата във вестник „Литературни новини“ и така името на книгата започва да става популярно. Въпреки това, издаване на цялата книга е отказвано поради политически причини. Един издател дори казва, че романът е брилянтен, но ако го издаде ще си загуби поста. Освен със скандалния „Къщата на Якубян“, Ала ал-Асуани е действащо лице и в опозиционното движение Кефая, за което съм писал неведнъж и към което имам откровени симпатии. Това е достатъчно, за да не бъде издадено навременно.

Скандален е романът поради ред причини. Главно, защото показва социалните прослойки в Египет. В къщата на Якубян живеят различни хора – политици, проститутки, хомосексуалисти, религиозни фанатици. Разкрива микросвета, характерен за целия Изток. Символизма на книгата е повече от силен. Когато започнах да чета книгата, започнах да си спомням това, което знам и съм виждал в източния свят. Той е скрит,изпълнен със символика и много пъстър в същото време.

Цената на българското издание е 12 лв. Мога да кажа, че всеки един лев си заслужава за това приключение сред обществото в Египет. За всеки, който иска да прочете нещо различно.

Продукти за 4 порции:
4 свински котлети
2ч.ч. ориз
1 глава зрял лук
300г доматено пюре
2с.л. олио
1с.л. краве масло
1/2ч.л. сол
1/2ч.л. сух стрит тарос
1с.л. горчица

Приготвяне:
Котлетите се мажат о двете страни с мазнина. Запичат се за 10 минути на скара или парти- грил. След това се слагат в чиния. Мажат се о двете страни с горчица и доматено пюре. Подреждат се в тавичка . Пекат се 30 минути на умерена фурна. Оризът се слага в купа с вода. Изкисва се добре. Главата лук се бели, измива и реже на дребно. Взема се тенджера, слага се на дъното 1с.л. краве масло и съдът се поставя на включен котлон. Добавя се лукът и оризът. Разбърква се да се запържи за 5 минути. После се добавя 4ч.ч. гореща вода и 2 с.л. доматено пюре. Разбърква се със дървена лъжица или шпатула. Похлупва се и се оставя да къкри  20 минути на слаб огън. Когато се изключи се поръсва със сух, стрит тарос и кашкавалени стърготини. В чиния се сипва ориз, оформя се като канапе. Върху него се слага пържолата.

В декларация на Севастийския архиепископ на Йерусалимската православна патриаршия митрополит Аталлах Ханна се казва, че общинската окупационна управа на Йерусалим са унищожили и заличили древни християнски паметници от византийската епоха, открити в района на Айн Карим в града по време на разкопки, извършвани от окупационното управление на археологическите паметници. Окупационната общинска управа в координация с Министерството на туризма строи магазини върху развалините на археологически паметници, разрушени след разкриването им в парцела срещу извора на Дева Мария, смятан за едно от най-свещените места от християните в Палестина и посещаван годишно от около 1 млн. туристи, а районът е обявен за историческа забележителност още от времето на британския мандат. Адвокат Кайс Насир, преподавател по регулационно строително право, разкри подробности за заличаването на християнските паметници и плана за строителство върху тях – на това място ще бъдат построени незаконно магазини на общината. Съгласно декларацията, издадена на 29 юли, адв. Насир подчертал, че ционисткото министерство на туризма и Йерусалимската община отказали да съхранят паметниците и да ги превърнат мястото в археологически обект, отворен за посещение.

Насир разказва: „По време на срещата, която проведох преди няколко дни с контролния орган, наблюдаващ разкопките, в присъствието на шефа на Управление Археологически паметници в града, стана ясно, че първоначалните разкопки са показали наличието на важни останки, датиращи от византийския период в Айн Карим, пряко свързани с извора на Дева Мария.”

В периода от юли 2009 до февруари 2010 Управлението на археологическите паметници провежда разкопки на срещуположния парцел на извора на Дева Мария и разкопките показват наличието на водоем с размери около 25 кв. м и дълбочина около 2 м, свързан с три тръби за вода, водещи непосредствено до извора на Дева Мария.

Според обяснението на Управлението на археологическите паметници откритите останки представляват цялостна водоснабдителна мрежа на района, която разчита на извора на Дева Мария и на водоема и каналите от времето на Византия – за това се съди по начина на строителство и облицовката на водоема, които са типични за византийската епоха.

Като първа реакция митрополит Аталлах Ханна каза: „Остро осъждаме и заклеймяваме това отвратително престъпление, извършено спрямо християнските паметници в Айн Карим, смятан за родно място на Св. Йоан Кръстител и неговото семейство, а в него известно време е живяла и Светата Дева.”

По-нататък в своето изявление за „Ал-Джазира.Нет” той проследява „извършеното от властите отвратително престъпление спрямо християнските паметници и опита за заличаване на християнските черти на това градче, което се посещава годишно от над 1 млн. туристи и поклонници, които разглеждат неговите религиозни забележителности.”

Митрополитът предупреди за опасността от ционистките действия и призова всички институции за религиозни и човешки права да се противопоставят на това ново престъпление, което се прибавя към списъка с престъпления, извършени от държавата окупатор против ислямските и християнските светини.

От своя страна Главният секретар на Християнско-ислямския комитет Хасан Хатир каза: „Окупацията е машина за евреизиране на Ерусалим, нейната практика на нарушаване и накърняване на светините е една и съща. Само че посегателствата срещу ислямските светини се открояват повече, тъй като са по-мащабни и по-чести отколкото срещу християнските.”

Главна снимка от Zezulin

Юлия Кюркчиева и децата от Образователен комплекс “Евроскул” гр. Варна ни изпратиха своите апликации с  пеперуди, направени от боядисан кус-кус.  Вижте как  се боядисват макарони и кус-кус  с бои за яйца (сладкиши) и спирт.

Разпечатайте пеперудата от ТУК

Писателят Марсел Прево предложил на читателите на френско списание конкурс за най-сполучлива характеристика на жената.
Наградата спечелил следния отговор:"Жената е сбор от грижи, изваждане на пари, умножение на неприятности и делене на приятели."

:) Ами, петък е. Реших да го караме по-лежерно. :)

Бях останал с погрешното впечатление, че властта си почива, както обеща. Но с появата на премиера Борисов в радиотелевизионно интервю в националния ефир заблудата ми се разсея. Какво е станало, какво налага това? Да няма някакво голямо бедствие или авария, което ( в отсътвието на съответното министерство, закрито от кабинета) да налага лично обръщение към [...]

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Адриана из Северна Гърция. Бяхме на Халкидики и подробно обиколихме Ситония. Сега продължаваме към Тасос. Приятно четене:

Тасос

Ден трети: С крясъка на чайка пощуряла :)))

Префучавайки покрай третия ръкав на Халкидики, където се намират манастирите и обиколката е единствено с корабче, се отправяме към Кавала... Свикнали с простора на Халкидики, изведнъж Кавала ни се стори като мравуняк от къщи, коли и хора... Майсторски паркирахме 6-те мотора на място за 1 кола и се отправихме по улиците на града с цел съчетаване на разходка с похапване... Само Елена геройски остана на припека при моторите, с което си заслужи студената биричка за награда... :))) Но жегата в рокерските екипи набързо ни върна обратно... И пак яхнали моторите... Само напред! :)))) Любувайки се на прекрасните гледки край пътя, съзираме стените на стара крепост... Като по сигнал всички спряхме под шарената сянка на един кестен... (на групата не й трябваха много приказки, за да отгатва желанията на всеки един от нас... разбирахме се само с погледи :) Ники набързо обясни, че тук е творил древногръцкия философ Аристотел... И докато другите отпочиваха, наслаждавайки се на сенчицата и пейзажа пред тях... Погледнете и ще се уверите сами! Мисълта, че ни очаква хладния морски бриз на ферибота за о. Тасос... само засили жегата... както казва Денислав – „Хайде, че шупнахме” ;))))) (Петима Петка чакат ли!? ;))))) Пътувалите преди това Цанко и Нина ни подсетиха да вземем храна за чайките... И им благодаря!!! За мен това бе едно от най-вълнуващите усещания... Потегляйки с ферибота чайките летяха като ескорт около него... и очакваха протегнатите ръце, които ги хранеха... Безстрашно грабваха от ръцете ми солети тези лакомници, а аз пищях от кеф... :)))) Тук някой "подяжда" чайките... :))) - (Бонус за всички фенки на Павката, тъй като след о. Тасос пътува за София ;)))) Ветрецът на ферибота и чудните гледки наоколо – това трябва да се изживее, няма как да се разкаже! Последвалата обиколка на о. Тасос е вълнуваща! Тук планинския релеф е като изригнал вулкан... И пак - от едната страна висока планина от другата стръмни брегове, а долу море – лазурно и чисто... Спирахме само на един манастир, но забраната жените да са с панталони и голи рамене, важеше дори и за жените с мотори ;))))) Но пък гледката от високо към залива си струваше... :))) „Солунските братя” имаха палатки и се възползваха от романтиката на крайбрежния къмпинг, а ние се задоволихме с уюта на малко хотелче... ( Папараците умора нямат ;))) Ето ни след дългия ден на колела :))) Плаж... Разходка... И романтична вечеря край брега на морето...Свещи, риба, раци, скарици... и красиви спомени ;))))

Само за 150 дни МВР успя да признае проблема и да предложи решение. Паспортите, разбира се. Едва ли има друга дума, за която да се сещат българските граждани тази година при споменаването на МВР. И въпреки че ако тенденцията продължи, скоро няколкото останали теми ще разчистят изцяло пространството в медиите за МВР, все пак преживяването покрай издаването на нови документи е малко по-незабравимо.

От началото на септември всички паспортни служби и КАТ в София ще работят от 6 сутринта до 9 вечерта. Това са цели 15 часа! Освен това всяко управление ще трябва да осигури по един служител, който да раздава номера на гражданите. Така раздаването на номерца вече ще стане и професия. Ретро е, но все пак е решение. Затова МВР трябва да бъде поздравено, че 150 дни след началото на “голямото чакане” най-после призна проблема. И още по-важно - припозна проблема.

А всичко започна в последните дни на март, когато МВР започна да приема заявления за издаване на новите документи за самоличност. Снимки на място, отпечатъци, едно заявление. Всичко трябваше да бъде лесно и бързо. Системата обаче се срина още първия ден. Ръководството на МВР се закани на фирмата изпълнител. По това време от Гърция продължиха да идват новини по мегаскандала с подкупените от Siemens политици. Така четящите малко повече асоциираха двете новини. После премиерът шумно се накара пред телевизионните камери на представителя на компанията по време на срещата си с германския бизнес. Така гражданите трябваше еднозначно да знаят кой точно е виновникът.

Личният ми опит обаче показа, че не е точно така. Вероятно опитът на хиляди други показва същото. Системата спираше работа няколко пъти и ако компанията изпълнител има вина за това, разбира се, че трябва да понесе отговорност. През останалото време системата работеше, но опашките не намаляваха. Значи има нещо друго. Голямото губене на време е причинено от слабата организация, необяснимото обикаляне между гишетата и от банката. Да, банката, която събира таксите с безумни комисиони отгоре и която увеличава чакането.

Няколко пъти висши представители на МВР бяха питани дали ще променят организацията, за да не губят гражданите по няколко часа, а понякога и по няколко дни. Виновни бяха гражданите, че искат точно сега нови документи. Виновна беше и фирмата отново. МВР не признаваше, че има някаква отговорност за “голямото чакане”. Затова решението за нова организация на работата в София (където проблемът е най-сериозен) е стъпка в правилната посока. Понякога правилните стъпки са и назад. Назад към признаването на отговорността.

Сподели във Facebook

В руската армия конфликтите между войниците са не само между новобранци и стари кучета, но и на национална и религиозна основа. Сами си представете до колко боеспособна е войска, която трябва да бъде разтървавана лично от командирите на бригади с Калашников в ръка. Technorati Tags: русия Share on Facebook