Кътчета от България: Връх Шипка

Днес ще отскочим до едно познато и не много далечно място – прохода Шипка в Стара планина, тъй като има всички изгледи, че другата година по това време може и да не можем да го заварим в днешното му състояние (Охрана с магия) И така: Вили ще изкачва Шипка и никой няма да хвърля „камъни и дървье“ върху нея. Приятно четене:

Кътчета от България: Връх Шипка

Та, както споменах предния път, по-голямата част от групата беше на тъй наречената "почтена възраст". Което, от една страна леко ме озадачи - предположих, че няма да им е лесно да се изкачат до върха, а от друга страна си беше обяснимо - сякаш предимно по-възрастните хора са по-патриотично настроени. Или поне аз така си мисля. Както знаете вече, още с качването си в автобуса се устремих към най-задната седалка и бях много доволна, че тя беше напълно свободна. Защото по всяко време ще мога да се местя насам-натам и да си снимам, щом реша, че нещо ми харесва. Например, ето тези поля със слънчогледи отляво и отдясно на пътя :)

Само че това изглежда посъбуди "мъжа" в чичото от предната седалка и той много начесто почна да се развърта назад и да се опитва да ме вербува за компания. С комплименти :) И чрез оплакване :( Как ви се струва по време на почивката, кафепитие, "подсладено" със "споделяне" за разни болежки в колената, ходилата и не знам си къде още по кокалите му? Уви, освен да поклащам съчувствено глава, друго не можех да направя - просто "арматурата" ми засега не дава дефекти и не знам илачи за подобни състояния ;) Та да си дойдем на думата относно нЕкои мероприятия по следващият етап от програмата :) Автобусът спря на паркинга, екскурзоводката обяви голяма почивка от 1,5-2 часа, та който иска да може да се изкачи до върха. Който не ще - да пие кафе, да яде биволско мляко или шкембе-чорба, да си бъбри сладко или какво иска. Две баби ми заръчаха да нося много здраве на върха, а онзи чичка се поинтересува ще се качвам ли. Че как, нали затова съм тук! :) Е, той пък нямало, колената му, нали... Разбиращо кимвам, човека си има страдания, нека си почива. И тръгвам бойко по стълбите нагоре. А те - не им се вижда краят.

Всъщност, не веднъж съм минавала през прохода, но само веднъж досега съм се качвала горе. Маалеей... бях още ученичка. Тогава, спомням си, стълбите вървяха нагоре по баира и почти отвсякъде се виждаше, почти докъдето поглед стига. А сега... Боожкее, колко бързо растели дърветата! Или годинките ми вече са бая? Защото тези 890 стъпала вече се изкачват през една хубава, хубава гора.

Ама полечка и упорито вървя нагоре... Добрата новина е, че на няколко места хубави хора са направили площадки с пейки, където да поеме човек дъх. Даже и чешмичка имаше на едно място. И, както си отдъхвам под дебелата сянка на една от тези площадки, познайте кой ме застига? Оня чичо, я! Аз възкликвам морно "А, реши ли се?" А той кима ухилен. И ме отмина като бърз влак! Е, викам си, на следващата "гара" ти ще седиш да дишаш като риба на сухо, пък аз ще мина с младежка стъпка тържествено покрай тебе ;) Тръгвам пак по-бодро, но след петдесетина стъпала отново почвам да "влача"... и още малко... Сама си приказвам: полека де, никой не те гони... Уф, че жега!... Пуф... паф... и още по-бавно... Егати топлика!... Краката ми вече треперят, гънат се нещо... Стоп, я виж, хубава снимка може да излезе тук... Двайсетина стъпала пак - нова снимка...

Пак десетина... да, ама не -

и фотоапарата не помага, краката ми все повече се люлеят. Ау, срамота, една Шипка да не мога да изкача, ааа! Млад чиляк си още бе, какво си се изнежила, драга, я се стегни!... А от оня чичка - ни следа! Ха, болен ли?! Как да е, със сетни сили стигам до паметника и имам огромното желание да се пльосна някъде под дебела сянка. Мислех си, надах се, че горе на върха ще подухва вятър, ще е прохладно, а то - от небето се сипе жар. Право върху кухата ми дървена глава! Но пък удовлетворението ми е пълно.

Ето я и целта ми, стигнах я геройски! :) :) :)

И, както се наслаждавам на гледките,

се чудя какви трябва да са били тия хора, които са зарязали всичко, заради негарантирана кауза; какъв е бил този велик мотив, тази невероятна вяра и непонятна сила, които са ги довели посред зима на голия връх да се сражават за... и за нас? Кой, колко от нас сега биха го направили? Има ли нещо, което би ни мотивирало за подобни действия днес? Ние, сегашния народ, ценим ли саможертвата на опълченците, на руските войски, дошли на помощ тогава? Уважаваме ли делото им? Почитаме ли паметта им?... Без хубавия асфалтов път долу, без 890-те стъпала нагоре, без БТР-и, танкове и самолети, съвременната техника... само с пушкала, щикове, "камъни и дървье"... Нямам думи.

Поклон за тези хора! http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/gusla/opylchencite.htm

Апропо, на върха имаше и група руснаци, които с голям интерес и очевидно уважение разглеждаха монумента. Дали някои от тях бяха потомци на участници в сраженията при Шипка? Сега съжалявам, че не заговорих някой.

И, както съм си кацнала на скалата, съзерцавам и размишлявам: опаа... нова среща! Господинът с болежките се появи отнякъде и ми се израдва като на стар боен другар. Уфф... Я да го накарам поне да свърши нещо полезно - връчвам му фотоапарата, показвам му къде да натисне - нека ме щракне да си се имам за спомен с паметника на Шипка. Леелее, и идея си нямах какъв театър на абсурда щеше да последва :( Първи опит за снимка - несполучлив - аз съм вътре, но паметникът е отрязан по средата. Втори опит - уау! Този път в кадъра са само основите на паметника, а аз някак си съм като набутана в кьошето. Не знам как го докара така. За сметка на това цялата пътека с камъчки и буренак е в кадъра. В едър план ;) Обяснявам му отново, казвам, че добре, може и да ми поотреже малко краката, но се искам с паметника, цял да е вътре... Хе-хе-хе, и какво мислите имаше на кадъра после? Ами че част от някакъв хълм/връх, небе и облаче. Нас с паметника ни няма никакви :) :) Абе, човеко, коскоджа ми ти дисплей има, в него гледай, не мен бе! Застани ей тук; снимам го него, показвам му: виж, всичко е вътре - паметника, хълмовете в далечината, небето, мъничко от пътеката отпред, и ти си целият вътре. Ето, така ще ме центрираш, разбираш ли, застани тук и от това място снимай. Дзвери си. Виждаш ли?, питам го. Миии... да, да, разбрах, вика. Е, разбрал, разбрал, ама след още три опита, най-после имах една снимка с цял паметник и моя милост отпреде му, почти портретна /до кръста/, и то точно в момента като му обяснявам отново, размахала ръце... Леле, красота! Изприщих се, ей, ама айде, честито да ми е! :) Значи, тоя човек не знам дали имаше болежки в колената, но явно беше нещо недоскив ;) Даже много! Вече нямаше много време и тръгнахме надолу. Виж, по нанадолното си е друго нещо, само с една почивка от 5 минутки минах. Е, остана ми и време за едно кафенце преди да тръгнем към следващата ни спирка, преди да се настаним в Трявна за нощувка... А там пък вечерта стана един як купоон, мамма мия!... Е, може и за него да разкажа, ама някой друг път :) Ееех, Bulgaria - Easy to find! Такива ми ти работи ;) Автор и снимки: Вили

Прочети цялата новина

Свързани новини: