невинни няма. а срамът е голям. и мъката. лелките. тези, които са били наоколо и са го допускали и предизвиквали, ден след ден. за тях това не е престъпление. в техния свят болни и недъгави нямат място, те са тегоба. сигурно им е трудно. ужасно трудно в мизерни условия да се ...

За българина може да е самохвалко, за мен това бяха изключително трудни преговори. В 3 часа през нощта аз ги изгоних. В 3 през нощта. Кой ще ми плати това здраве, щом така ми говориш? Кой ще ми плати това здраве?

...

Щом не ме харесвате. Искате друг, изберете си друг. Аз толкова много. Давам си здравето и нервите. От сутрин до вечер. Толкова много. Намерете, който може повече. 20 години карате по магистрали, играете в спортни зали, возите се на метро, всичко ви е О.К. Аз това мога, това ще направя, докато ме търпите. После си избирате някой да ви отвлича, да ви язди и да викате, че е успешна борбата с престъпността. (смее се) Ваша работа. Аз толкова… За тебе съм самохвалко, за мене съм вече един истински преуморен човек, вследствие на изключително много ангажименти и работа.

Така спонтанно възкликна сегашният премиер в ефира на една ръбата телевизия (Канал 3).

Проявите на слабост (или раздразнителност) никога не играят в полза на политика, пък дори и това да е старателно изиграна сценка.

Предната емоционална изцепка с трагични последици, която помня, беше издънката на Петър Стоянов с папката на Богомил Бонев, която му струваше втория мандат, и а на нас – малко по-остро влизане в завоя на историята. (Врътнахме няколко наказателни обиколки).

Бойко си прави сметката да направи извънредни избори и да управлява тоя път без „подкрепящи“. Хубаво, ама хленченето може да му скрои лош номер, а и хората, които са притеснени от управлението му са нараснали двойно в последната година. Може да стане и по-зле в парламента.

Тъй че, по-леко, бате Бойко, с емоциите.

Сега всеки и навсякъде по света знае - големият мачо мъж можеш да го разревеш, ако не му признаваш старанието (както аз бях в четвърти клас, когато се сърдех на географичката, че не ме изпитва, а аз толкова бях учил). Всички, които трябва да водят преговори с България, си водят записки.

Честито.

PS. А здравето кой ще му го плати? – та няма ли доверие на здравната и пенсионната реформа които провежда в момента ;-)

"На 1 октомври - Ден на музиката, артистите в Музикалния театър започват спектаклите си с протест - СИНЯ ЛЕНТА - срещу безумната реформа на МК, реваншистките съкращения в театъра и унищожаването на българската музикална култура. Подкрепете протеста и вие!"

Локалните пречиствателни станции са необходимост в местата без канализация

Както става ясно от заглавието локалните пречиствателни станции са най-удачни в местата в които липсва канализация. Така отпадната вода може да бъде пречистена и да се използва за най-разнообразни други нужди.

Локалните пречиствателни станции на които попаднах при някои от фирмите в България при търсене в интернет за момента са два вида според предназначението си – биологични и химически.

За домашни условия или по-просто казано за пример еднофамилна къща в която живеят няколко човека и във водата няма никакви химически или тоскични отпадъци най-подходяща е биологичната локална пречиствателна станция. В нея се използват биологични средства за пречистване на водата.

Не по този начин стоят нещата ако имате цех или производствено предприятие на което отпадните води от производстения процес не позволяват да се пречистят със биологични средства. В случая е необходима химическа локална пречиствателна станция. Най-важно в случая е да се определят замърсителите на водата за да може да се избере правилният подход за пречистване.

Естествено ако пречиствателната станция е за лични нужди не изключваме и направата и от вас самите като в последно време се забелязват доста ентусиасти в интернет, които споделят как са постигнали добри резултати със собствените си ръце. Нужно е само по-специален филтър, който да отделя утайката от водата преминаваща през него като от споделеното във форумите оставам с убеждението, че резултатите са наистина добри като се има в предвид вложените средства.

АЕЦ „Белене“ може да се превърне в един от най-значимите и големи проекти както на Балканите, така и в Европа, заяви премиерът Бойко Борисов на 21 септември по време на срещата си в Ню Йорк с посланика на правителството на САЩ по въпросите на енергетиката за Евразия Ричард Морнингстар. Може би може, но засега се [...]

Чужденецо, нека ти кажа защо е хубаво за теб да живееш тук. Испанците, видите ли, протестирали. Чак столицата Мадрид била блокирана, защото спрели транспорта. В България транспортът закъснява, защото си закъснява, не защото някой го е спрял. Пък в Брюксел над 100 000 души излезли на улицата, за да протестират. Не само това, но даже щели да продължат протестите, защото били несъгласни с антикризисните мерки. Хора без работа!

Не само Запада е полудял. В Румъния министър и негови подчинени подадоха оставки, защото натискът на протестиращите полицаи бил голям и това създавало напрежение в страната. Ха! Мършави румънци, не разбират нищо, нека се поучат от нас.

Гърците също протестират. За пореден път, може би и те не знаят точно защо протестират, или поне така медиите ни го представят. Че, видиш ли, те си протестирали така, за спорта, както се казва по модерно му. Че нямало вече нужда да излизат по улиците, а да се примирят със ставащото. Богатите си оставали богати, че даже ставали още по-богати, а бедните студенти, превозвачи, учители и лекари нищо не можели да направят.

Трябва да се учат от България. Тук всичко е наред. Имаме невероятна здравна каса, чиято клинична пътека, според едно детенце, свършвала чак в Марс. Затова тук болни няма- всички са осигурени. Затова има идея да се влиза с номерче в болница. Трябва да се мре по ред, не може своеволия да има!

Имаме прекрасна образователна система. САЩ може да ни завижда, нищо, че са изпреварили с 30 години цяла Европа по качество на образованието през 1900-те години. Ние сега ще ги минем, сигурен съм. Толкова е добра системата ни, че най-добре да се разпусне. Студентите няма да получават стипендии. За какво са им? Българските студенти са най-стабилните в Европа и не им трябват някакви пари на университет, за да се оправят. Затова и топла вода не им трябва. Защото издържат на студената, нали от години ги поливат с такава.

Тук, освен всичко, не се протестира. Чужденецо, тук заплатата не се е мърдала от 20 години. Защо ли? Хората работят за 240 лв. и това не се променя с годините. Няма значение стажа или нещо такова, тук 240 са 240. По един лев на депутат. Защото българските политици са най-справедливите и отделят от собствения си джоб, за да дадат на българина, на човека, който го е избрал. Това струва 1 (един) лев. А с него можеш да си купиш хляб или няколко цигари. Чудиш ли се защо е така? Тук никой не се интересува от парите. Хората живеят живота си. На кому са нужни повече пари? Затова и никой не протестира. Нека увеличават парното, топлата вода, тока, хляба, акцизът на ракията, чушките за туршия и каквото още искат.

Това няма значение, защото тук, в България, никой не протестира. Освен онези студенти, дето ги би полицията. Помниш ли ги, чужденецо, или дори не си чул за тях?

Следващия път, когато те излязат на улицата, аз отново ще бъда там. А ти гледай отстрани и разкажи за България, защото никой друг не го прави.

2 октомври, Elieff Center – WordCamp. Моята презентация ще е последната и на тема “20 начина да си убиете блога, без да усетите” – темата ми е хубава и съвсем наскоро имаше актуално доказателство, че тези работи се случват не само с блоговете.

18 октомври, ФМИ – дипломната ми защита, на тема “NoSQL бази от данни – възможности и приложение”. Планирам да публикувам текста в блога същия ден. Мисля че не хванах много академичния стил и написах нещо като голям блог постинг за NoSQL, ще видим дали на преподавателите ще им допадне.

„Аз поддържам тезата, че няма страшно място, ако спазваш порядките на мястото и не правиш откровенни глупости. В крайна сметка аз и в България няма да ида посред нощ в Столипиново със снимачна техника за няколко хиляди и златен ланец на врата“ каза Меглена докато обсъждахме възожностите за организиране на пътуване из същинската Африка. Тя вече ни разказ за пътуването си до Бурунди, Руанда(първи път) , Уганда, Конго и Руанда(втори път)

Тя беше така добра да систематизира опита си и да сподели:

Малко систематизирани съвети за пътуване в Източна Африка

(базирано на лично моите пътувания) [geo_mashup_map]

Рискове:

Писах вече, че дестинациите ми не предполагаха напълно самостоятелно женско пътуване и все още поддържам тази теза дори след като се върнах от Бурунди-Уганда-Конго-Руанда. Единствено Руанда и донякъде Уганда бих казала става за solo woman trip.

Езици:

Другото важно нещо, ако някой иска да ходи там е или да е много оправен в говоренето с ръце и крака или да говори френски. Не допускам, че има много хора говорещи суахили, киняруанда, лингала и още няколко местни езика накуп :)

Туристически агенции:

Ако ще посещавате Конго единствените агенции, които аз открих в Интернет покриващи маршрути, които аз исках са: Hakuna Matata Tours: http://www.hakunamatatatours.com

и

Go Congo: http://www.gocongo.com/

Аз бях с Хакуна Матата и не съм особено доволна, за другата агенция не мога да кажа нищо. Чух, че е собственост на европеец, има много клиенти от Белгия и Европа, та предполагам нещата са по-уредени. Член съм на доста сайтове за пътувания и имах гайда на Lonely Planet, но и това не помага що се отнася до Конго. Информацията е ограничена и доста плашеща на моменти. Все пак не вярвайте на всичко в пресата. Не вярвайте и на отзиви на сайтове, където няма възможност сам клиента да напише мнението си, а са публиквани мнения удобни само на самия собственик на сайта и туроператор (реферирам агенцията, която аз ползвах).

Интернет и съвети от пътешественици:

И така що се отнася до това, с кой да се пътува препоръчвам да се пише по травъл форуми с хора вече били по тези места. Те могат да дадат мейлите на местни гидове, които нямат сайтове, но взимат по-малко пари и дефакто те вършат цялата работа и в двата случая. Нашият Емануел например покрива 6 страни в региона – Бурунди, Уганда, Конго, Руанда, Кения и Танзания.

• Ако няма да се ходи в Конго – tripadvisor.com & lonelyplanet.com ще ви свършат чудесна работа при избора на агенция/водач/фирма с която да пътувате.
• Ако пък нещата се свеждат само до Уганда и Руанда – аз лично бих отишла и сама следващия път.

Обществен транспорт:

За съжаление не ми се наложи да ползвам, та не съм наясно до колко го има транспорта (обществения) в Уганда, но мога да проверя в книгата си. За Руанда – по-големите градове са обслужвани от няколко автобусни фирми. Намирате офиса на компанията с питане (Окапи някакво беше едната) и после търсите необходимия ви автобус за желаната дестинация. Предполагам както немци-авантюристи се справят на автогарата в Троян, така и цитат: „мъжка или женска европейска птица” би се оправила в Руанда ;) В Бурунди и Конго уви единствения известен на мен начин е кола под наем. По-добре уредена предварително, защото не видях много коли там и още по-малко такива, които са подлежат на спазаряване за ден два. В самите градове най-евтино и екстремно е да се придвижва човек с мото-такси – малки моторетки, които водачите им карат сякаш са поне Батман. А в Кигали си има уреден и доста приличен градски транспорт.

Нощувки:

Откъм спане отново доста точен (изрично сравнявах) се оказа гайда на Lonely Planet, ако на някой му е необходим да свирка :D

Общи съвети:

Та мен, ако питате бих се свързала с такъв водач там. Да се разберем за маршрут и транспорт. Бих си резервирала или намирала на място хотели по съвет на форуми или Lonely Planet и бих платила само след добре свършена работа от страна на гида. Маршрутите може само да си изберете, информация в нета дал Господ или отново да питате вече пътували.

Ваксини

Само една е задължителна – ваксината за жълта треска. За хепатит и тетанус са само силно препоръчителни. Аз лично си имах валиден тетанус по други причини, а хепатита пропуснах защото нямах време за цялата ваксина.

Пари, валута, платежни карти (банкомати)

Няма, ама съвсем грам и наистина НЯМА банкомати. Поради, което се бях запасила със сериозно количество US долари кеш. Никога в живота си не бях носила толкова пари накуп :-D Но специални тайници и скрити джобчета не съм си шила ( боже опази, ако ме подгони толкова параноя по-добре да спра да пътувам).

US Долари

Доларите трябва да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003 ( тогава имало бум на фалшиви долари от тази емисия). Ако са ви по-стари или от 2003 никой няма да ви вземе парите. Дори и в банката.

Еврото

не е особено позната валута, да не кажа хич.

Репеленти, лекарства против малария

В „люлката” на маларията, дори дебелокож анти-хипохондрик като мен си закупи репеленти и то не Аутан или каквито там други има в българската аптечна мрежа ;) Не казвам, че и те не биха подействали, ама реших да заложа на силни специализирани препарати. Има го по международните сайтове. Не са евтини, но и маларията съм чувала не е лека и приятна болест. Както казах мен тук комари не ме хапят (не знам татко нещо си мърмори под нос за отровна кръв ли, що ли :-P ), та реших да не пия профилактични лекарства. По принцип в Бг има само едно и един от страничните му ефекти беше трайно ослепяване ... В Англия има известния като най-безопасен „Малароне”, но струва около 2.5-3 паунда едното хапче. Пие се 3 дни преди пътуването, по време и 7 дни след пътуването. Всички лекарства, във всички страни се продават само с рецепта предписана от лекар след преглед/посещение в клиника. Ако имате познат в Англия с личен лекар и му платите прегледа+ рецептата+лекарствата + доставката, може да се обзаведете с ‘Малароне’, на което страничните ефекти казват са поносими – гадене, световъртеж и лека параноя. Спътника ми ги пи и трябва да отбележа, че нито един ефект не се прояви при него. Така, че всеки си преценява.

Най-полезният съвет

получих от един много голям пътешественик Юри от juriwaro.com – купих си спирали алетрин за палене в стаята нощем. Миришат приятно и пукнат комар не ме доближи. Е по предписание не трябва да се палят в затворено помещение и да се дишат, но за 20-тина дена оцелях и надишана, но пък неухапана. Аз си взех Райд от тук (внимание с преноса им, чупливи са). Според Юри ги има и на място.

Слънцезащита

Странно но факт (и в Сингапур бях удивена от този факт) на екватора не изгорях и не ми потрябва силна слънцезащита. Имах някакъв обикновен крем, среден фактор и кога мажех, кога не ... никакви проблеми.

Дрехи и обувки

Дрехи – ако можех да накарам спътника ми да напише през какво мина докато пазаруваше за пътуването съм сигурна, че ще сте изумени, а всички шопинг маниаци засрамено ще си посипват главата с пепел пред подвизите и ентусиазма му :) Аз обаче си имам

• една раница,
• N-броя неутрални на цвят тениски,
• непромокаеми и спиращи вятъра тънко яке (парка) и
• 2 панталона,
• туристически обувки.

Всичко това, може би 1 анцунг, бельо и чорапи е предостатъчно. Абсолютно нищо специално не съм купувала за там.

Козметика

се купува малки разфасовки достатъчни за точно 2 или 3 седмици. Неща 2в1 иначе не обичам, но на път са много полезни и така винаги съм с раница под 10 кг и никога не съм усетила липса на нищо. А мъкна винаги и поне 4 книги с мен (blush).

Друг полезен багаж

Неща като аналгетици, мокри и сухи кърпички, фенерче и джобно ножче са по избор. Няма нужда от таблетки за пречистване на вода, освен ако не смятате да се губите в гората за по-дълго ;) За газенето в гората обаче, доста полезни биха били едни гети – дали найлонови или текстилни – кой каквито намери. Без тях после чистенето на крачолите и обувките е дълъг и нечист процес ;)

Международните самолетни билети

както вече казах никога не взимайте директно от София. Проверете през Лондон, Франкфурт, Мадрид, Амстердам, Истанбул – в зависимост от това в коя посока се пътува. Пресен пример, за който се сещам – билет до Бангкок от София до там -> 1300 евро, от Истанбул -> 700 евро. Както и да идете до Истанбул (кола, автобус, влак или полет) няма да струва 600 евро. До Бурунди и от Руанда аз летях с етиопските авилинии (голяма са мизерия, ама и евтино) през Лондон, а до там също има много low cost полети.

Ми ... май това е което се сещам. Ако някой има въпроси да пише и не се колебайте – Африка е континет, които трябва да се види ;) Аааа за визите писах в раздел „Визов режим“ Все пак ще добавя и съветите за вадене на визи и тук – бел.Ст.

Малко информация относно визите и начина на получаването им за Бурунди, Руанда, ДРКонго и Уганда:

1. Бурунди – получава се на границата/летището с/у 30$, ако сте за повече от 3 дни в страната или 20$, ако сте за по-малко от 3 дни. 2. Руанда – трябва преварително издадена виза. Може да се получи онлайн: http://www.migration.gov.rw/singleform.php но е само за еднократно влизане и струва 60$. Важи 15 дни. За всякаки други по-дългосрочни и най-важното по-евтини варианти се свържете с близко посолство в Европа – http://rwanda.visahq.com/embassy/. Не изискват лично подаване и получаване на документите, може да стане и по пощата ( валидно към зимата на 2010). 3. Уганда – получава се на границата/летището и струва 50$. Валидна за 2 седмици. 4. ДР Конго – получава се на границата/летището и теоритично струва 30$ едномесечна. В зависимост от това, кой точно граничен пункт ползвате може да струва и 50$. Избирайте по-големи такива и с по-голят поток туристи. Автор: Меглена Снимки от Африка: [nggallery id=62]

В момента изучавам снимането, без да се вдига фотоапарата. Нагласяш блендата, нагласяш сравнително висока скорост, поставяш фотоапрата през рамо и се облягаш на него. Минаваш покрай хората и снимаш. Идеално е за пазари и дестинации, където на снимките не се гледа с добро око.

Радостно събитие – НСИ най-сетне започна да произвежда данни за тримесечна (сезонно изгладена) промяна в БВП. Ако Евростат признае тези данни, България вече няма да е единствената страна в ЕС, за която няма данни по този показател.

На графиката по-долу се вижда кризата в България – един голям спад в началото на 2009, след което малки минимални понижения след това. И малък растеж (0.5%) през второто тримесечие на 2010.

БВП, промяна спрямо предходното тримесечие, %

Растежът може да звучи положително, но ако го поставим в перспектива (виж долната графика) изглежда почти незабележим. За сравнение, с подобен темп на растеж ще са нужни около 4 години само за да се достигне предкризисното ниво. И понеже от едно тримесечие трудно могат да се правят генерални изводи, добре е да се види също така дали растежът е еднократен или ще продължи.

БВП по тримесечия, сезонно изгладени данни

Блогът за икономика 2010

Според индикатора на ЕК в ЕС и Еврозоната бизнес доверието продължава да расте, в България леко спада в сравнение с и без това ниската си стойност. Както винаги, единственото утешение е, че България (засега) е по-добре от фалирали и зависими от МВФ страни като Румъния и Гърция.

 

Бизнес доверие – новите страни членки, Еврозоната и Гърция

Европейска комисия: индикатор на бизнес доверието за България

Блогът за икономика 2010

сигурно поглеждаш от време на време как вървят регистрациите в БГ Сайт 2010, според мен много добре, а винаги накрая се изсипват цял куп регистрации и става още по-интересно :) една от най-любопитните категории за мен до момента е медии ето и участниците до момента: Magic FM - Soft music Радио Витоша - Горещи ...

За главните действащи лица в нашата лична драма.

Какви са и какви би трябвало да бъдат ролите на родителите в семейството? Ето един въпрос, който отдавна мъчи теорията и практиката на родителството. И този въпрос представлява уникален случай на често брутално разминаване между теория и практика. Повечето съвременни хора са съгласни, че мъжът трябва да има много по-важна роля от традиционната, която е на нещо средно между генерален спонсор и надзорен състав на проекта „Семейство”. Както и, че жената не е машина с детеродна и детегледна функция, чието поле на действие рядко се разпростира отвъд границите на домакинството (когато пазарува, да кажем). Всичко това е минало и повечето семейства са съгласни, че бащата и майката са две отделни равнозначни човешки същества и, че техните деца имат еднаква нужда от двамата. Или поне така казват.

По законите на всеобщата гадост добрите намерения и теории често биват разкъсани на парчета от дявола на детайла. Ежедневието, главоболието, липсата на пари, многото пари, тъпият шеф, тъпите подчинени и още ред други дяволи правят така, че ролите на бащата и майката се оказват малко по-трудни от очакваното, че тези, които ги играят са забравили половината реплики и колкото повече се стараят, толкова повече се заплитат. Постепенно бащата започва просто да изхранва семейството, а майката - просто да изхранва семейството и да прави всичко останало.

Споделеното родителство е едно от най-хубавите неща, които се случват (защото то наистина се случва) на днешните деца на хората. Точен отговор на въпроса от началото на текста няма и не може да има. Могат да се споделят съвети и опит, да се чете литература, но единствената универсална рецепта ще остане тази - да забравим за „ролите” на родителите и да бъдем просто родители. Децата имат нужда от нас такива, каквито сме и познават много лесно всеки опит да играем роля.

МАЙКАТА

Няма как да минем без нея. Тя ще си остане единствената абсолютна необходимост за детето - както за да го има изобщо, така и за да остане то в що годе приличен вид след първите - хайде да речем - седем години. Основният проблем пред кърмещата майка е как да преодолее рязко появяващото се желание да пъхне бебето в кошница и да го пусне по някоя река, за да си търси късмета. По-късно ще стане ясно, че това, което й се е струвало трудно, всъщност е било лек ордьовър преди тежкото жилаво и недопечено основно. Ако продължа с тази куца кулинарна метафора - знаем от народната мъдрост, че всеки си сърба попарата, която сам си надроби. Ето защо майката е изправена и пред друга важна дилема - дали да послуша гласът народен и да направи живота си и този на детето си ад, но да си гарантира добре надробена попара, или да се вслуша в майчиния си инстинкт, с риск после да сърба нещо неопределено. Майката често има проблем и с това, че бащата й помага.

БАЩАТА

Съвременният баща много иска да помага. И докато това е така, мир няма да има. Защото да помагаш означава да свършиш част от нечия друга работа. Докато бащите се опитват да „помагат”, майките ще се дразнят на неуместно самодоволното изражение, което се изписва на лицето на бащата всеки път щом смени пелената на бебето (още

повече, че след това му е обул панталона наопаки, примерно). Докато не спрат да „помагат” и не станат половината от това, което наричаме „родители”, бащите от своя страна ще продължат често да се чувстват като нещо, което котката е домъкнала от улицата.

ДЕЦАТА

Всъщност най-глупавото в цялата работа е, че обсебени от въпроса, кое е най-добре за децата, често забравяме самите деца. Те се превръщат в обект на експерименти, на идеологически спорове, начинът по който се грижим за тях става двигател на модни тенденции и признак за принадлежност към едни или други принципи. Противно на разпространеното мнение за „безгрижното детство” децата също имат своите проблеми и никой няма право да ги подценява. На нас, възрастните, ни се струва по-важно „загубих си портфейла” от „загубих си топчето”, което обаче не означава, че това е така за всички. Не е лошо да се опитваме да уважаваме повече проблемите, радостите и желанията на децата - така те ще уважават проблемите, радостите и желанията на хората около себе си. А и след като в техния свят (който, всички сме съгласни, е по-добър) „топче” е поне толкова важно, колкото и „портфейл”, може би си заслужава да помислим за преоценяване на собствените си ценности.

—-

Текстът е от Програмата на Форум Родителство 2010.

Заформиха се коментари в предния пост, за това ето и моето мнение. Сериалът се гради върху нещо искрено и ново – сексуална свобода и еманципация, жени, които са силни, смели и хващат Живота в ръцете си. Но за 6-7 сезона и два филма това е изчерпано, изопачено и превърнато във фабрика за опасни илюзии. Изглежда реален и повечето подрастващи се заблуждават, че това е истина.  Ето как изгледжа положението от нашата комбанария:

Плюсове

+ жените говорят открито за сексуалните си влечения

+ героините не се притесняват да споделят леглото си с всеки непознат. Това на нас мъжете ни е идеално

Минуси

- жените  в този сериал се държат като мъже, а мъжете – са просто путки с второстепенна роля, вибратори в костюми. Това го има и в живота, но не е толкова често, не всяка жена е толкова тестостеронна и си бръсне сутрин мустаците. Досущ като мъжете, героините никога не са в цикъл, а “заведението” е отворено 24/7

- създава се фикция за женското приятелство, по подобие на мъжкото. Ако към група от 4 привлекателни жени се приближи готин мъж, всяка ще го поиска за себе си и рано или късно ще се скарат. На екрана обаче не е така, там има мъже на корем и съперничеството е табу. Отделно никой мъж не спи с повече от една жена от компанията, което също е нереално

- властва илюзията, че с подходящите дрехи и обувки може да си “актуална” и над 40 и да забиеш всеки минувач. Един вид може да си си млада до пенсия. Кожата не се сбръчква от толкова грим, косата не окапва от перхидрола, а хирургическите намеси винаги са безболезнени и чудотворни.

- жената няма детеродна функция, само Дългата забременя по погрешка и го набутваше на бащата да го гледа, после изгони и бащата. Би трябвало и четирите да са в менопауза и да мислят над въпроса дали им се умира сами в старческия дом

- в сериала Сексът е издигнат в култ и единствена житейска цел. От него са ампутирани нелицеприятните моменти – хигиена, венерически болести, мъже-психопати (София е пълна с тях), болки, не съвсем приятни пози и техники. Защо никога не си говорят за “Абе твоя кара ли те да гълташ?”

- героините са сираци, нямат родители, братя, умиращи баби и дори по някой братовчед, за който да трябва да се погрижат. Даже не им се налага да карат кола. А Манхатън е безкраен и пълен с млади мускулести мексиканци

- като във всеки сериал, материалното не съществува. Работата не ги уморява, хубавите просторни апартаменти падат от небето, а парите извират отвсякъде. Кари пише една колонка, а харчи колкото Тръмп

- водещият проблем пред повечето жени е как да останат слаби. Сериалът насажда един идеал за визия, при който тялото е като скелет, но бюст пак има – силикон, подплънки, какво ли не. Ако 5% от жените имат такъв ген, то другите 95% нямат и вместо да се освободят, това им насажда още повече комплекси. Сара Джесика Паркър може да е голяма симпатяга, но е толкова съсухрена, че на живо никой няма да я погледне

- ако беше истина, за 2-3 години щяха да си намерят мъже и да се кротнат. Но понеже е сериал, трябва да се удължава безкрайно и търсенето на свестен мъж се проточва вече десетилетие. Това за мен накланя целия смисъл в една опасна плоскост и фалшифицира цялото начинание.

Продукти:
4 свински котлети
500г картофи
2 глави кромид лук
150г настърган пармезан
2 кубчета телешки бульон
1/2ч.л. сол
щипка червен пипер
1с.л. лимонов сок
2с.л. олио
2с.л. брашно

Приготвяне:
В тиган се налива 2с.л. олио и съдът се поставя на включен котлон. Котлетите се поръсват от всички страни с брашно. Запържват се за 4 минути в тигана. След това се слагат на дъното на тавичка. Картофите и лукът се белят, измиват и режат на кръгове. Пармезанът се поръсва със щипка сол и червен пипер. Обърква се добре. Половината от сместа се поръсва върху месото. Отгоре се подреждат кръговете картофи. Поръсва се равномерно с останалата част пармезан. Най- отгоре се подреждат кръговете лук. В  тенджерка се налива 250мл вода. Слага се на включен котлон. Когато заври водата се пускат кубчетата бульон и 1с.л. прясно изцеден лимонов сок. Разбърква се добре до пълното разтваряне на бульоните. С получената течност се полива запеканката. Покрива се с фолио за печене. Тавичката се слага във фурна. Ястието се пече 40 минути на умрен огън. После се маха фолиото. Връща се за допичане още 10 минути, колкото да хване коричка.

Продължаваме поредицата на Любо, който ни води из най-високите върхове на балканските страни. Днес на ред е Босна и Херцеговина с нейния първенец – Босански Маглич. Приятно четене:

До връх Босански Маглич

най-високият в Босна и Херцеговина

Босна и Херцеговина и малко от Черна гора в 3 дни. Изкачване на първенеца на Босна – връх Босански Маглич, Сараево и Подгорица

Ден 1

И така. . . и този път всичко започна с едно ранно ставане към 2:00 ч на 4. 09 и идеята за тръгване към 3:00, за да се използва максимално притискащото ни време, но уви тези планове в миг се изпариха, когато в 2:50 паркирах пред къщата на Иван и не получих никакъв отговор след 10 позвънявания. Добре, че бяха двете му кучета, които в задавен лай ми помагаха да го събудя. След това той изтича навън по пижама и нещата бяха вече пределно ясни. Ех, Иване, Иване поспаливецо такъв!!! Пооправи се човека и потеглихме, но след 5 минути се чу звучното „Упссссс” и стана ясно, че сънения Иван си е забравил спалния чувал. Хайде пак на обратно и така към 3:45 се събрахме цялата група състояща се от 8 човека – Аз (Любо), Христина, Рали, Калоян, Краси, Ирина, Иван и Борислава. Незнайно как натъпкахме багажа в колите, а те макар и бая понатоварени сякаш се усмихваха под нощните лампи доволни, че ще потъркалят колела в незнайни за тях земи. Двигателите изръмжаха в синхрон и потеглихме към Калотина. Другата кола имаше проблем с част от документите и до последно очаквахме неприятни изненади на границите, но за щастие всичко мина безпроблемно. То така им се спеше на граничарите, че хич не им се занимаваше да ни разпитват. Вече се носехме по пътищата на Сърбия и скоро слънцето ни се усмихна за добро утро. Платихме си таксата от 2 евро и

слязохме от магистралата в посока Крушевац.

Тук ми стана ясно, че километрите до Сараево макар и да не са много, придвижването ще е бавно поради непрестанно нижещите се едно след друго села и ограничения от 50 км/ч. Но какво пък, така ще усетим малко от духа на тази част на Сърбия.

Като за начало спряхме на крепостта Маглич.

Отклонението е малко след Кралево в посока Косово. Крепостта е доста запазена и величествена, но просто изобщо не се поддържа, а би станала значим туристически обект в Сърбия. Всичко вътре е обрасло с треволяци, а дървените съоръжения като стълби и платформи са със съмнителна здравина и трябва много да се внимава. Ние все пак рискувахме и се покатерихме, а гледката от там наистина си заслужава. Крепостта е с много стратегическо местоположение и е била създадена, за да брани преминаващите конвои от Сърбия към косовското поле. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Крепост Маглич"][/caption]

След дълго съзерцаване и големи количества домашна баница поехме обратно към колите и се отправихме към босненската граница. В един момент от много приказки объркахме пътя и поехме към Черна гора вместо към Босна*, но грешката беше хваната навреме и откоригирана.

На границата с Босна,

която се състои от 2 бараки, минаваме безпроблемно и се отправяме към Вишеград, където ни казаха, че можем да обърнем пари. Босанската валута е много интересна – Конвертируема марка, но пък хубавото е, че е 1:1 с българското левче. Във Вишеград в крайна сметка нищо като банка или чейндж бюро не работи и си оставаме без местна валута. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Река Дрина"][/caption]

Пътят е много живописен и спираме на една отбивка да се порадваме малко на красотата на река Дрина – толкова тюркоазено синя и красива. Правим отново пауза за баница и продължаваме. Малко преди Сараево спирам да заредя и оставам впечатлен от цената на бензина 1. 95 лв на фона на 2. 16 в България. Супер!

Сараево ни посреща с малко сивота и много джамии.

Паркираме в близост до централния полицейски участък и поемаме на разходка из града. Нямаме много време, но ще стигне, за да добием представа за града. Тук няма да видите бляскава викторианска архитектура или пищни катедрали, но ще усетите духа на войната и на едни отминали тежки времена. Първото и най-силно впечатление е изораните от куршуми сгради непокътнати от войната. Стотици, а на места може би и хиляди дупки от куршуми „красят” фасадите на сградите и напомнят за войната и мъката на хората. В този град според мен няма нещо, което трябва да видиш на 100%. Просто трябва да се разходиш и да усетиш духа на града, бита на хората и ритъма на живот! [caption id="" align="aligncenter" width="608" caption="Развалини в Сараево"][/caption]

Оглеждайки се наоколо погледа ми спира на околните хълмове, по които бях чел, че още има заровени мини и било препоръчително да се придържаш към пътеките. Стигаме до стария град, в който неусетно се навлиза, вървейки по главната търговска улица. Като всеки стар град, той крие повече чар и обаяние от по-младия си наследник. Една кратка разходка и е време да потегляме обратно към колите, че ни чака още път за днес. Прави ми впечатление, че босанците макар и да не блестят с кой знае какъв стандарт на живот карат доста нови коли. Моят съвет е, ако някой минава наблизо да не пропуска да се отбие в града макар и за малко.

Потегляме в посока град Фоча и курортното селце Тиентище,

откъдето тръгва 16 км черен път, който води до началото на пътеката за връх Босански Маглич. Стъмва се, завоите се нижат един след друг и чезнат в тъмнината на нощта. Наоколо на моменти се открояват величествените силуети на ждрелото, през което преминаваме. Всички съжаляваме, че не е ден, за да му се полюбуваме както подобава, но уви. Време е вече да ме спрат босански полицаи и изненадата не закъснява – малко след град Фоча ни спират. Отварям прозореца и полицая завира фенер в лицето ми с думите: „Как сте”. Рязко отмятам глава назад и за него това е достатъчно. Минах теста за алкохол. После поглежда регистрацията, прави учудена гримаса и пита:

– Нещо на моренце малко, а?

– Ами не ще изкачваме Босански Маглич!

Това беше достатъчно и той мигом омекна като великденски козунак и му закапа мед от сърцето. [geo_mashup_map] За него беше голяма чест, че сме се вдигнали от България специално, за да дойдем до Босна, а не просто да минем транзит през страната. После ни даде няколко съвета и ни пожела приятен път. [caption id="" align="aligncenter" width="516" caption="Към връх Босански Маглич"][/caption]

В Тиентище имахме известни трудности с намирането на отклонението водещо към пътеката и наша цел за следващия ден, но след известно лутане се оправихме. Първите няколко километра са асфалт, но стане ли черен се превръща в безкраен, а предавката е само една - 1-ва. Колата също не е много доволна от настилката. Хлопа и тропа по камънаците, но какво да се прави – има ги и тези моменти. Стигаме бая късно до пътеката, опъваме експедитивно палатките на една прекрасна за целта поляна и заспиваме с очакване за следващия ден! [caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Към връх Босански Маглич"][/caption]

Ден 2

Ранно ставане и дъха ми спира! Гледката е невероятна! Величествени планини къпещи се в червена светлина от изгряващото слънце. [caption id="" align="aligncenter" width="573" caption="Изгревът"][/caption]

Калоян сподели, че даже е настръхнал подавайки глава от палатката при първия сблъсък със заобикалящия ни пейзаж. Последва закуска, кафе, стягане на багажа, мотане и хайде нагоре. Времето се мени, но не че е студено, ами просто мъглата непрекъснато скрива и разкрива красотите наоколо. В началото пътечката е много лека и чак после става по-стръмна. Има само един участък, осигурен с метално въже, който е почти вертикален иначе няма нещо сложно, само да се внимава. [caption id="" align="aligncenter" width="573" caption="Връх Босански Маглич"][/caption]

И така неусетно за около 2:50 ч се стига до желаната точка –

връх Маглич 2386 м. н. в. – първенеца на Босна и Херцеговина.

Всички са доволни, настроението е приповдигнато, а времето все така променливо. Абе той не случайно се казва Маглич. Първи дружки са си с мъглата, но поне ни разкри своите красоти макар и за малко. На върха намираме печат и всеки си удря кой, където намери за добре – я в международния паспорт, я на някоя снимка, я на кутия цигари или стара касова бележка. Тук е момента, докато все още сме на върха да вметна как припкаше Рали нагоре към върха. Не беше ходила от доста време на планина и изпитваше известни съмнения относно уменията си, но беше начело на върха. Браво, Рали – то, на който планината му е в кръвта си личи. [caption id="" align="aligncenter" width="613" caption="Връх Босански Маглич"][/caption]

Поехме надолу доволни от видяното. Надолу всички се мотахме повече. Хапвахме боровинки и малини, снимахме красиви цветя. Флората тук е много интересна и разнообразна. Няма как да не и се обърне внимание. Най – разноцветни симпатични цветенца се подаваха зад камъните. Да се не начудиш как такива крехки и нежни създания оцеляват и красят тъй негостоприемната среда по високите планини. Може би само те си знаят, но едно е ясно – добре се справят с мисията си да красят планината! [caption id="" align="aligncenter" width="589" caption="Връх Босански Маглич"][/caption]

Слизайки при колата сме в непълен състав. Някои все още се мотат и хапват горски благинки по пътеките. Приготвяме за хапване и Калоян кръжи като орлица около трапезата и не дава на никой да припари докато не се събере цялата група, а това става чак след около 45 мин. Хапваме, слушаме музика и се радваме на хубавото време. На никой не му се тръгва. Ех, да имахме още един ден само да постоим тук би било чудесно, но уви нямаме. Обратно по черния път, Рали която е в процес на взимане на книжка сяда зад волана да упражни умения. Добре се справи не й изгасна колата нито веднъж по лошия път.

Излизайки на главния път поемаме към най –

близкия граничен пункт с Черна гора – Хум

Последните 10-15 км са по съвсем нова настилка, но пък за сметка на това 2 коли едва се разминават като едната непременно трябва да излезе извън очертанията на пътя. Тук ме спират за втори път полицай, но само за проверка и ме пускат бързо. Границата всъщност е нещо като пародия на „Граница”, но пък на всички ни е много забавно и трудно се сдържаме да не се смеем пред контролните органи. Но ето, че за капак седим пред един тесен мост разделящ двете страни и чакаме крава да пресече границата, за да минем и ние. Тогава вече не издържаме и всички прихваме да се смеем, а кравата най невъзмутимо се клатушка по моста. А, дали ще й искат паспорт?!? Може би редовно си пресича границата и си я знаят! Вече в Черна гора, взимаме винетка (само годишна е и струва 10 евро) и се отправяме да търсим място за спане. Наоколо отново се мяркат силуетите на величествените скали от каньона, в който се намирме, но пак е тъмно и си оставаме само със силуетите. Първоначалните планове са да стигнем до Котор и да спим там, но за жалост се оказва, че няма да има време да изпълним този план, затова някъде около град Никсич свиваме през някакви селца и ливади и намираме перфектното място за палатка – скоро окосена трева точно като за нас. Само дето беше нечия собственост, но това са формалности. Слизайки от колата установявам, че съм минал през бодлива тел и като по чудо нямам спукана гума. Направо не знам откъде такъв късмет. А само като си представя картинката с няколко спукани гуми нейде из планините на Черна гора. Не е много приятен сценарий. Разпъваме палатковия лагер, хапваме и се радваме на спокойствието наоколо.

Ден 3

Ден последен. За днес предстои разглеждане на Подгорица и прибиране към България.

Подгорица определено е град, в който няма какво да се види.

Не случайно някъде бях чел, че града служи предимно като транзитна точка и малцина го разглеждат, но пък, ако не дойдеш да видиш със собствените си очи няма как да знаеш. Има стара част, която не е чак толкова престаряла и една часовникова кула. Не оставаме много дълго в града и поемаме в посока България. Пътя е около 500 и няколко километра почти само завои и се взима бавно, но пък за сметка на това е страшно панорамен и си заслужава лашкането по завойте. Красиви малки китни дървени къщички със стръмни покривчета и отрупани с цветя тераси допълват красотата наоколо. Абе направо кеф ти става да ги гледаш! Малко преди сръбската граница отбиваме по черен път, водещ към коритото на река Лим да обядваме и да изядем динята, която нося от България. Калоян даже се изкъпва в реката и остава много доволен. Динята се изстудява и бива моментално ометена. От тук нататък всичко е предимно транзит.

Това, което пропуснах да спомена и, което важи и за Босна и за Черна гора са бъкащите от катаджии пътища. Тук те са повече на квадратен метър отколкото в цяла България. И интересното е, че радар-детектора нещо хич не ги лови. В Сърбия да, но в БиХ и Черна гора хич не ги отчиташе, а би трябвало. Както и да е то и без това не можеш да превишаваш скоростта много по тия пътища, но самия факт беше интересен. В Сърбия почти през цялото време ни валеше дъжд. Беше мрачно и неприветливо. Минавайки българската граница вече всички бяха омърлушени, очаквайки старта на работната седмица. И сякаш носталгия за изминалото пътуване се настани в съзнанието ми. Към 12:00 ч бяхме в София. Равносметката беше 1525 изминати километри, страхотни места и пълноценно много зареждащо пътуване!

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

* Отклонението от Ужице в Сърбия към Вишеград в Босна и Херцеговина е означено много лошо и човек наистина лесно може да го подмине и да тръгне към Черна гора. За да го уцелите, без да ползвате GPS, търсете табели ВИШЕГРАД или МОКРА ГОРА след Ужице в Сърбия. Не очаквайте да видите табела Босна и Херцеговина или Сараево там, търсете табелите за Вишеград или Мокра гора! – бел.Стойчо

Още снимки от Босна и Херцеговина: [nggallery id=59]

• Писва ни не от политиката в България, а от липсата на истинска политика – също като с демокрацията, която мнозина мразят, но сякаш не си дават сметка, че истинска демокрация така и не се състоя през последните 20 години тук 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!  

Според британски медии – ООН назначи човек за главен преговарящ с извънземните. Предвидливо – те извънземните отдавна се навъртат, но не ни се откриват, само `щото липсата на главен преговарящ ни беше кусура. После ООН отрече подобно назначение, от което не знам дали ситуацията се подобри, но поне доста се побългари.

По същото време тук например Анна-Мария, тогава още неподала оставка, каза, че от догодина ще доплащаме 20 процента от болничните услуги, защото Здравната каса осигурява само 80 процента от стойността на клиничните пътеки. Министърът предвидливо не спомена къде изтичат останалите 20 процента, които ние така или иначе даваме – било с вноски, било с данъци. Така е, граждани, винаги трябва да помним – щом някой ни каже, че държавата плаща за нас, това означава, че първо ние плащаме на нея да съществува, а чак после тя от останалите пари уж ни плаща нещо си. Тя, държавата, не ни е благодетел и бащица, който ни храни с млякото от собствената си крава, обратно – ние за нея сме дойна крава, при това единствената, с която разполага.

Както и да е, важното е, че Бойко Борисов справедливо отрече – няма да доплащат пациентите. Дано да го направи не от желание да ни се докара предизборно, доколкото пациентите сме и електорат, а поради съзнанието, че колкото несправедливо е да плащаме 100 процента, а да получаваме 80, точно толкова несправедливо е и да плащаме 120 процента, докато потребяваме 100. Е, на теория 100, защото на практика са винаги далеч по-малко.

Така или иначе, на моменти ми идва да кажа – писна ми от политика и да махна с ръка. Като в онзи стар виц за лагерниците, дето се прибирали от Сибир с влака и мълчали през цялото пътуване – за да не изтърват нещо нередно и да поемат обратно за Колима, естествено. Един обаче не издържал и като повдигнал пердето, подхвърлил – е, днес имаме хубаво време. А друг махнал с ръка – абе, остави ги да правят каквото си щат.

Но колчем опра до тази история, сещам се, че всъщност ми е писнало не от политиката в България, а от липсата на истинска, нормална политика в България. То е също като онзи номер с демокрацията. Мнозина казват – откак дойде демокрацията, аз съм по-зле, затова я мразя. А то проблемът е, че истинска, нормална демокрация в България през последните 20 години няма и не е имало. Просто не се състоя и затова се чувстват по-зле някои хора.

Та и с нашенската политика така. Нормално ли е например повече от седмица никой тук да не обелва дума за онова решение на Европейския парламент, което изисква държавите от Евросъюза за четири години да се отърват от пълната си или частична зависимост от руския монополист “Газпром”? Това е решение, което, поне за нас, българите, може и вероятно ще има съдбоносни последици, трябва да го огледаме, да го премислим и обсъдим……

Отначало си казах, сигурно се мълчи, защото Бойко е в Ню Йорк – среща се с политици и началници на служби, прегръща се по улиците с братовчеди на султана на Бруней, дава гласа си за главен преговарящ с извънземните в ООН и прочие, та нашите медии и експерти не знаят накъде духа вятърът и оттам – какво да кажат. Ама ето го, върна се и пак мълчание. Даже Сашо Диков онзи ден в едно интервю даде вид, че агресивно го пита за опасни работи, но не попита простото и лесното – как ще успее България хем да строи братския “Южен поток” с руснаците, хем да изпълнява европейската директива за разкарване на руснаците от монополната им газова позиция на европейска територия. А Борисов – като не го питат, той `що да зачеква темата…..

Може би изчаква президентът Първанов да я зачекне първи, но това няма да стане. Най-малкото защото Първанов пък изчаква Борисов. Или изчаква някакъв неназован главен координатор да координира българската позиция и да му я сведе за изпълнение. Или извънземните чака в крайна сметка, не знам. Но пък и той е доста по-зает, човекът, на дневен ред му е цял политически проект за след изборите. От това зависи бъдещето му, а не от някакви си европейски директиви, които и без това няма желание и намерение да изпълнява.

Та като споменах политическия проект на Първанов – май и по тази тема страховитото публично мълчание започва да се превръща в напълно извънземен феномен. Типично български, но и някак извънземен. Онзи ден в. “Сега” изнесе информация, че гръбнакът на проекта се състои от регистрираната през юли партия “България за всички” с шеф Димитър Томов, известен като русофил и – божем, писател. Вътре имало събрани разни професори с подобни нагласи от същото котило. Координатор на предизборния щаб бил познатият като доскорошен член на Доган проф. Людмил Георгиев. Очаквало се в проекта да се навъртят и разни други елементи като пловдивските люспи от ВМРО, начело с кмета Славчо Атанасов. В чисто политически план идеята на тази аморфна маса била да се заеме левият център в българското политическо пространство, за да се балансира прекалената тежест на заетият от ГЕРБ десен център. И прочие глупости.

И откак всичко това се изнесе, граждани – ни дума, ни вопъл, ни стон. Президентът не опроверга, с което на практика потвърди. Премиерът, който доскоро настояваше президентът да си признае, че в работно време се грижи не за общите български, а за частните си политически интереси, също не казва нищо. С което и той потвърди, че написаното е вярно. Активните иначе до агресивност медии, когато става дума за гащите на Азис или за циците на някоя певачка, продължават да се интересуват от какво ли не друго, освен от създаването на президентската политическа формация, която утре може би ще определя съдбата ни. Не дай, Боже, де, ама като имам предвид досегашното ни електорално поведение – `що не! Та ето как се принуждавам вместо за любов и тропически острови да ви говоря за неистинската политика, от която на всички ни е писнало.

Неистинското в случая започва още от самата идея – цял бивш президент да се впусне в ниските нива на практическата партийна политика, като се подложи на обругаване от страна на всеки Сульо по време на кампании и изобщо. Втората нелепица е в избрания профил на политическият проект на Първанов – идеята да се заеме левия център. В нормалните страни, граждани, такова нещо няма. Има ляво и дясно с ясни принципи и с ясни позиции. Между тях периодично се въртят някакви люспи, отцепили се най-често заради личностни амбиции и противоречия. Те обикновено са склонни да заемат колаборационистки позиции с идеологически противници както защото така им е изгодно в момента, така и защото онова, което наричат своя идеология, е доста мъгляво и позволява подобен опортюнизъм.

При нас тук става обратното. Идва тъй нареченият Цар и вика – двуполюсният модел е кофти, ние сме либерална, центристка партия, и ще оправим нещата, защото можем да си сътрудничим и с леви, и с десни, без да ни пука. Е, не ги оправиха, защото всъщност двуполюсен модел тогава не съществуваше в истинския си вид, само бяхме тръгнали по правилния път към създаването му. Но за сметка на това пък на тях като либерална, центристка партия, наистина не им пукаше. Ама как не им пукаше, хора, помните ли? Сътрудничиха си де с когото и когато им е изгодно, та пушек се вдигаше.

После, за да създаде тъй наречената Тройна коалиция, Първанов изкриви правата лява линия на БСП /доколкото беше останала такава след предишните експерименти/, до степен тя да се колаборира с удоволствие, вече и официално, с “истинските” центристи и управлението да се кичи като ляво-центристко. И от тази работа видяхме пушека. После се появи ГЕРБ и Бойко Борисов прокламира, че тя също е центристка партия, ама в противовес – дясно-центристка. И ето че опираме пак до Първанов, който предстои пък да балансира ГЕРБ с ляво-центристка формация, само че не онази, първата, която Бойко вече балансира чрез своята дясно-центристка, а друга. Естествено, че друга, след като се видя, че първата ни завлече в собствените си руини.

Зави ли ви се свят от ляво-дясно-центризъм? Ще ви се завие, къде ще ходите – защото цялата тая работа, граждани, е проява на чист популизъм, политическа безпринципност и безскрупулност от една страна, а от друга – на политическа наивност. Само че не наивност от страна на тези, които предлагат съответния политически продукт, те знаят какво правят и затова не могат да бъдат опростени с лека ръка. Наивност е от страна на онези, които го потребяват.

“България за всички” се казва партията, с която свети Георги Първанов ще бори змея и това също е много интересно за анализ. Щом чух името, сетих се за онази истинска случка от журналистическия фолклор, при която водещият по радиото съобщава: “А сега – полегнала е Тодора за всички, които я пожелаха”. Та май така и с въпросната България от името – за всички, които я пожелаят? Защото, да речем е известно, че във външен план само Русия желае България. С ЕС, САЩ или НАТО случаят е обратен – България желае тях. Във вътрешен план пък мнозина, дето се казва, гласуваха с краката си, като се махнаха далеч оттук. Тя България и за тях ли ще бъде или как? А може би пък ще бъде само за всички, които останахме, защото сме се доказали вече пред Първанов като кротки хора, способни да търпят неговите и на колегите му простотии, за разлика от онези, които се махнаха.

Освен това като се каже “България за всички”, отзад някъде се дочуват поне две продължения на фразата. Първото е дебело премълчано – за всички, които ние кажем. Това вече го живяхме. Второто е дебело намекнато – България за всички и всички за България. С което стигаме до прочутата кампания на клетвите, подписите и целуването на знамето в “Параграф 22”. То и това го живяхме, де, не е като да сме го пропуснали – само че някои от нас не помнят, а други не знаят, пък и не им пука.

Да не говорим, че в призива “България за всички” със страшна сила виси въпроса за коя България става дума. Известна е например България, която се състои от високи сини планини, реки и златни равнини, и която всички обичаме. Тя и без това си е за всички, независимо дали президентът ще ни я разреши или не. Известна е също България, в която администрацията се държи с данъкоплатеца така, сякаш не тя получава парите си от него, а той от нея. Има и България, в която мутрите, корумпираните съдии, политици и полицаи си живеят живота, а останалите се чудят защо никой не иска да корумпира и тях, та да си поживеят и те. Някъде малко извън полезрението ни със сигурност има и България на ромските гета, на домовете за изоставени деца, на хората в неравностойно положение, които се чудят в коя точно България ни предлага да живеем сегашният президент и бъдещ редови политик Георги Първанов.

Ако питате мен – предлага ни България на извънземните. И настойчиво очаква да го изберем за главен преговарящ, за да ни превежда още дълго фрази от мълчанието на Космоса.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

С наближаването на края на мандата на сегашния президент все повече и повече се говори за т. нар. политически проект на Георги Първанов. Пръв отвори темата не къде да е , а в Перник Бриго Аспарухов. Преди време той се появи, сякаш от нищото, покани на кафе местните журналисти и пръв хвърли бомбата, че Първанов трябва да остане на всяка цена в политиката. Случайно или не бившият шеф на разузанаването (доколкото може да е бивш един разузнавач) го посочи за възможен лидер на БСП отново и това отприщи всевъзможни хипотези.

Сега президентският политически проект , за който всички говорят, но все още не е факт, сякаш постепенно започва да оформя своя профил и да набира скорост. Русофили, царисти, отцепници от ВМРО и икономически дисиденти са привлечени към каузата, съобщават различни медии, като се уточнява, че това са все „отлюспени” от някъде хора. Тук таме и близки до президента особи взеха да се показват публично и да събират публика на различни прояви. През последните седмици Първанов сондирал мнения за т.нар професорска партия "България за всички", която харесал като интелектуален гръбнак на своя проект. Отделно водел активно разговори за подкрепа и с представители на НДСВ.
Има и новина - съвсем скоро се очаква да стартира и
нов пропрезидентски електронен сайт "Аргументи",
който ще бъде медийна трибуна на начинанието. Самият Първанов още не е признал публично за проекта, но разгеле с новия сайт може и да се разбере кои са най-лъскавите „люспи” край него.

Наложи ми се да преведа малко пари по една банкова сметка. Обикновенно го правя в epay през дебитната ми карта. Сега реших да видя дали няма да е по-евтино ако преведа парите от home-banking-а на ПИБ. Мислех си че ще е логично да е по-евтино : не се разправят с други организации (datamax) и прехвърляне [...]

Някога котките не били домашни животни, а живеели в гората.
Имало една котка и тя дружала със заека. Навсякъде ходели заедно. Но веднъж заекът се скарал с антилопата, тя го намушкала с рога и го убила.
На бедната котка и се сторило страшно да остане сама, тръгнала след антилопата и се сприятелила с нея. Но скоро антилопата била изядена от леопард. На котката се наложило да тръгне след него.
Те започнали да ловуват заедно. Това бил нелош живот, но продължил твърде кратко: леопардът се сбил с лъв и лъвът го убил. Котката, вече привикнала към превратностите на съдбата, тръгнала след лъва и се сприятелила с него. Но един ден срещнали стадо слонове и огромен слон убил лъва.
Котката си помислила:"Ако искаш да живееш спокойно, е нужно да имаш такъв приятел, като слона. Той е по-голям от всички зверове и е по-силен и по-умен от всички, разбира се. Него навярно никой не може да го победи!" И тя се сприятелила със слона. Но с това изпитанията не свършили.
В гората дошъл ловец и убил слона. Този път котката се разстроила, защото никога не била виждала звяр на два крака. Дълго мислила и накрая решила, че щом този малък двуног звяр е убил такъв великан, като слона, значи той е по-силен от всички.
Тя последвала ловеца до дома му, но не се осмелила да влезе вътре, а се притаила наблизо ... Изведнъж чула шум и викове, видяла как ловецът изскочил от къщи, а след него тичала жена и го удряла с черпака.
-Най-накрая разбрах, кой е най-силният от всички зверове - това е жената! - казала котката.
Заселила се в дома на човека и се сприятелила с жената, защото в действителност жената е по-могъща от всеки на света.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Поглеждам към страничното огледало – зад мен се стели плътна и влажна мъгла. В тревата проблясват дребните капки дъжд. Ярките светлини огряват мокрия път пред мен. Дясната ми ръка потреперва върху скоростния лост. Свивам пръстите на лявата, а коженият волан проскърцва нетърпеливо. Стрелката подскача между 2000 и 3000 оборота в минута. Изпъвам напрегнатия си ляв крак, тежкият педал потъва. С рязко движение превключвам на първа скорост. Поглеждам назад. Единственото, което виждам, е сгъстяващата се още повече мъгла от изгорели газове и прегрели гуми.

Първият завой идва неочаквано. Въртящите се с бясна скорост задни колела поддават под ударите на осемте цилиндъра. Близо седемстотинте коня избутват автомобила ми в ниската трева. За вниманието на съзнанието ми се борят респектиращото ръмжене на двигателя и енергизиращите вибрации на музиката. Мускулите на гърба ми се стягат, а мислите ми се отпускат. Изтървавам осевата линия и за няколко секунди се движа в лентата за насрещно движение. В далечината срещу мен премигват фарове. Бързо, но прецизно връщам волана надясно. Задницата на моя Chavelle отказва да се подчини и залита в другата посока. Инстинктивно превключвам на втора скорост и натискам педала на газта докрай. Тялото ми изчезва в дебелата и удобна кожена седалка. Петата на десния ми крак е във въздуха за по-малко от секунда, а стрелката на оборотомера вече е задминала 5000 оборота.

Disturbed довършват своята Down with the sickness. Компресорът си поема жадна глътка въздух. Зъбните колела на скоростната кутия прилягат удобно. Очите ми се вкопчват в стискащия скоростния лост юмрук. Дясният ми крак се мести неумолимо бързо – гумите свистят преди следващия завой и затихват в безшумно несъгласие веднага след него. Навеждам главата си напред. Сякаш виждам усмивката си в огледалото, без дори да се налага да поглеждам към него.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев