Ресторант на края на Европа

Изневиделица се натъкнах на един случай, когато държавната администрация желае да направи нещо като хората, но не може да го направи, именно защото е държавна администрация. По някакъв европроект администрацията решава да обяви конкурс за рекламна кампания, с която да убеди два милиона души да направят нещо полезно за себе си. Определят се целите и се написва задание. Заданието е добро и едва ли ще се намери рекламна агенция, която да не успее да го изпълни така, че накрая да се получи една много хубава рекламна кампания. Но коя да е тази агенция, как да се избере тя? Ето как възниква въпросът за критериите, по които ще се оценява конкурсът, така че да остане ЗОП (Закон за обществените поръчки) удовлетворен, изгубилите кандидати да не обжалват и държавната администрация да не лежи в затвора. Оказва се, че тази задача никак не е лесна. Трябва да се намерят „обективни измерители”, на чиято база да се създаде „методика”, която да се приложи върху кандидатите и когато механизмът на тази методика с пуфтене, стържене и тракане изплюе обективен резултат, да се обяви и победителят в конкурса. При цимента е лесно. Пишеш: 1000 тона портландцимент БДС EN 197-1 CEM I и си избираш кандидата с най-ниската цена и най-добрите условия на доставка. Така ли е обаче с рекламните кампании? Как избираш например между три кандидата, които ти предлагат 50 излъчвания на клип по Канал-1 в 20:30 часа на цена по официалната тарифа на медията? Кой от тях да избереш, при положение че предлагат едно и също нещо с едни и същи параметри и едни и същи условия на доставка? Или пък кой е „обективният методически измерител”, който ще ти каже кой сценарий за клип или кой художествен проект за плакат е по-добър от останалите, че да избереш него? В частния сектор е лесно – шефът избира и си носи отговорността за това. Ако не се чувства компетентен, вика специалисти, на които вярва. В държавния сектор не е така и очевидно не може да е така. Ако си представител на държавата, не можеш да имаш лично мнение и да си носиш отговорността за него. Затова трябва да търсиш „обективни измерители” и като не ги намериш по отношение на продукта, очевидно трябва да поставиш условия към самите кандидати. Най-често използваните изисквания към кандидатите за обществени поръчки са оборотът и предишния опит. Тоест да си изпълнявал и преди аналогични поръчки за определено количество пари, не по-малко от еди-колко-си. Тук обаче възниква въпросът как си успял да изпълниш първата си такава поръчка при тези условия, за да можеш да я покажеш като задължително условие при кандидатстването за следващите. И тогава започват да се правят едни консорциуми, в които се привличат фирми с обороти, само и само кандидатът да може да покрие формалните изисквания.

Разбира се, най-лесния начин да обявиш конкурс си остава критерият за ниската цена – печели кандидатът с най-евтиното предложение. Но специално в рекламата цената и качеството са в отчайващо права пропорция. Колкото е по-евтина една кампания, толкова по-компромисна и дори долнопробна е тя. А когато се прекрачи една определена граница на долнопробност, от кампанията вече няма никаква полза и парите за нея, колкото и да са малко, си остават хвърлени на вятъра.

Понякога се мъча да си представя как би изглеждало усвояването на еврофондовете в условията на ЗОП, ако действието се развиваше в ресторант. Мъча се да си го представя и накрая успявам. Заведението се нарича:

РЕСТОРАНТ НА КРАЯ НА ЕВРОПА

Аз съм Държавата, а народът (в т.ч. частният бизнес) е келнер, раболепно пречупил гръбнак до масата, на която съм седнал и със сумтене прелиствам менюто.

- Тройка кебапчета с гарнитура и една бира!

- Веднага! – откликва келнерът и понечва да се втурне да изпълни поръчката.

- Чакай! – вдигам строги управленски взори от менюто. – Няма ли да си записваш?

- Че какво да записвам? Всичко запомних: тройка с гарнитура и бира. Лесно е.

- Да, но не е само това. Има и друго.

Келнерът, неконфликтен по природа, вади тефтерчето и се приготвя да записва.

- Най-напред искам да ми докажеш, че вашата кръчма е сервирала точно такива тройки кебапчета с гарнитура на стойност не по-малка от 350 хиляди лева за всяка една от предходните счетоводни години.

- …дни-те го-ди-ни… – записва, въртейки език, келнерът.

- Да ми донесеш поне три референции от клиенти, които са яли кебапчета при вас и им е харесало. Освен това искам пълен списък на хората, които работят в кухнята, къде са учили, какво са завършили, колко кебапчета са изпекли по други поръчки от други маси. Иначе няма как да си поръчам кебапчета от вас. Бъркането на лютеница с пресен лук е предимство и има 10% тежест при оценяването. Записа ли?

- Да – отговаря келнерът и отгръща нова страничка в тефтерчето.

- Стигаме до най-важното. Спецификациите! Искам пълно описание на кебапчетата: от каква кайма са, колко е телешкото, колко е свинското, откъде е, от плешката или от бута, сол, кимион, сланина, всичко. Иначе няма как да поръчам. Същото и за гарнитурата. И за бирата. Това е важно за методиката и за обективните количествени критерии, по които ще оценявам кебапчетата преди да взема окончателно и официално решение. Всяко нещо носи точки.

Келнерът скрибуца с химикалката в тефтерчето, а аз незабележимо преглъщам, защото вече съм гладен.

- Заедно със спецификациите на кебапчетата – продължавам да диктувам – трябва да ми представиш и ценова оферта с разбивка.

- Ами то в менюто си пише…

- Да, но няма обосновка на цената, а трябва да има, защото аз съм Държавата и си имам правила, по които поръчвам кебапчета. И накрая трябва да ми подпишеш няколко декларации: че не ми дължиш данъци, че не си сервирал кебапчета на организираната престъпност и сивата икономика и че не си в конфликт на интереси с другите келнери и лелката на тоалетната.

- Това ли е всичко?

- Почти. Остава да ми внесеш и една парична гаранция за добро изпълнение на поръчката, която аз после, ако ми се усладят кебапчетата и не се оригвам много от бирата, ще ти върна. Това го има в договора, който ще подпишеш при подаването на документите. Клаузите не подлежат на преговори и промяна.

- А плащането?

- Е-е-ей, всички за плащането мислите! Плащането накрая. Надявам се до два-три месеца, ако всичко е наред, не ни мине котка път и от министерство на финансите нямат нищо против, да финализираме и плащането. Но ако се забавим повече от година, няма да се плашиш. Ще ни отстъпиш доброволно 10% от цената и тогава ще ти платим по-лесно.

- Тоест на този етап ние трябва да ви платим за това, че вие обядвате при нас.

- Тоест, да. Все пак аз не съм обикновен клиент, а Държавата.

- Добре тогава. Значи, тройка кебапчета с гарнитура и бира. И отивам да събирам документите.

Келнерът се отдалечава смазан, а аз оставам да чакам с куркащ от глад корем и ясното съзнание, че повече няма да го видя. Вадя от куфарчето Закона за обществените поръчки и започвам да си вея с него. Добре, че в действителност не съм Държавата, иначе щях да умра от глад. Лошото е, че ще умре от глад и келнерът, а заведението „Ресторант на края на Европа” ще фалира.

Tweet

Прочети цялата новина

Свързани новини: