Ето моята прогноза за времето, датите са хипотетични:

15.12. Кратък снеговалеж. Банско открива ски сезона.
15.12. Фандъкова: “Техниката за почистване е в готовност”
16.12. ьТВ: “Снежен апокалипсис! Зимата ни изненада!”
16.12. 10% от колите в София спират да са в движение до края на ледниковия период.
17.12. София най-сетне е чиста и светла. Мир и спокойствие, моловете – фраш до горе.
20.12. София вече е малко по-малко чиста и светла.
22.12. Северните тротоари и непочистените квартални улици са силно заледени. Мосю Бриколаж изпраща спешно 2 тона гипс и майстори в спешното отделение на Пирогов.
05.01. Топъл зимен ден. Снегът се стапя. На негово място остава плътна покривка от размразени кучешки л-на.
20.01. Кратък снеговалеж.

докато ежедневно сме заляти от коледни реклами и оферти, кои по-гениални, кои по-семпли, а из нет-а си пишем по статусите каква чалга е Коледа, децата ни, дори само на 3 вече са в матрицата и си чакат коледните подаръци за момента едва малко над 3 000 деца са писали писмата си ...

Colibri посрещна всичките си приятели и сподели своя празник с тях. Не всеки ден ставаме на 20 години, не всяка вечер виждаме най-близките си хора, събрани в една зала. И ако преживяването се заслужава с 20 години усилен труд, куп издадени бестселъри и много планове за бъдещо развитие, вероятно чакането за семейство Вагенщайн си струва.

Вижте и галерията на "Аз чета" с интересни моменти от вечерта и изпълнението на Nasekomix.

Наскоро имах гост от Израел. Гост, в случая може би ще звучи пресилено, но след като един човек, с когото не се познавамe ме намери, аз приех Роза като повече от посетител. Тя беше помислила за това, с какви подправки да ми представи страната, в която живее и разбира се за комуникацията между нас. Водеше си преводач. Роза пише в блога си на руски език, но от кореспонденцията между нас мисля, че доста добре се справя и с българския. За краткото време, в което се видяхме, с Роза си побъбрихме основно на кулинарна тема и разбрах, че ме е открила заради хляба с квас. Тя сподели, че приготвя у дома такъв хляб, а заради големите жеги в Израел се налага да захранва кваса по 3-4 пъти на ден. Прави си и домашна моцарела, чиято мекота определи като бебешко дупе. (Рецепти – тук и тук.) Говорихме си и за подправки, а за подарък ми носеше четири вида подправки от Израел, една от които е заатар.

Заатар се свързва с кухнята на Средния изток и представлява микс от сумак, сусамови семена и билки (най-често мащерка). С тази подправка се поръсват всякакви ястия, както с месо, така и със зеленчуци, хляб и дори хумус. И не е трудно да си приготвиш подправката у дома.

Заатар

Продукти:

• 2 супени лъжици сумак
• 2 супени лъжици сусамови семена
• 2 супени лъжици сушена мащерка
• 1/2 чаена лъжица сол

Сусамът се запича в сух тиган за няколко минути, като често се разбърква за да не загори. Охлажда се.

Всички продукти се смесват в кухненски робот и се смилат грубо, всъщност докато се смесят добре. Готово!

Подправката се съхранява в плътно затворен буркан.

След посещението на Роза започнах да използвам заатар почти навсякъде. Наличието на любимата ми мащерка в него го прави изключително подходящ за моя вкус. Установих, че мога да заместя шарената сол със заатар, че печените зеленчуци придобиват друг, невероятен вкус, а хлябът поръсен със заатар се превърна в задължителна добавка към вечерята напоследък.

Хляб със заатар

За поръсване на хляба:

• 4 супени лъжици заатар
• 3-4 супени лъжици зехтин

Продуктите се смесват и се разбъркват докато се образува каша.

За тестото:

• 400 гр. бяло брашно + допълнително за омесване и разточване
• 1 чаена лъжица суха мая за хляб
• 1 чаена лъжица захар
• 1 чаена лъжица сол
• 250 мл. топла вода

Маята и захарта се разтварят във водата. Добавя се солта и по малко от брашното. Замесва се меко тесто. Меси се няколко минути върху набрашнена повърхност, докато престане да лепне и стане гладко и елатично. Тестото се оформя на топка и се поставя в намаслена купа. Покрива се с кърпа и се оставя да втаса на топло място за около 1 час или докато удвои обема си.

Втасалото тесто се премесва за кратко и се рзделя на 4 топки. Всяка топка се разточва на плоска пита. (Формата не е от значение. Аз ги направих елипсовидни.)

Междувременно фурната се нагрява на 200°C. Тавата, в която ще се пекат хлябовете, също се нагрява във фурната. Хлебчетата не се оставят за повторно втасване! След като се рзточат се подреждат в тавата върху хартия за печене и се набождат с вилица на няколко места. Намазват се със сместа от заатар и зехтин. Пекат за 20-25 минути докато придобият златист цвят по краищата. Този хляб е най-вкусен докато е топъл.

С това темпо на използване на заатар, количеството, което Роза ми донесе, скоро ще свърши. Хубавото е, че мога и сама да си приготвя подправката, при това необходимите продукти са в наличност и на нашия пазар.

За останалите подправки няма да предлагам рецепта сега, защото едната от тях е израелски кимион, а останалите две отново микс от подправки, в които силно се усеща този, същият кимион. Скрила съм ги от себе си, че все на луканка ми мирише като се доближа до тях.

Хляб със заатар от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

търкулна се една година и отново настъпи Ниин ден ето каква торта спретнах набързо (ама като казвам набързо, точно това имам предвид): необходими продукти три какаови платки с диаметър около 18см 1 кутия готови еклерчета с ванилов крем сироп от ягоди + ром за напояване Баварски крем Шоколадово тесто за украсата, мъничко и готова моделираща [...]

    Не се заблуждавайте от смешно звучащата абревиатура ПИСА. Общо взето ПИСА-та (Програма за международно оценяване на учениците), е писала на днешните ни ученици в 7-8ми клас  двойка. И то не просто за знания, ами и за умения за четивност, колкото и да ми е трудно да го възприема това. Особено ми е трудно да го възприема на фона на непрекъснато четящата ми 7 годишна дъщеря, която прочете две различни издания на Мечо Пух (второто - заради по-добрия превод), цитира откъси от Пипи, скоро свърши цялата (240 стр.) Артур и минимоите, взета от библиотеката  (като стигна за първи път в живота си сама до извода, че книгите са много по-добри и интересни от филмите), а в момента си е взела няколко книжки за Лили Чудото, които чете с дразнеща бързина... 

    Та така. Децата в училище ли са виновни? Не. Не съм срещала пример за проблем с дете, без да се намери причината някъде във възрастното му обкръжение. Особено когато се отнася за държавна политика в образованието. По-скоро за липсата на такава и на всякаква по-дългосрочна стратегия от един политически мандат. Баста!

    Но резултатите са наистина плашещи.  Ужасяващи. Влошаващи се. Докога? Трябва ли да чакаме децата съвсем да откажат да влизат в училище, за да разберем, че има спешна нужда от промяна?

    Още един силен и тъжен анализ на тема агресията в училище, от сайта на Deutsche Welle:

  "Като начало не е зле да си дадем сметка, че на децата ни им е по-трудно, отколкото на нас. Те още не са изградили вътрешните си устои, нямат убедителни и за пред себе си дори възгледи, които да им дават кураж, не умеят да защитават правата си - а и кой ли им позволява. Кой изобщо е готов да ги чуе, да разговаря откровено с тях, да вземе под внимание мнението им, да се съобрази с индивидуалността и различието им?"

   Ето това е като начало, среда и край. Прочетете целия коментар "Не е ли яко да си тъп?" на Мирела Иванова, заслужава си. И особено си заслужава всички ние най-после да се замислим и да започнем да действаме. 

   Разговора, мисленето и мечтите за бъдещето в областта на образованието са много, много обширни. Тепърва ще пиша за тях. Но сега конкретната тема беше за четенето. Как да научим децата си да четат ли? Много лесно и абсолютно сигурно - с личен пример.

 

 

   Съжалявам, наистина не съм оптимист за учениците, обект на изследването. Но просто трябва да съм оптимист и активист за тези, по-малките, новите, от които трябва повече да се учим и да ги слушаме, те знаят. Все се надявам да не ни позволят да прецакаме и тях като по-големите, но може би това активизиране буквално последната година не е случайно, а? Нека ги слушаме, те знаят. Но, междувременно, още преди да са тръгнали на училище, нека да ги научим да обичат да четат.  

   (После ще се борим да научим учителите, че в първи клас най-важното е да ги научат да обичат да учат!)

 

 

Сценарият „Духлата” – активно мероприятие, съшито с бели конци Руми Борисова, Перник Седем човека – четирима възрастни и три деца, се оказаха герои на активно мероприятие от най-зловещите времена на тоталитаризма. При това само преди няколко часа , а не когато и да било. Някой за нещо си употреби пещерняци, за да се направи известен [...]

Тази година панаирът на книгата е приятен. Издателствата са се организирали и са се разположили в първите няколко етажа на НДК, както се случваше в най-добрите години на книгоиздаването в България. Има нови заглавия и си пожелах повече книги, отколкото мога да прочета в обозримо бъдеще. Наложи се да се самоограничавам.

На най-натоварените щандове има бутаница, но е по-малко от обичайното – фоайетата са огромни и място има за всички. Книгите се харчат добре.

Уважих традиционно Бард и Инфодар. Предполагам, че скоро ще пиша повече в Goodreads

Още от първия ден на скандала с изтеклите секретни телеграми на американската дипломация медиите започнаха да повтарят, че Wikileaks са публикували над 250000 телеграми. Някои сериозни медии в България дори написаха, че в това море от информация имало само един документ за България. Всъщност нещата с публикуването на тези документи не са толкова прости, което ще се опитаме да обясним с подходящи примери.

Грами за (уики)избрани

Пълните текстове на грамите са предоставени само на 4 редакции: Guardian, Le Monde, El Pais и Spiegel. Американският New York Times също има достъп, но не директен, а опосредстван през редакцията на Guardian. Договорката на Wikileaks с редакциите е техните журналисти да проверят  и да анонимизират информацията за лица, които могат да пострадат от публикацията на суровите текстове. Чак след това телеграмите се публикуват на сайта на Wikileaks.

Този подход гарантира от една страна достоверност на информацията, която е проверена и филтрирана от професионални журналисти, а от друга предпазва Wikileaks от обвинения, че излага на опасност живота на информаторите. Такива упреци бяха отправени с основание при предишното голямо изтичане на секретни документи за войната в Афганистан и Ирак. Тогава дори Репортери без граници критикува сайта за безотговорно отношение и по всичко личи, че Асанж и сътрудниците му са си взели поука.

Процесът обаче се оказа доста трудоемък и бавен. Началото на публикациите беше на 28 ноември, а до 3-ти декември бяха публикувани около 500 текста. Тогава Wikileaks пусна съобщение в Twitter, че при скорост на публикация от една грама на час ще трябват 28,6 години, за да се качат онлайн всичките 251 287 телеграми. Те призоваха други медии да се свържат с тях чрез специална страница за чат и да поискат достъп до пълните текстове. Страницата вече не е активна, след като сайтът беше лишен от основния си домейн wikileaks.org.

Изглежда, че поне още няколко регионални медии са получили достъп до пълния текст на ограничен брой телеграми. Така например няколко арабски и шведски медии извадиха скандали на базата на грами получени от Wikileaks, за които световните грандове не бяха писали. Колко точно медии участват в този процес на разсекретяване, на какъв принцип са подбрани и как се отпуска информацията е въпрос, който не е изяснен, а и ситуацията вероятно е твърде динамична, за да се търси някакъв строен план и порядък в процеса на разсекретяване.

Публикациите са тематични и частични

Информацията се публикува тематично, като редакциите се консултират помежду си коя, кога и какво да пусне. В това има и търговска логика, тъй като въпросните световни медии, които твърдят, че екипите им изнемогват от работа над грамите, печелят доста добре от монопола на сензациите.

Всяка от тези медии се стреми да привлече публика на сайта си с различни средства за визуализация на грамите по теми, години и географски произход, които обаче не са изчерпателни.

Този тематичен подход при селекцията на "влакнодайни" и "маслодайни" за вестниците текстове води до следните резултати:

- информацията постъпва със загуби, във вид труден за систематизиране и рационално изследване;

- в публиката се създава усещане за хаос и конспирация.

Не е трудно да се убедим, че има загуби, ако потърсим на сайта на Wikileaks телеграмата от американското посолство в София от 07 юли 2005, публикувана в Гардиън.

Въпросният текст не е качен на сайта на Wikileaks. Там до момента на написване на статията изобщо липсваха грами изпратени от американското посолство в София. (през нощта на 08 декември се появиха две телеграми от София)

Друг проблем за любителите на систематизираната информация е, че в публикуваните статии често се казва повече отколкото откриваме в източниците. Тоест, някои от грамите, които се цитират изобщо не виждат бял свят.

Пример за това намираме в два материала на Монд и Гардиън за подкуп от 10 млн долара предложен от молдовския президент Воронин на партийния лидер Мариан Лупу, за да влезе в правителствена коалиция. Гардиън публикува текста на телеграмата, на която се позовава и която също липсва в сайта на Wikileaks.

В Монд обаче има и друга информация, която не намираме в тази конкретна грама. Журналистът Пьотр Смолар е написал следното: "На 12 август при най-стриктна тайна, минавайки през Будапеща, той (Мариан Лупу) е отишъл в Москва, за да се подложи на много особен преглед в една хотелска стая от страна на двама души, чиято идентичност той не пожелал да разкрие на американците. Тази среща продължила два часа и приличала на интервю за работа или на пълна психологическа и политическа оценка - разказал той на американския посланик, който на 14 август написал: "Лупу е бил подложен на серия от въпроси за да се определят позициите му спрямо проблеми като имунитета на Воронин, неутралитета на Молдавия и руските училища в Молдавия".

Не търсете къде е цитатът от 14 август, тази грама не е публикувана никъде.

Подобни примери показват, че журналистическата намеса в представянето на телеграмите е доста по-мащабна и трудна за забелязване от простото слагане на XXXXX на името на българския съдружник на Майкъл Чорни, за когото в България всички знаят как се нарича, но в редакцията на Гардиън кой знае защо са решили, че ще го изложат на опасност ако му напишат името.

Застраховката на Асанж

Още преди началото на публикациите на телеграмите в световните медии чрез торент-сървъри беше разпространен файл с размер около 1,5 гигабайта наречен insurance.256aes. Според Wikileaks той съдържа архив от всички телеграми и друга секретна инфорамация. Наречен от създателите си "Застраховка пред Историята", файлът е криптиран с ключ с дължина 256 бита. Това означава, че файлът не подлежи на декриптиране в близките няколко хиляди години с наличната и бъдещата компютърна мощ създадена от човечеството.

В онлайн интервю за Гардиън дадено на 3-ти декември Асанж заяви, че ако му се случи нещо ключът ще бъде автоматически публикуван. Той припомни също така, че целият архив на телеграмите е на разположение на няколко медии и рано или късно всички текстове ще видят бял свят.

Въпросът следователно не е дали, а кога ще видим тези текстове в оригинал. Ако попитаме търговските директори на Монд, Гардиън, Ел Паис и Шпигел те вероятно не биха имали нищо против да разтеглят публикациите за период от 28,6 години и повече, при условие на запазване на монопола, който поне засега имат върху източниците.

Къде се правят шумните събирания, угодни на властта у нас? Ясно къде, в “празнично украсената зала…” А къде се правят заглушаваните от медийната “незаинтересованост” събития, които не са угодни на властта? В някоя празна зала за пресконференции, в която , като за украса, се явяват шепа репортери. След което в медиите се появява поредното нищо. [...]

Чували ли сте за Ане Франк? Не? Наистина ли? Абе онази Ане – не може да не я знаете – Ане Франк от „Задната къща”, Ане с дневника, еврейското момиче? Не? Сигурни ли сте?... Добре тогава. Сега ще ви разкажа...

Понеже застудя, само да напомня иносказателно. :D

Това се случило отдавна. Решил един човек да свари вино. Направил огнище под дървото пипал, стъкнал огън и сложил на него гърне с настройка от цветовете на махуа. Дълго държал гърнето на огъня, но не получил и капка вино. Отишъл тогава при знахаря и му поискал съвет.
-Отрежи дървото, под което си направил огнището, насечи го и с тия дърва поддържай огъня. Тогава ще получиш толкова вино, че съдовете няма да ти стигнат.
Човекът така и направил - отсякъл дървото, нацепил го и започнал да хвърля дървата в огнището.
А това дърво било дом за четири живи същества: скворец, папагал, тигър и дива свиня. Рано сутрин те се разпръсвали, но на залез слънце се връщали при дървото и прекарвали нощта под неговата закрила. Тази вечер, както всяка друга, те бързали да се приберат вкъщи. Пръв долетял скорецът. Като видял какво е сполетяло дома му, от мъка се хвърлил в огъня. Веднага закапало вино от гърнето. Втори бил папагалът. И той, като видял родното дърво да гори в огнището, обезумял от мъка и се хвърлил в огъня. Още по-бързо закапало виното. Трети пристигнал тигърът. Като разбрал, че е останал без дом, с рев се хвърлил в огъня. Последна си дошла свинята. И тя като другите, извън себе си от мъка, се хвърлила в огъня. Виното потекло на струя от гърнето. Зарадвал се човекът, че много вино сварил.
Казват, че от този ден виното получило главните си свойства от тези четири горски твари. Затова, когато човек изпие една чашка вино, речта му става жива и весела като песента на скореца. След втората чаша още повече се развеселява, но става креслив като папагала - напъва се да пее и то с цяло гърло. След третата чаша се чувства като тигър: започва да се хвали и да се заяжда, размахва юмруци и с рев иска да покаже, че няма по-силен от него на света. И в края на краищата се превръща в свиня. Нито себе си помни, губи разсъдък, не разбира кое е добро и кое е лошо. Краката го водят неведомо къде и се търкаля, където му падне.
Затова и нашите предци пиели виното с мярка.

индийска легенда

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Днес Роси започва един разказ за любимата на редакцията (т.е. мен :) Босна и Херцеговина. Както винаги – с много подробности и дълбочина. Приятно четене:

Босна: богомили и дервиши

част първа:

Дрвенград, Вишеград и Сараево

Тръгнахме за Босна и Херцеговина в петък. Решението взехме в сряда. Пак в сряда дойде на гости приятелката ми А. Намерих пролука в задъхания ни женско-клюкарски разговор да вметна, че набързо сме изпланирали да осъществим отдавнашна мечта – Босна и... „Босна ли?”, попита ме А. с широко отворени очи. „Босна, защо?”. „Ами там живеят стари другари, канят ме от много време, става ли да ме хвърлите до Сараево?”. „Става!” Тръгнахме към 5 часа сутринта, заредихме гориво и навлязохме в ноемврийската мъгла. Към обяд спряхме за кратка пауза над Ужице, пейзажът беше прекрасен – къщи с островърхи покриви, разположени по склоновете, зеленина и есенни цветове. Преди Мокра гора спряхме да попитаме дали сме на прав път за Дрвенград – селото, проектирано и изпълнено от Емир Костурица. Отговориха ни, че ДА, на прав път сме и щом ни интересуват ТАКИВА неща, можели сме да спрем и на железничката станица „Шарган Витаси”, където е част от транспортния парк и декор за филмите на Костурица (“Животът е чудо”). Селцата, които подминавахме в околността отговаряха на идеалната ми представа за село – спретнато, разположено стъпаловидно на огрян от слънце хълм или възвишение, трева и реещи се дребни остатъци от прибраното отдавна сено. Като картинка. Не стояхме дълго на тази странна гара, част от проекти за поддържане и възстановяване красотите на Шарган. Идеята тук е била трудната линия Мокра гора – Шарган да придобие вида, който е имала през 1924 г. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Железопътната спирка Шарган Витаси "][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Железопътната спирка Шарган Витаси"][/caption] Скоро се озовахме в центъра на Мокра гора, естествено пропуснали отклонението за Дрвенград, означено като “хотел Мечавник” (“Mecavnik”). [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Мокра гора"][/caption]

Дрвенград ми се видя не толкова бутафорен, колкото леко призрачен.

Вероятно поради сезона. Това настроение се разсейваше единствено в моментите, в които погледът ми се преместваше към истинското село в ниското. Само около ресторанта миришеше на истинска храна и имаше известна суматоха. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Дрвен град"][/caption] Дрвенград [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Като ще е бутафория, да е! "][/caption] Като ще е бутафория, да е!

[caption id="" align="aligncenter" width="635" caption="Трабантът “Пулман” в Дрвенград"][/caption] По време на кратката разходка в селото успях да си припомня всички купони, на които се слушаше до изнемога музиката от филмите на Костурица. Само в скоби ще вметна, че по време на дългото ми пребиваване в Ница през 1993 г., моите колеги ми подариха часовник, чиято сутрешна аларма беше „инструктирана” да ме събужда с мелодията от „Аризонска мечта”, сещате се, нали... Та тази мелодия и до ден днешен символизира за мен събитията от онези години. Всъщност тези мои спомени от 1993 г. щяха да се завръщат доста често в предстоящите няколко дни в Босна. Напуснахме Дрвенград и скоро се озовахме на граничния пункт, където платихме еко такса за опушването на Тара планина, а после бързо и неусетно преминахме „от другата страна”.

Първата ни спирка в Босна и Херцеговин беше Вишеград.

Най-забележителното нещо на този град е

мостът над реката Дрина, дело на известния Мимар Синан.

[caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Вишеград, мостът над р. Дрина"][/caption] Вишеград, мостът над р. Дрина [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Вишеград, мостът над р. Дрина"][/caption] [caption id="" align="alignnone" width="624" caption="Вишеград, река Дрина"][/caption] Оттук нататък

Босна щеше да ни очарова с реките и планините си ежеминутно

Пътувахме успоредно на Дрина, преминахме множество тунели и ждрела, красота, красота, красота и пристигнахме в Сараeво след мръкване. Някак си бях пропуснала да се запозная с австрийското присъствие в Босна след „напускането” на османските турци. По този повод се почувствах приятно изненадана, ръчкайки колата успоредно на внушителни „европейски” сгради -  след, до и пред трамвая. Скоро щяхме да научим, че трамвайните линии обслужвали местата на новите заселници на Сараево (нови – след войната, дошли от селата), а тролейните линии обслужвали старите сараевчани. Нашата мила приятелка нареди нещата така, че цялата ни скромна компания да бъде сърдечно приета от нейните другари в

Сараево

И то какви другари! Разтоварихме малкото багаж, аперитиви, глезотии. После се зададе въпросът за избор на заведение за вечеря. По някакви причини „Инат куча” отпадна като вариант, влязохме в стария град (Башчаршията) и се озовахме на втория етаж на прекрасен, уютен ресторант. Обслужването беше чудесно, вечерта – спокойна. Впрочем, всички хора, до които се докоснахме по един или друг повод, бяха спокойни и сърдечни. Яваш-яваш! В скоби: държавните служители работят до 15 часа! А за най-работни минават санджаклиите, дошли от помашките райони на Черна гора, които държат цъфтящия бизнес с цветя примерно. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, време за вечеря"][/caption] Излизайки от заведението, стъпихме на моста, на който е убит Франц Фердинанд – убийството, отключило страстите за започване на Първата световна война. Наближаваше полунощ, когато положихме морни тела в удобното легло. Следващата сутрин беше блестящо обещаваща откъм метеорологична гледна точка. Хайде да си вземем нещо от колата и да... Опаааа!

„Роси, защо си оставила вратата на колата отворена?”,

ме пита Емо. „Аз ли? Нали ти снощи отиде да си вземеш...”. С две думи колата беше разбита през нощта – фино, без катастрофални изцепки. Нищо не липсваше, защото нямаше какво да се краде от старото „Клио”. Обясниха ни, че това, за съжаление, се случвало. (То и у нас се случва!). Дребни наркомани, ромите, които живеят наблизо в построени по проект хубави къщи. (Същия ден в местния вестник се появи новина за кражбите от този род в квартала „Циглана”, ето):

Нищо, давай да се разхождаме, майната й на колата, лепнахме й един скоч на ключалката, за да не изтървем патрона в движение. Тръгнахме с колата на домакините. Минахме през квартала на ромите, после за първи път видях едно от многото сараевски гробища, тунелите, ярко осветените от слънцето дупки от куршуми по множество сгради. За да получим пълна представа за географското положение на Сараево, се качихме до атрактивното заведение „Парк Принчева” в квартала „Бистрик”. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Парк Принчева, квартал Бистрик"][/caption] Сараево се виждаше като на длан – изгорялата от бомбите библиотека (сега почти възстановена, изгорели над 3000 ценни книги); красиво боядисаната австрийска бирена фабрика, произвеждаща „Сарайско пиво”, джамиите, синагогата, православния и католическия храм, многото бели и НОВИ гробища, реката Миляцка, част от стария град... [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, гробища насред града"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, акцент върху библиотеката"][/caption]

Домакинята ни разказва за Сараево: в града няма дървета, защото са ги изсекли през войната за огрев,

но се залесява усърдно всеки ден; минните полета “Работи се, но е трудно да се локализират, нужни са 500 години, за да се обезвредят от само себе си...”; обраслите околности на града – пак поради мините; нарушеното еко- и биоравновесие – бум на змии в пущинаците - 50 вида - от тях два вида отровни, а само за единия отровен вид имало противоотрова...; хората тук, които са прекрасни, но всеки живее със „своите” и не се вижда онази перспективна точка, в която (в мир) паралелните черти могат да се пресекат – босанци, хървати, сърби... Ще избегна да коментирам чувствата си по повод на видяното и чутото. Пак си спомням за 1993 г. в Ница, когато се случваше да превеждам на емигранти заради тази война. Повечето от тях казваха, че в родината им ги смятат за мъртви. В сравнително омърлушено настроение се отправяме към

Башчаршията, където напук на историята кипи живот, та се къса!

[caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, Башчаршията"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, Башчаршията"][/caption] Наред с многото ориенталски сувенири пред дюкяните на стария град правят впечатление

изработките от патрони и гилзи

Умилявам се от това, което виждам, защото един от моите дядовци „изчукваше” прекрасни вази от стари гилзи от втората световна война и по този начин се опитваше да покаже, че творчеството е пътят към мира. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, сувенири от патрони"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, вази от гилзи"][/caption] Пихме вода от двете чешми, за които се казва, че пиеш ли от тях, ще се върнеш тук, а вече знам, че искам да се върна... После се разходихме още малко – по чаршията и покрай реката, а после се подготвихме за лек обяд и преговорихме плановете. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево"][/caption] Нашите домакини ни ощастливиха с решението си да ни придружат в следващите два дни. Предстоеше да пътуваме до Мостар, а после да се подслоним в Благай, където извира реката Буна – една от най-красивите и буйни карстови реки в Европа. Очаквайте продължението Автор: Росица Снимки: авторът

Ericsson са обявили игра за разработчици на приложения, с голяма награда от 15к евро.

Наградата не е много впечатляваща, но е един удобен повод да направите приложение за вашия сайт. За сега конкуренцията е малка

Продукти:
1ч.ч. леща
1ч.ч. нахут
1/2ч.ч. ориз
1 морков
1/2 глава целина
1/4 стрък праз лук
5- 6 сушени маслини
1ч.ч. доматен сок от консерва
1/2ч.л. сол
1ч.л. сладък червен пипер
1ч.л. сушена мащерка
1ч.л. мед
2- 3с.л. олио

Приготвяне:
Лещата, нахутът и оризът се накисват в 3 отделни съда с вода. Трябва да преседят така една нощ. На следващият ден се изхвърлят водите им. Взема се тенджера. В нея се слагат само нахутът и лещата. Налива се 1лт вода. Похлупват се и се варят на тих огън 30 минути. После отново се изхвърля водата. Празът се почиства и реже на тънки кръгчета. Морковът и целината се белят и режат на кубчета с къдраво ножче. В тенджерата се слагат наново кипнатите леща и нахут. Добавят се ориз, праз, морков и целина. Налива се 4- 5ч.ч. вода. Поръсва се 1/2ч.л. сол. Съдът се похлупва и слага на включен котлон. След 20- 30 минути се отхлупва, добавя се доматения сок, 1ч.л. червен пипер, 1ч.л. мед и 2- 3с.л. олио. Ястието се похлупва. Готви се на тих огън още 40- 50 минути. Накрая се добавят маслините. Поръсва се сушена, стрита мащерка. Манджата се поднася топла. В центъра на масата се слага панерче с топли, препечени филийки.

Обемни триизмерни камбанки – децата могат да ги да украсят  в незглобен вид и след това да им помогнете да ги изрежат, прегънат и залепят, защото това е малко по-сложно.

Използвайте различни начини за украсяването.

Разпечатайте шаблона на цветна или бяла хартия.

За една от нашите камбанки  сме използвали само бели моливи, но пък е разпечатана на синя хартия. Другата е апликирана с тънка тишу хартия, а третата е оцветена с флумастери и цветни моливи.

Всичките станаха различни и  красиви:)

Внимание: Когато пречупвате страничните заоблени линии, предварително ги минете с обратната страна на ножицата, за да стане по-добра гънката.

Вижте още: