В най-тъмната и черна гора на света се криеше малко и грозно същество. Малко колкото нокът и грозно колкото безкрая. То се спотайваше в ухото на едно момченце, което вместо лице имаше трета ръка. Тя махаше ли махаше пред себе си, разчиствайки мазни паяжини. Детето се мъчеше да избяга от тази тъмна и черна гора. То искаше да излезе на белия свят и да си играе на воля с другите деца.

Когато най-накрая ръцете му се протегнаха извън драки и бръшлянена гора, то почувства въздуха различен. Усети горещите лъчи на слънцето по бледата си кожа. Грозното същество пищеше в ушите му да тича с все сила напред и само напред. С протегната трета ръка напред, опитваща се да докосне недокосвани обекти, детето галопираше сред поле слънчогледи. Косите му- цели дървесни корени, се вееха назад като развят флаг. По небето къдрави облаци се съзтезаваха кой ще изпие най-много липов чай и се наливаха до пръсване. Те натежаха на небето и то се пръсна на милиарди дъждовни капки пълни с цели китове, летящи право надолу към хукналото през полето дете. Китовете го измиха и освежиха, а грозното същество неуморно крещеше: Тичай, тичай...

Небето изтиска и последната капка от себе си, разтла една невиждана дъга и детето се блъсна. Блъсна се в гърба на едно момиченце. Момиченце, високо колкото слънчоглед, с трети крак вместо лице. При сблъсъка то се обърна и ритна неволно момченцето. То с третата си ръка стисна здраво третия крак на момиченцето и се усмихна на ум. Вече имаше с кого да си играе!